Почти „Мечтание” на Шуман

И днес не ми е до смях,

но ще се поглезя с мечти.

Години прекарах със тях,

няколко още не ще навреди.

 

С коя да започна…Любовта ли ?

Късно е, стара съм вече.

Как да й нося товара !

Тъй че – без мен и далече.

 

Нещо да почна да уча ?

Тази на смях ме избива.

Каквото научих – научих.

И с тая мечта не ме бива.

 

Да пробвам ли тази, с парите ?

Те пък защо са ми вече !

Нужни ми бяха през младините,

тъй че и тази далече.

 

Имах една за дом и пауни,

но си живея под наем

и не ми трябват заблуди –

Животът, разбрах, е назаем.

 

Обичах си тази – за бели коне.

Как само ги исках, бленувах !...

Но си ги имам в картини поне,

само в сън бях със тях и лудувах.

 

За цигулката щях да забравя –

тя беше  най-първата, в детските дни…

Имам я, купих си я накрая –

гледам я само, че не един пръст ме боли.

 

Май, че остана само една…

Тя е за края, последна –

да постоя мъничко още в света,

здрава да стана, здрава да легна.