Полет на борда на Съзнанието

    

 Завист – задушава ме. Омраза – опустошава ме. Свобода – спасява ме.

      Само Свободата ми помага да се издигна над Завистта и Омразата. Само Свободата ми подарява еднопосочен билет на борда на Съзнанието. Свободата! Отдалечава ме от „Земята на хората”. Отнася ме в моя малък, дълго бленуван Рай – Земята на Малкия принц.

      Аз летяяяяяяяя! И летя! Като душа! Аз съм Душа! Безплътна и понякога безпътна. Като сега, когато не мога да се приземя! Рея се във въздуха, обгърната от водни пари. Огънят от вулканите ми пари. А как копнея, как копнея да стъпя на нея – планетата на Малкия принц. Познатият на детското съзнание астероид Б 612.

      Кръжа над трите вулкана,  над розата, над Малкия принц… Замислен, застанал загледан в залеза, принцът не забелязва присъствието ми. Може би и той пътува някъде, на борда на своето съзнание. Може би…

      - Принце, Малки принце, погледни към мен! – викам аз и махам с ръцете си като с криле.

      „Защо никой не вижда човешките души? – негодувам аз. - На Земята съм просто гъсеница в пашкула си. Но тук, сред необятното небе,  съм пеперуда, неспирна в ефирния си полет.

      Приближавам се към Малкия принц. Летя пред него и пред умиращия залез.

      - Не го закривай, моля те! Днес го гледам  вече за четиридесет и четвърти път!                                                           Нямаше нужда да знам, че Малкият принц съзерцаваше залезите, когато бе особено тъжен. Разплаканите му очи издаваха, че Злото е убило птицата в Душата му.

      - Преди да го срещна, мислех, че възрастните наистина са много, много странни. Те никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват…– промълви принцът и продължи – Той казваше, че „Трябва да притежаваш много, за да станеш човек”. А той притежаваше… истински чиста Душа. Времето, прекарано с него, го прави важен за мен. Бе убеден, че „Перфектността е постигната не когато нищо повече не може да се добави, а когато нищо повече не може да се отстрани”*. Живея на моя съвършен астероид. Разбирам, че ако я нямаше розата или ако вулканите не съществуваха, нищо, нищичко не би било идеално.

      Веднъж, когато бяхме сами, ми сподели, че „Животът създава ред, но редът не създава живот”*. Бездушните възрастни се стремят към подреден живот. Не осъзнават, че дори са забравили да живеят. Но той.. Той, бе различен.  Възрастен с детско сърце. Човек от Земята, увлечен от Въздуха. Когато летеше, летеше и с тялото си, и с духа си. Душата му бе Огън, а Водата я погълна… Него вече го няма. Загина като „Боен пилот”, вероятно по време на своя „Нощен полет”, доставяйки „Южна поща” или „Писмо до един заложник”*. Звънчетата, които ми нарисува, се превърнаха в сълзи. Дано поне Душата му да продължава да лети. Нали тя е най-същественото и най-скъпото, което остава невидимо за човешките очи!

      Разтърсваща, разкъсваща болка бе обсебила Малкия принц. Ужасяващата мисъл, че  уникален човек, „в един екземпляр сред милиони и милиони звезди”* бе загинал, обзе и мен, Душата. Натежах и започнах да падам и падам. В бездната на Нищото. В царството на Завистта, Злобата и Омразата. В света на хората.

      Паднах в морето. В Средиземно море, където намери смъртта си и той. Усетих как се разтварям на хиляди малки капчици. Или може би сълзите на Малкия принц. Днес бе 31 юли 1944 година – денят на загадъчната смърт на писателя Екзюпери…

***

      Отворих очи. Опомних се. Бях в час по философия на френски. Полетът на борда  на моето Съзнание завърши там, откъдето бе започнал – от моето Въображение. 

 

 

 

*Забележка: В есето са използвани заглавия на романи от Антоан Дьо-Сент Екзюпери, мисли на автора и цитати от романа му „Малкият принц.”

 

Автор на есето:

Велина Николаева Попова