Първи дейци на Българското възраждане. Делото на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Проблемът за историографския и автобиографичния тип произведения.

    Първата българска история започва с увод за ползата от историята, който е зает от труда на Цезар Бароний, римски кардинал и историограф. Едва след този увод е заглавието, което е дълго и обяснително: “История славянобългарска о народе и о светих българских и о всех деяния и бития болгарская…” Във втория предговор, който следва заглавието, авторът отново подчертава своите задачи: “Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български…За вас е потребно и полезно да знаете известното за деянията на вашите бащи, както що знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”

Историческото съзнание на Паисий се изразява, от една страна, в предназначението на неговата творба /за целия български народ/, от друга страна, в стремежа му да пише на “прост” т.е. говорим български език, за да обхване най-широката аудитория, а от трета страна, в самата позиция на автора /”като прост българин, просто и написах”/. Хилендарският монах се чувства отговорен пред историята на своя народ, защото самият той е част от него.

Историческото съзнание и родовата памет Паисий Хилендарски свързва с основни ценности като история, език, култура, традиции. Идеята за съхраняване на родното в паметта на българите е важна за поддържане на националното самочувствие и самосъзнание. Затова двете предисловия поставят проблеми, свързани със самочувствието на българите като народ, миналото и предците на българите и отричането на някои българи от рода и езика си. Историческото съзнание в условията на чуждо робство се оказва най - силният инструмент за пробуждане на националното съзнание. Историята сочи славното минало и държавност, припомня имената и делата на владетелите. А историческата памет е белег на народността.

Родът е общност от хора, свързани помежду си с кръвна или брачна връзка, но в своята “История” Паисий разширява значението на това понятие. За него “български род” означава всички българи, които са свързани чрез общата си история и култура, произлизат от едно племе, имат обща територия и общи традиции, говорят на един и същ език и затова трябва да имат обща историческа и родова памет. Без такава памет българите са обречени да нямат бъдеще. Ако се съхрани в паметта на живите, историята гради живота на идващите поколения.

Паисий е категоричен, че българинът от онова време, “читатели и слушатели, роде български” и преди всичко “безхитростните овчари и орачи” трябва да обичат и да имат “присърце своя род и своето българско отечество”. А това означава, че те трябва да обичат историята на своя народ. Това би им дало кураж и сили, за да се борят за свободата си и да тръгнат по пътя към възстановяване на загубената си държавност. Към родовата си памет трябва да се обърнат всички. Затова призивът “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език” е отправен към възможно най-широкия социален адресат. Малко са грамотните българи по това време, но авторът разчита на тях  /”Преписвайте тази история”/ и очаква “любомъдрите” да разберат посланието на неговата “История”. Те могат да продължат започнатото дело. Но съчинението е адресирано и към “безкнижните” – “Преписвайте тая история и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат”. Текстът трябва да стигне до “простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” и това обяснява отношението на автора към езика на съчинението – “за простите българи просто и написах”. Историческо съзнание и родова памет според Паисий трябва да се градят на основата на говоримия език. По този начин авторът решава и проблема за езика в раждащата се българска литература.

Да се познава историята според Паисий е не само полезно, но и потребно – “Познаването на станалите по-рано в този свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю…”. Макар че уводът за ползата от историята е зает от полска преработка на съчинение Цезар Бароний, идеята за значението на историята е привлякла вниманието на Паисий, подтикнала го е към историографския жанр, който се е оказал най-съответен на епохата и най-необходим на народа му.

Идеята за необходимостта от историческо съзнание и родова памет определя основния емоционален патос на съчинението и е  родена от демократизма във възгледите на Паисий. Той търси историята на своя народ, а не на неговите царе /както често днес е в нашите учебници/. Затова хилендарският монах казва: “Този цар беше лош и българите го смениха”, а друг цар “бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от кралския престол”. Царете могат да бъдат сменени, ако не защитават интересите на българския род. Те остават в историческата памет на своя народ с делата си.

Като син на своето време Паисий обяснява историческите събития с божата промисъл, бог е първопричината за всяко историческо събитие, той може да възкачва и да сваля владетели и царе. Бог също учи да обичаме своя род – “Виж как бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”.

