Проблемът за силната воля в поемата „Ралица” от Пенчо Славейков

     „Ралица” е публикувана за пръв път в сп.”Мисъл” през 1903г. В нея чрез модерна художествена обработка на традиционни мотиви, сюжети и образи се внушават нравствени и културни идеали. С тази творба авторът става продължител на линията, начертана от неговия баща /Петко Р. Славейков/ в „Изворът на белоногата”. Това е линия, очертаваща национални и общочовешки проблеми, разкрити с фолклорни образи и мотиви и обединени от силната воля  и несломения  човешки дух на героинята.

        Модерното, новото в образа на Ралица от едноименната поема е в индивидуалистичното и  хуманистичното разглеждане на човешката проблематика. Пенчо Славейков утвърждава любовта и силната воля, с която неговата героиня отстоява истински стойностното в живота и правото на личен избор в любовта.

         Физическата характеристика на героинята е в хармония с нейния нравствен облик. Външната красота /”Като оназ вечерница в небето,/ една бе в село Ралица девойка”/ е в съответствие с красотата на духовния й свят. Фолклорните сравнения, образност и естетика /”Той беше строен явор столоват,/ тя тънка, вита, кършена лоза”/ са следствие от интереса на автора към народното творчество. Този интерес се засилва след престоя на Славейков в Лайпциг през 1892г., когато се запознава с творчеството и идеите на немските романтици /Гьоте и Хайне/.

      Етноцентристкият патос в „Ралица” е надхвърлен. Само на пръв поглед в центъра на смисловото пространство е културният модел на българския етнос. Психологизмът в поемата утвърждава индивидуални, а не родови ценности. Висшите ценности са не тези на „родното”, „българското“, а на „личното”, на „своята воля”, на „своето сърце“. Отстояването на правото на личен избор в любовта /”Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи”/ не е обвързано с материални блага /”Сиромах е Иво”/. Богатият и охолен живот е отхвърлен от героинята в името на нравствеността, любовта и духовната чистота. Стоичко Влаха е „заможен и личен ерген,/ един на майка и баща“. Неговият образ извежда проблемите за греха и възмездието, за любовта, която изисква взаимност в чувствата.

        С поставянето на нравствеността над материалните блага и със силната воля, проявена при отстояването на тази позиция Ралица напомня за Гергана от „Изворът на белоногата” /Петко Р. Славейков/, която също изтъква наличието на „своя воля” като най-силен аргумент в диалога между „робиня” и „господар”. В това отношение Гергана надхвърля характерните за бащата Славейков възрожденски ценности  /”рода”, „народното”, „традиционното”/ и се доближава до нравствената скала на Ралица, до модерната епоха на сина Славейков, който е определен от Димчо Дебелянов като „жрец и войн“ на модерната българска култура.

        Трагизмът в поемата е породен от условията, от обстоятелствата, а не от вътрешна конфликтност на характера на литературния образ. Драмата, която Ралица носи в сърцето си, е породена от външно събитие /Стоичко убива Иво/, пред което тя е безпомощна. Вниманието на поета е насочено не към това събитие, а към неговите последствия. Не убийството на Иво е поставено в смисловия център на творбата, а последствията от това убийство. Със силата на волята Ралица успява да преодолее нещастието. В случая трагизмът в поемата е породен не от смъртта, а от погубената младост, от несправедливостта, от жестокостта на съдбата.

          Героинята отстоява своето право на личен избор, но това не я прави щастлива /“Живей сиротно със своето сираче/ живот неволен тя сега“/. Ралица продължава да търси погледа на Иво „във ваклите очи на свойта рожба“. Славейков ни напомня, че освен ценностите на духа има още нещо, което е непредвидимо, защото драмата на индивидуалното човешко съществуване винаги зависи от съдбата. В „Изворът на белоногата“ Петко Р. Славейков открива съдбата в образа на „черната веда“, а в „Ралица“ Пенчо Славейков я търси в образа на слънцето, което „за едни тъй драголюбно грей,/ на други мрак сгъстява на душата“. Тежката историческа съдба на българския народ е създала поговорката, че „много хубаво не е на хубаво“. В народната песен „Слънце и Грозданка“ например майката кръщава хубавата си рожба „Грозданка, да й е грозно името“. А Пенчо Славейков, описвайки хубостта на своята героиня, се спира на мислите на тези, които са „век живели“ -  „Блазе й... Ех, кабил ни край не е/ на хубаво да води тая хубост."

         Посланието, което Славейков отправя чрез образа на Ралица, е, че духът на човека не може да бъде сломен. Това послание откриваме в усмивката на героинята: „и пак оная хубава усмивка/ на устните й цъфва, от живота/ ненадломена – с несломено сърце“. Така в нравствен план идеалът побеждава. Злото, морално грозното не може да победи, защото не е окончателен финал. След убийството на Иво Стоичко изчезва. Злото  се оказва само временно явление. Силната воля на Ралица, разгледана извън тесните рамки на нейната личностна съдба, води до изводи за нравствеността на рода, който е поставил моралните основи на нейната ценностна система.

         Поемата „Ралица“ представя духовен идеал, в чиято основа е поставена силната човешка воля. Любовта към Иво се превръща в любов към детето и дава на героинята нови сили, за да продължи да се бори, да отстоява своите ценности, да гради своя свят. Така Славейков утвърждава вечните човешки ценности, които открива във фолклора и в същото време ги преоткрива с модерния поглед на хуманист.