Позор и слава, мрак и светлина в лирическия увод на „Опълченците на Шипка”

 Теза: Лирическият увод на одата е изграден чрез реторическа стратегия, която противопоставя две тези на базата на семантичните опозиции позор-слава, мрак-светлина. Условно може да разделим смисловото съдържание на лирическия увод на две части  /първа част – позор и мрак, втора част – слава и светлина/. Конструкцията на увода е „нека+но”. Приема се тезата на хулителите, че е позорно, срамно и мрачно българското минало, а после тя се отрича, защото на Шипка българските опълченци доказват, че това минало е трагично, но изпълнено със слава и светлина. Така разгръщането на опозициите позор-слава и мрак-светлина  извежда важността на Шипченската епопея за утвърждаване на българския национален дух.

            Лирическият увод на одата ни връща в следосвобожденска България, когато “ни сочат с присмехи обидни”. Тонът в началото на творбата е полемичен, но авторът не спори с хулителите, а привидно се съгласява с тях. Това е специфична реторическа стратегия, с която се внушава, че има и друга, по-различна истина от тази, която се опитват да наложат хулителите. Погромите са мерило за моралната устойчивост на един народ. Болката от неуспеха обикновено закалява характера, затова народ, който помни погромите, не може да бъде духовно победен. Лирическият увод е изграден чрез конструкцията “нека+но”. Чрез тази конструкция Вазов противопоставя позора на славата. Осемкратното анафорично повторение на повелителната частица “нека”, от една страна, подчертава настойчивостта на обвиненията, но от друга – ги отрича. Тъжните моменти от миналото, когато свободата е била мираж,  карат всеки българин да изпитва болка и гняв. Това е подчертано чрез инверсията “спомен люти”. За враговете на България историята ни е изпълнена с “дни на позор”, които според тях трябва да предизвикат срам у българите. Метафората: “да висне кат облак в наший кръгозор” внушава образно сянката, която тъжните моменти от миналото “хвърлят” върху националната ни памет. Българското име е “трагично”, а Беласица и Батак, свързани с трагедията на ослепените Самуилови войници и кръвопролитието по време на Априлското въстание, се превръщат в символи на мрака. Според хулителите българското име може да предизвика само "присмехи обидни"”

         Във втората част на лирическия увод се утвърждава идеята, че българите няма от какво да се срамуват, нещо повече – връх Шипка е най-яркото доказателство за българския стремеж към свобода и жертвоготовност. Тезата на защитата е контрастна на тезата на обвинението от първата част на увода. Тук откриваме семантичната опозиция светлина–мрак. “В нашто недавно/свети нещо ново”, а “Беласица стара и новий Батак/ в миналото наше фърлят своя мрак”. Светлината като ключов символ в литературата и изкуството се свързва с красивото, възвишеното и героичното.

         Докато в първата част на увода българското име е трагично, във втората част то “кат легенда грей”. Споменът вече не е “люти”, а “вечно живей”, историята ни не е срамна, а е славна. Беласица и Батак са заменени с Балкана и Термопилите. Като сравнява прохода Шипка с прохода Термопилите, Вазов съизмерва събития от българската история със събития от световната история. Името на Шипка е “голямо”, защото извисява духовния ръст на България и “антично” поради факта, че Вазов измерва стореното от опълченците с мащабите на световната история. По този начин смисълът на лирическия увод се изразява в това, че може да имаме робско минало, но един миг от историята ни “отговор дава и смива срамът/ и на клеветата строшава зъбът.”