Но когато преминава към главните изисквания, на които да отговарят неговите съвременници, той извежда на преден план не бога, а необходимостта да имат “присърце своя род и българско отечество”. Отговорността за отсъстващото историческо съзнание и липсата на родова памет е не на бога, а на хората. Те са тези, които се отричат “от своя род и език” и избират пътя към следване на чужди езици и обичаи. Българското възрожденско съзнание расте от религиозното през етническото до националното и това израстване е невъзможно без изградено историческо съзнание. Срещу тези, които са загубили своята историческа памет и са забравили своя род и език Паисий въстава с най-силните думи, които до днес звучат в съзнанието на неговите потомци: “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свой език! Или не са имали българите царство и държава!” Причината българите да се срамуват от своя род според Паисий е в  неизграденото историческо съзнание. Непознаването на историята води до липса на бъдеще за българския народ. Така предисловието за ползата от историята се превръща в същото време в слово за вредата от непознаването й.

Необходимостта от родова памет се откроява в конкретната историческа обстановка, при която съществува българският народ. Чуждото робство е нетърпимо, силно е и желанието за църковна независимост от гръцката патриаршия. Примерите от славното минало, които Паисий дава в “История славянобългарска”, превръщат неясната и замъглена от безпросветните векове на робството историческа памет на българите от 18 век в ясно историческо съзнание. Легендите, историческите сказания и народните песни са превърнати от Хилендарския монах в цялостна историческа представа за славното минало на българския народ. Коментарите, тълкуванията и оценките на Паисий правят от неговата “История” не просто разказ за отминали дни и за време, останало в историята, а разказ, който е откровено отправен към бъдещето, което е немислимо без наличието на родова памет.

Преди да завърши ръкописа си Паисий се премества от Хилендарския в Зографския манастир. След като го завършва тръгва да го разнася из България, улеснен от длъжността си на манастирски таксидиот. Днес литературните изследвачи и историци отбелязват, че “История славянобългарска” се превръща в българска библия, с която българският народ тръгва по нов исторически път. А в тази библия се оглежда и личността на нейния създател, неговото историческо съзнание и исторически мечти.

            Иван Вазов, патриархът на българската литература, е прав, когато влага в устата на Паисий думите: “От днес нататък българският род история има и става народ!” В тези думи откриваме Вазовата оценка на изключителното значение на “История славянобългарска” за изграждане на историческото съзнание и родовата памет на българите.

 

БЪЛГАРИТЕ И ДРУГИТЕ НАРОДИ В "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ”

 

“История славянобългарска” на Паисий Хилендарски съдържа единадесет части, първите две са предисловия, в които се изяснава ползата от историята, в следващите части се проследяват най-важните събития от българската и сръбската история, изреждат се в хронологическа последователност имената на българските крале и царе, по-подробно се разказва за тринадесет владетели, които с делата си са прославили България, посочва се значението на делото на славянските първоучители Кирил и Методий. “Историята” завършва с послесловие, в което авторът включва автобиографични сведения. Във всичките единадесет части се проследяват отношенията на българите с другите народи, както и последствията от тези отношения.

В съчинението на Паисий съпоставянето на българите и другите народи е направено с оглед на мястото, което заемат българите сред останалите славяни, начинанията, в които българите са били първи, отношението на чуждите царе и крале към българските владетели. Акцент е поставен върху уважението, което другите народи са изпитвали към българите. Като “глупави, неразумни, безумни” са определени българите, които искат “да се присъединим към гърците”. Авторът оборва техните доводи, издигайки тезата, че сънародниците му трябва да се гордеят с българския си произход. При разглеждане на отношенията на българите с другите народи водеща в “Историята” на Паисий е националната идея. Тази идея очертава контурите на опозицията родно – чуждо, която преминава през страниците на съчинението и по-късно присъства в творчеството на всички възрожденски творци.

