Проблемът за произхода на злото в разказите на Йордан Йовков

       Има един библейски мотив за Йона, който попада в стомаха на кита .Можем да разгледаме този образ като символ на човешката безпомощност пред злото. Каквото и да си въобразява човека, той просто попада в утробата на злото, подобно на Йона в стомаха на кита. Злото има различни размери, носи гибел и мъка за човека. Една е тази мъка , ако той го заслужава, друга е тя , ако не го заслужава. Така че често до злото откриваме и проблемът  за страданието, за вината, за прошката.

      Злото в разказите на Йордан Йовков се ражда от безнравственост и неизменно е следвано от възмездие. Даже и абсолютната красота, издигната от Йовков в култ, когато е безнравствена, носи гибел и е без бъдеще. Неизбежното възмездие, застигащо злото утвърждава царуването на нравствеността в разказите на писателя.

       Злото изважда хората от нормите и традициите и ги белязва със знака на нещастието. Гибел постига тези герои. Женда от “Постолови воденици” следва зова на сърцето си, глуха е за нормите на заобикалящия свят, за морала, който е завещан от традициите. За нея няма предразсъдъци и хорски одумки. Женда въплъщава в себе си  енергия и жизненост. Но ако за нея не съществува обществото и неговият патриархално-християнски морал, за обществото тя е жена, дръзнала да наруши неговите норми. И героинята на Йовков е застигната от възмездието. Греховната красота е наказана с гибел. Злото се ражда от дисхармонията между “аз” и “другите”, а противопоставянето между човека и заобикалящата го действителност е пагубно за него. Сам остава и Шибил от едноименния разказ, изменяйки на хайдушките закони , на хайдушката си клетва  – “Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав”.

      Злото не може трайно да изпълва съдържанието на човешката духовност. За Йовков няма престъпници, има само грешници. Хората вършат зло, но в един момент остзнават това и започват да търсят измеренията на доброто. Дори и страшният хайдутин Индже /”Индже”/, който в миналото е кърджалия, извършил е много зло, в края се променя и се опитва да изкупи вината си. Пред народа си той може би успява да изкупи греховете си, но  не може да изкупи вината си пред Пауна и своя син. Той знае – “Най-тежкият ми грях е там”. Йовков определя за героя си едно от най-страшните наказания. Той трябва да умре от ръката на своя собствен син. Моралният образ на Пауна ще открием най-вярно във факта, че след посичането на детето, тя напуска Индже. Нейното участие в походите на кърджалиите би означавало да поеме част от извършеното морално престъпление върху себе си,  да поеме част от злото в сърцето си и да заживее с него.

     Злото е рожба на нарушената хармония между “аз” и “другите” и единственият начин тя да се възстанови е прошката. Това разбира Индже в самия край на своя живот и вместо възмездие отрежда прошка на своя убиец – “Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй”.

     Много по-трудно за човека е да възстанови нарушената хармония между “аза” и неговата съвест. Необходимостта от тази хармония ражда темата за осъзнатото зло, за нравственото прераждане на човека. Така писателят ни учи, че трябва да  преодолеем, да превъзмогнем злото, което у всеки човек съществува заедно с доброто. Във войната на “аза” срещу “аза” няма победител. Подобна дисхармония води до гибел. Хармонията трябва да се възстанови. Индже е прекрачил границата между неосъзнато извършеното зло и престъплението. Неговото “аз” заживява в стълкновение със съвестта. И Индже от разбойник и престъпник се превръща в народен закрилник. Любовта на Шибил към Рада го кара да се промени , да забрави хайдушката си клетва и в същото време да осъзнае съществуването на хората около него, но смъртта не му дава шанс . Въпреки че е убит с предателство, смъртта на Шибил е не толкова възмездие и наказание за извършеното зло, колкото осъзнат стремеж към доброто, към една мечта за хармоничен живот, изпълнен с любов. Шибил изкупва греховете си, доказвайки любовта си. За разлика от него никога не познават истинската любов  Косан и Драгота от “Най-вярната стража”. Подлостта и малодушието им ги водят по пътя към злото. Голямото човешка доброта на Йовковите герои им дава сили да се противопоставят на злото. Добротата на Гунчо от “По жицата” е заложена в името му. То е умалителна форма на Драгун и означава драг, мил човек. Майката в този разказ остава без име, защото тя се превръща в символ на майчината мъка, която не може да потъне в океана от зло.

      Идеята за произхода на злото Йовков разкрива като нарушава линейната последователност на времето. Разказите често започват “от средата” на случката и се оказва, че героите са взети в момент, в който са осъзнали стореното зло и в който търсят съдбоносния изход. Какъв е сегашния момент за Индже т. е. моментът, който е начален за повествованието? Индже е там, където е бил преди 16 години, пред Урум- Еникьой, мястото където е извършил най-тежкия си грях. В миналото му са останали кланетата и пожарите, срещата с Пауна, съсичането на детето, изчезването на Пауна и куршумът на Сяро Барутчията. В бъдещето са новият Индже, новата дружина, планове и мисли от съвсем друго естество, радостното влизане в Урум Еникьой и постигналото го възмездие, наказание от ръката на сина. Границата между злото и възмездието се очертава чрез “бягството” на Йовков от хронологическото и еднолинейно разгръщане на времето. Писателят търси и подбира съдбовните мигове от живота на героите си, когато най – ярко се открояват контурите на духовното им “аз”, защото посрещат най-силните удари на съдбата. Нейното възмездие за стореното зло.

       Всяка дисхармония е гибелна и е без бъдеще. Такава е Йовковата позиция, отстоявана последователно и твърдо във всичките му разкази. И в един безкраен бяг подир времето, в една безкрайна борба със злото, човек се изхабява бързо. Понякога така и не се научава как да превъзмогне  злото, как да живее. Написана рецепта за това няма. Посланието на Йовков е да имаме милост към живота, порив за неговото спасяване и отвоюване от смъртта, за да превъзмогнем сами