СЛЕПЧО

Малкото коте от моето детство,

в тъмните храсти дето видях,

още ме буди, още ме стряска –

да го спася не можах…

С майка ми бяхме, вода да налеем

 от старата. буйна чешма,

както подскачах и весело пеех –

в храстите котенце сляпо съзрях.

Ръчичка проврях и то ме усети,

но храстът бе с лоши бодли,

дордето котлите бяха налети,

 убодох се тъй, че и днес ме боли.

Протягаше лапички, ей тъй на слука –

беше душицата сиво на цвят –

мисля, че точно тогава изпитах

първата болка от този зъл свят…

 

„Нека го вземем ! Моля те, мамо !!!

Виж го, горкинкото, как жално мучи…”

„Трябва да питаме татко ти само –

тръгваме вече, съвсем свечери…”

Помня на мама очите, лицето…

Тя беше много добра !

Очите й бяха като небето,

но да го вземем тя не посмя…

Чуя ли котенце жално да мечи,

спомням си Слепчо самичък в нощта,

толкоз години  са минали вече,

а още мечтая да го спася.