Хилендарецът търси началото на българския род в неговите славянски корени. Главата “Събрание историческо за народа български” извежда родословието на българите като славянски народ от Афетовия син Мосхос и разказва за българската държава до царуването на Ивайло. В “Историята” Паисий отделя място и на сръбската история. Четвърта и пета глава разказват за сръбските крале. Хилендарският монах започва от легендарния библейски разказ за потопа, говори за произхода на славянския род, подробно се спира на разселването на славяните и особено на българите, за които подчертава, че са част от голямото славянско племе, затова ги нарича “славянобългарски народ”, а историята си озаглавява “славянобългарска” и изтъква, че “От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”

Това откриване и заявяване на българското присъствие в света и търсенето на мястото на българския народ сред другите народи отличава Паисий от останалите историографи от този период – Спиридон Габровски /”История на българским народе словенским”, 1792/, Атанас Недкович /”История”, 1830/ и др. Идеята за национално освобождаване на всички народи – българи, сърби, черногорци е ядрото в съчинението на Паисий. Близки са народите, които еднакво страдат от опитите да бъдат приобщени към чуждо духовно пространство. Историческата памет е необходима както на българите, така и на сърбите. Главите, в които Паисий разказва за славяните, разкриват рамките на родното, които са едновременно широки, ако българите се разглеждат като част от славянското племе, и тесни, когато се представя българския род. Затова, представяйки делото на Кирил и Методий, в главата “За славянските учители” Паисий с гордост заявява: “Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така.” Славянските автори може “да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват…” Националната идея се оказва водеща и при определяне на отношението към историческите извори, върху които стъпва авторът, за да напише своето съчинение.

Славянобългарският патос на Паисий в “История славянобългарска” се превръща в характерна черта на родното Възраждане. Този патос произтича от желанието за противопоставянето на поробителя чрез изтъкването на принадежността към друга етническа, културна, верска, езикова и цивилизационна общност – славянската. В същото време чрез славянобългарския патос авторът търси опора в борбата на своя малък поробен народ. Но идеята за принадлежността към славянското племе не унищожава националната идея, отстоявана от Паисий чрез съпоставка на българския народ с близки  /гърци и сърби/ и далечни /латини и немци/ народи - “Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя”. Границите на опозицията родно-чуждо са очертани ясно от националната идея. Българите са побеждавали римляни и гърци, но в същото време са се отличили и сред останалите славяни – “сърбите 345 години след българите приели православната вяра”, “българите всенародно приели кръщене 153 години преди руския и московски народ”, “по-рано имали патриарх и цар и започнали да четат на свой език”.

В съжителството си с другите народи българите трябва да отстояват родното, да не забравят своята идентичност – “Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците”. Има българи, които смятат чуждото за по-добро от родното. Предимствата на другата култура са пред тях, защото не познават своята. Те смятат, че могат да преминат към чуждото духовно пространство, да се приобщят към него. На такива доводи Паисий предлага вглеждане и осмисляне на позицията на самите гърци – “Но, виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни, оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш…” Реторичните обръщения, възклицания и въпроси изразяват отношението на автора към поставения проблем и придават на текста емоционалност и въздействаща сила. От гърците българите могат да вземат пример по отношение на отстояването на своята родова идентичност. “Неразумни” и “безумни” са тези, които вместо да опознаят своето, търсят пътя към чуждото. Вглеждането в историческото минало на своето културно пространство ще очертае векове на мъдрост и слава. Редуването на славата и падението може да бъде открито в съдбата на всички народи – “Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство”. Това редуване не е причина за напускане на  родното пространство. Само “неразумните” и “безумните” не познават и не разбират историческите възходи и падения на своя народ – “Но България се намира сред турците, близи до Цариград, затова българите са така угнетени и поробени от турците, както се вижда. Затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост”. “Историята” е адресирана и към тези българи, които “не любят своя род и език”, смятайки гърците за “по-мъдри” – “написах да знаете”. Знанието според Паисий е пътят за отстояване на родовата българска идентичност. Знанието ще извика не срам, а гордост, защото българите са имали царе като Асен, който “вземал данък от гръцките царе” и “именувал се цар вселенски, защото имал за свои данъкоплатци римските кесари, и покорил други крале”. Условията, сред които е поставен българския народ, не му позволяват да развие своята култура и книжнина. Има славяни, които също не разбират това – “Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е запазил от агарянското робство и от гръцката архирейска власт”. Познаването на историята изяснява причините, довели до безкнижието на българите.

