Проблемът за свободата и саможертвата в одата “Опълченците на Шипка”

     Одата “Опълченците на Шипка” е последна в цикъла “Епопея на забравените”. В този цикъл са обезсмъртени герои като Левски, Бенковски, Каблешков, Караджата, Кочо, опълченците на Шипка, защото авторът се възхищава от подвига на светли личности от нашата история, които са готови на саможертва в името на свободата. Вазов е избрал жанра ода, за да предаде най-точно своите чувства. Одата е стихотворение, което възхвалява важни исторически личности и дела. Чрез този жанр авторът изразява своето преклонение пред колективния подвиг на опълченците. От стремежа към свобода и от саможертвата на тези воини в определен исторически момент, който е посочен в подзаглавието /”11 август 1877г.”/, е зависела съдбата на България.

    Авторът е вдъхновен от събитие с национално значение – решаващият бой за изхода на Освободителната война. Историческият връх Шипка е превърнат от Вазов във внушителен образ-символ на борбата, свободата и България. От мрака и величието на миналото, през настоящето и към бъдещите поколения – образът на този “див чутовен връх” покорява с величието на подвига и саможертвата.

    Лирическият увод на одата ни връща в следосвобожденска България, когато “ни сочат с присмехи обидни”. Тонът в началото на творбата е полемичен, но авторът не спори с хулителите, а привидно се съгласява с тях. Това е специфична реторическа стратегия, с която се внушава, че има и друга, по-различна истина от тази, която се опитват да наложат хулителите. Погромите са мерило за моралната устойчивост на един народ. Болката от неуспеха обикновено закалява характера, затова народ, който помни погромите, не може да бъде духовно победен. Лирическият увод е изграден чрез конструкцията “нека+но”. Чрез тази конструкция Вазов противопоставя позора на славата. Осемкратното анафорично повторение на повелителната частица “нека”, от една страна, подчертава настойчивостта на обвиненията, но от друга – ги отрича. Тъжните моменти от миналото, когато свободата е била мираж,  карат всеки българин да изпитва болка и гняв. Това е подчертано чрез инверсията “спомен люти”. За враговете на България историята ни е изпълнена с “дни на позор”, които според тях трябва да предизвикат срам у българите. Метафората: “да висне кат облак в наший кръгозор” внушава образно сянката, която тъжните моменти от миналото “хвърлят” върху националната ни памет. Българското име е “трагично”, а Беласица и Батак, свързани с трагедията на ослепените Самуилови войници и кръвопролитието по време на Априлското въстание, се превръщат в символи на мрака. Според хулителите българското име може да предизвика само "“рисмехи обидни"”

    Във втората част на лирическия увод се утвърждава идеята, че българите няма от какво да се срамуват, нещо повече – връх Шипка е най-яркото доказателство за българския стремеж към свобода и жертвоготовност. Тезата на защитата е контрастна на тезата на обвинението от първата част на увода. Тук откриваме семантичната опозиция светлина–мрак. “В нашто недавно/свети нещо ново”, а “Беласица стара и новий Батак/ в миналото наше фърлят своя мрак”. Светлината като ключов символ в литературата и изкуството се свързва с красивото, възвишеното и героичното.

    Противопоставяне се осъществява и по отношение на семантичната опозиция горе-долу. Според хулителите движението на погледа е отгоре надолу /настояще-минало/, а според защитата е отдолу нагоре/минало-бъдеще/. По този начин се внушава идеята, че подвигът на опълченците ще остане завинаги в паметта на народа. Името на върха е “ново’ и в исторически план, и в символен, тъй като се противопоставя на всичко старо. То е “славно”, тъй като със саможертвата си в името на свободата българите доказват, че са хора със свободен дух и свободна воля. Епитетите ‘див” и ‘чутовен” посочват величието на върха, сгъстяват чувствата на преклонение и възхищение. Инверсиите /”чувства силни”, “паметник огромен”/ подсилват тези чувства. Белите кости и кървавият мъх напомнят за битката, която се е водила на върха.

    Докато в първата част на увода българското име е трагично, във втората част то “кат легенда грей”. Споменъ вече не е “люти”, а “вечно живей”, историята ни не е срамна, а е славна. Беласица и Батак са заменени с Балкана и Термопилите. Като сравнява прохода Шипка с прохода Термопилите, Вазов съизмерва събития от българската история със събития от световната история. Името на Шипка е “голямо”, защото извисява духовния ръст на България и “антично” поради факта, че Вазов измерва стореното от опълченците с мащабите на световната история. По този начин смисълът на лирическия увод се изразява в това, че може да имаме робско минало, но един миг от историята ни “отговор дава и смива срамът/ и на клеветата строшава зъбът.”

    Възклицанието “О, Шипка!”, с което започва същинската част, разкрива преклонението на Вазов пред името, свързано с легендата за българския подвиг. Поетът превръща върха в символ на стремежа към свобода. Авторът отъждествява образа на върха с образа на опълченците. Това откриваме в метонимията “върхът отговори”. Българските герои са “като скали твърди”, готови са да жертват живота си в името на родината – “всякой гледа” “гърди геройски на смърт да изложи”/ За да изкаже своето преклонение пред саможертвата на опълченците, Вазов хиперболизира върха – “тоя връх висок е”. Поетът насища картината на боя с много драматизъм и напрежение, тъй като в този бой трябва да се търси най-яркото доказателство за героизма на българските войни. Народ, чиито синове водят “лют” отпор срещу врага, които не усещат “ни жега, ни жажда, ни труд”, такъв народ не може да се нарече страхлив и недостоен, не може да се отрича стремежа му към свобода. В кулминационния момент прозрението на опълченците “ако би бегали: да мрем по-добре!” разкрива тяхната убеденост, че от тази битка зависи не само животът им, но и съдбата на България. За тях липсата на свобода е равнозначна нас смърт. Когато няма “веч оръжие”, “камъни и дервье”, им остава единствено любовта към България и те са готови да я защитят дори и с телата на мъртвите си другари.

    Опълченците са осмислили саможертвата си и са я приели като вътрешна необходимост. Именно затова те ще останат моралния победител в двубоя.  А Балканът остава вечният свидетел на стремежа на българите към независимост и свобода. Като епилог последното четиристишие обобщава героизма и саможертвата на защитниците на върха. Като жертват живота си в името на свободата на всички българи, опълченците проявяват хуманизъм, който е най-високото стъпало от нравственото развитие на човека.

    Историческите факти в одата “Опълченците на Шипка” са превърнати от Вазов в художествена истина, отправена към бъдещите поколения, а образът на върха става символ на България, на борбата, на свободата и саможертвата.