Разказите на Елин Пелин – панорама на бита, нравите, душевността и обичаите на българското село

    Като разказвач Елин Пелин очертава пространството на българското село в цялото му многообразие – в дни на труд и почивка, на природни бедствия и празнично веселие.

   Селото за Елин Пелин не е просто избор на тематика и проблематика, защото художникът не само изобразява селския живот, а притежава гледната точка на българския селянин, неговата ценностна система, която е съграждана в продължение на векове. Светът на българския селянин е естествена среда, в която човекът търси хармонията с природата. Неговата опора е традиционната родова и селска задружност. В ценностната скала на селянина богатството е ценност само ако е плод на трудолюбие и спестовност и в същото време може да се окаже гибелна стихия, ако е създадено с алчност и грабежи.

    Природните картини в разказите на Елин Пелин са взети от самия живот – „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…“ /“На нивата“/ Това са пейзажни миниатюри, в които чувството се засилва от детайлите. Можем да се съгласим с казаното от Радосвет Коларов, че „това е прастарият поетичен образен паралелизъм между човека и природата“. Пейзажът в тези разкази до голяма степен замества психологическия анализ, защото героите на Елин Пелин се учат от природата на мъдрост, търпение и постоянство. Съзвучието между песента на сърцето и цъкането на щурците: „Пенка, Пенка, Пенка…“ в разказа „Косачи“ разкрива хармонията между човешкия и природния свят, които се сливат във вечен космически ритъм, движен от любовта.

     Сред тези природни картини протичат човешките драми на героите на Елин Пелин – на нивата, в двора, до воденицата, до ветрената мелница. Ако тези герои не са в дома си, те са под открито небе, на нивата или в кръчмата. Те могат да потънат в самота като учителите от разказите „Самичка“, „Кал“, „Сълза Младенова“. Човешките им истории са обикновени. Строят ветрена мелница дядо Корчан и Лазар Дъбака /“Ветрената мелница“/. До незавършения строеж се ражда любовта между Дъбака и внучката на стареца. Тъжни разговарят Станчо и Стоилка от разказа „Задушница“. Авторът описва душевното им състояние и „сивата влажна мъгла“, която става все по-гъста и сякаш също разказва за мъката им. Разказът е своеобразна метафора за двойствеността в човешкия живот, за радостта и скръбта, за доброто и злото, за живота и смъртта, които са хванали здраво ръце. Върви из полето в разказа „Пролетна измама“ един попийнал духовник към привидялата му се жена, която се оказва конски череп. Слушат приказките на Благолаж уморените косачи /“Косачи“/. Прозрението на Лазо настъпва след потапянето му във вълшебния свят на приказката, разказвана от Благолаж. В самото име на Лазо се съдържа елементът на възраждането, на отварянето на душата за истината /библейският мотив за възкръсналия Лазар/ младият косач преоткрива ценностното в своето битие, гласа на сърцето си, любовта към младата си жена. За Магдалина и Перун от „Самодивските скали“ любовта е духовно извисяване, себепостигане, саможертва. В „Нане Стоичковата върба“ нане Стоичко отсича върбата, защото щъркелът му задига капата. Умира от слънчев удар на нивата Пенка от разказа „По жътва“. Риданията на Никола са по недоизпятата песен, по неизживяната радост. В тях се оглежда болката на автора при срещите с трагедиите, мъките, нещастията, които съпътстват селското битие и не щадят дори душите, които са „чисти като извор“. Жегата води след себе си сушата, сравнена с „дяволска птица“ в разказа „Напаст божия“. Сред природните бедствия и стихии, които са като „второ пришествие“ в това селско битие бавно пристъпва смъртта.

       От литературната критика творческият метод на Елин Пелин е определен като „реализъм без химери“. Творецът ни внушава, че в човешкия живот има неизбежно зло – болести, нещастия, смърт. Изправен пред злото, човекът е безсилен. Но не трябва да забравя, че редом със злото има и толкова много добро – любов, красота, семейство. Героите на Елин Пелин, както и авторът, приемат света такъв, какъвто е – едновременно лош и добър и осъзнават човешкото безсилие пред неизбежното. Двете съставки на псевдонима Елин пелин уравновесяват противоречието, раздвоението между горчилката /пелин/ и песенността, простотата в живота. Псевдонимът е зареден с авторовото двойствено светоусещане. В живота на хората има песен, има и горчилка. В сериозното долавяме хунор, а възвишеносто може да се окаже опредметено и снизено.

      Новаторска е концепцията на Елин Пелин за човека в неговите разкази. Тази концепция се отличава от традиционния етноцентризъм. Оценъчната мярка за Вазов /етноцентризъм/ е отношението към българското и неговите герои са преди всичко българи. Героите на Елин Пелин са преди всичко хора, за които няма по-големи ценности от живота, любовта, труда, семейството. Етноцентризмът на Вазов е заменен от Елин Пелин с човекоцентризъм, който насочва към модерния хуманизъм. Но найвисша ценност се оказва не човекът и нравствените норми, а сливането със законите на битието, сливането, хармонията между човешкия и природния свят и постигането на единство със заобикалящия ни свят.

     След Вазов Елин Пелин е вторият етапен майстор на българския къс разказ, като го довежда до съвършенство чрез стегната сюжетно-композиционна структура. Неговият разказ е максимално изчистен от сюжетни лирически и коментаторски отклонения. За разлика от Вазов повествователния тон при Елин Пелин е епически спокоен, без патетични и лирически отстъпления. В прозата на твореца животът сякаш сам се разказва. От литературната критика писателят е признат за майстор на лаконичната народна лексика.

      Разказите на Елин Пелин утвърждават разумното човешко поведение, осмислено в житейски аспект, сдържания песимизъм и непобедения от трудностите оптимизъм, житейската мъдрост, самодоказала се през вековете.