Делото на Паисий, от една страна, представя необходимостта от отстояване на родовата идентичност в отношенията на българите с другите народи, от друга страна, е съществена черта от характеристиката на онова далечно време, когато българи, сърби, черногорци мечтаят за национална свобода, от трета страна е началото на литературна нишка в опозицията родно-чуждо, която ще премине през творчеството на всички възрожденски творци, ще достигне до Освобождението, нещо повече, ще достигне и нашето време.

 

"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"-СТРАСТЕН ЗОВ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ

 

В “История славянобългарская” Паисий реализира посоките на национално-ангажиращото се българско съзнание и създава творба със силен патриотичен патос. Идеята за национално осъзнаване е водеща в произведението на Паисий. Национално-освободителните и национално-възпитателните задачи, които са осъществени в творбата, са програма за национално пробуждане и развитие. Около 70 листа е обемът на произведението, но в този обем е побрано духовното пространство на България.

Национално съзнание за Паисий означава съзнанието за принадлежност към българския народ и неговата култура, бит, традиции, вяра, обичаи. Съзнанието за национална принадлежност кара българите да се чувстват като част от дадена общност, която има не само общо минало, но и общи идеали, цели и интереси. Общото минало се оказва основата на общото бъдеще. Програмата за национално осъзнаване на Паисий включва стремеж към просвета и духовна независимост, без която националната идентичност на българския род е обречена.

През Възраждането въпросът за националното съзнание е особено важен, защото българите са под робство от дълго време, “затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост”, нямат своя държава и могат да забравят, че са част от един народ. Липсата на български училища и книги в условията на робство води до загубване на духовната независимост. Много от българите “са се обърнали към гръцката култура и слабо се грижат за своето учение и език”. В същото време с гордост Паисий отчита, че “българите…в такова страдание и насилие държат неизменно своята вяра”, макар че “са така угнетени и поробени от турците”. Останалите народи не разбират страданията, през които българите са преминали, за да отстояват своята вяра през вековете – “руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е запазил от агарянско робство и от гръцката архирейска власт”. Една от целите на “Историята” е да възроди българския дух, да пробуди у съотечествениците чувството за национална принадлежност – “написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиреи не са били без летописни книги и кондики…”. Такъв пробуден дух би могъл да ги накара да се борят за свободата си и да възстановят държавата си.

Националното самосъзнание ще открием при Паисий дори и в критическото отношение, което той  проявява към изворите за написването на “История славянобългарска”. Средновековните творци с религиозен мироглед смятат книгата за свещена и приемат всичко, написано в нея за вярно. Чужди автори за Паисий са Цезар Бароний, Мавро Орбини, домашни са царствените грамоти, творбите на писателите от Търновската книжовна школа, “Стематографията” на Христофор Жефарович, славянската книжнина, възникнала на Света гора. На българските източници той вярва безрезервно и изказва съжаление заради унищожението на български ръкописи, както и заради невярното предаване на събитията от гръцките и други чужди историци. Ако изворите имат противоречие, той приема българският извор. Ако чуждите извори говорят в полза на българския род, тогава на тях също може да се вярва – “гръцките и латинските летописи показват по кое време българският крал свети Тривелия приел кръщенето със своя български народ – 703 година”. Националната идея за Паисий се оказва линията, която разделя историческите източници на достоверни и недостоверни.

Този начин на приемане на историческите извори показва изграденото национално съзнание на автора. Ще открием това съзнание и при тълкуването на историческите факти. Паисий коментира българския герб така: “Като знак върху царския печат имал лъвско изображение. То посочва колко българският народ е бил силен в битки и война, като лъвове имали народ и имали славно име и от много царе много пъти данък вземали”. Това тълкуване на историческите сведения е подчинено на национално-будителските задачи, които авторът си е поставил.

Страстният зов за национално осъзнаване включва идеята за езика като белег на народността. Езикът и историческата памет градят една народност. Ако миналото се забрави, не може да се открие мостът към бъдещето – “българите от простота и безгрижие не се стараели в началото да събират и преписват житията на българските светци…и така страданието и имената им преминали от род на род в забрава”. Така се ражда призивът на Паисий: “Българино, знай своя род и език!” и стремежът на автора да пише на “прост” т.е. говорим български език, както и гордостта от заслугите на българите за развитието на славянската култура в последните две глави /”За славянските учители”, “Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време”/. Описвайки дейността на Кирил и Методий авторът изтъква, че българският народ пръв се е покръстил между всички славянски народи и “от ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра”, която отстоява независимо от страданията, на които е подложен /”На първо време турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра”/.

В духа на времето, в което живее, “Историята” е написана “в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос”. Хилендарецът често обяснява събитията с божията воля – “И голямо насилие търпят несправедливо в тия времена от гръцките владици, но българите ги приемат благовейно и ги почитат като архиреи, плащат им двойно дължимото. Затова ще приемат от бога своята награда за простотията и незлобието си”. Причина за липсата на национално съзнание на българите се оказва според Паисий “простотията и незлобието”, безкнижието и незнанието. Но божията воля е оставена на заден план, когато става въпрос за необходимостта на българите от “род и отечество”. Човекът е центърът на вселената, мерило за всички неща според западноевропейския Ренесанс. Паисий поставя нов център за българското Възраждане, ново мерило – нацията. Не личността, а народът е изведен на преден план. Народностното съзнание на Хилендарския монах е негова отличителна черта. В послесловието на своето съчинение той признава: “Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род”. Литературната критика днес отбелязва, че Паисий разказва на българския народ ЗА българския народ и вярва, че знанието за историята ще пробуди националното съзнание.

В предисловието авторът заявява: “Написах я за вас, които обичате своя род и българско отечество” Тук трябва да се подчертае “българското отечество”. За Паисий българският народ е жив, макар че е загубил своята държава. Хилендарският монах осъзнава, че един народ може да е истински свободен само ако има своя държава. Затова Паисий се старае да постави върху съзнанието на българите печата на българската история, култура, бит и традиция. Това е начин да се запази българския народ. Не е достатъчно българите да осъзнават себе си като такива. Те трябва да знаят, че са имали царе и “са били славни и прочути по цялата земя”, когато “са имали царство и държава”. От държавата зависи какви ще са нейните поданици – “Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода”. Нужно е национално осъзнаване, което е първата крачка към създаването на българската държава. Може да се каже, че тази първа крачка е направена от Паисий “в лето 1762 на полза роду болгарскому”. Втората стъпка е действието, борбата за обединяването на етноса в рамките на държавата. По-късно тази втора стъпка е направена от Каравелов, Раковски, Левски. Ако Паисий изяснява на българите, че са народ, който трябва да има национално съзнание, Левски и Каравелов изясняват, че този народ трябва да има своя държава. Тези са двете големи крачки, които обхващат родната история в периода от Възраждането до Освобождението.

Страстният зов на Паисий за национално осъзнаване през Възраждането преминава в поезията на Чинтулов /”Стани, стани, юнак балкански,/ от сън дълбок се събуди!”, в  плановете на Г.С. Раковски за национално освобождение, в делото на Левски и в творчеството на Ботев. Пряк продължител на това дело е Софроний Врачански.

Той е духовник, който успява да съдейства за разпространението на книжовността и за обогатяването на българската книжовност с нови жанрове. Съдейства и за утвърждаването на книжовния новобългарския език. До епископското звание достига като преминава през дейността на свещеник, учител, преписвач, подвързвач и съставител на книги по поръка, както за черковни, така и за училищни нужди. През 1765г. в родния му град Котел пристига Хилендарският монах Паисий. Срещата между двамата възрожденци дава забележителни плодове за родната ни книжовност. Котленският свещеник Стойко Владиславов преписва историята на Паисий и оставя кратка приписка, в която споделя родолюбивите си стремежи. През 1781г. той преписва „Историята” на Паисий още веднъж.

   За епископ Софроний Врачански е разположен през 1794г. Той създава два свои ръкописни сборника, известни на науката като Видински сборници. На Софроний дължим и първата новобългарска печатна книга – „Неделник” през 1806г. Това става в Румъния. Пак там Софроний пише и своята автобиография – „Житие и страдание грешнаго Софрония” през 1805г. Но „Житие” остава непубликувано до 1861г., когато Раковски го публикува в своя вестник – „Дунавски лебед”.