СТРАДАНИЕТО И ВЕЛИЧИЕТО НА ТВОРЕЦА

           Основни черти на философията на Славейков са индивидуализмът /пълната свобода на твореца и личността/ и естетизмът, който го кара да се прекланя пред голямото изкуство. Ще открием тези черти във философските му поеми, писани през 90-те години на миналия век. През 1892г. в “Мисъл” се появява “Сis moll”. Тази поема задълбочава интелектуалното и мисловното начало в творчеството на поета. Поставяйки в центъра на творбата Бетовен, Славейков утвърждава един горд, духовно-аристократичен идеал за творец, който е всъщност естетическата програма на кръга “Мисъл”.

            В “Сis moll” чрез образа на гениалния композитор Бетовен, краят на живота на когото преминава в глухота, е изведен проблемът за страданието и величието на твореца. Поетът очертава границите на този проблем, търсейки отговорите на три основни философски въпроса. Първият от тях е за страданието. Според Славейков страданието стимулира творчество, а изкуството може да бъде единственото спасение от страданието. Вторият философски въпрос е темата за тълпата и твореца, а третият – за твореца като месия. В поемата атворът извежда на преден план своето разбиране, че творецът не може да бъде разбран от тълпата, но в същото време творецът има за цел да просвети невежите. А страданието и величието на хората, които създават изкуство, са техният път през смъртта към безсмъртието.

            Епиграфът “Съдбата чука на вратата”, който предхожда “Сis moll” е лайтмотив на петата симфония на Бетовен. Образът на съдбата извиква размисли за връзката между създаването на изкуство и живота на тези, които го създават. Ако вникнем в биографията на Славейков, ще открием корените на проблематиката, заложена в “Сis moll”. Проблемът за страданието е близък на автора, а болката на Бетовен му е позната.

            Образът на страдащият композитор е въведен в поемата на фона на картина на лятна нощ: “Тайнствена и чудна лятна нощ/ полъхваше с дихание си морно”. Но Бетовен е безразличен към звуците на природата и не чува как “рой трепетни звездици” говорят със “събудените вейки” в градината. Метафори и епитети рисуват ясната нощ в контраст със “злокобния мрак”, който “се сбираше Бетовену в душата”. Мракът на нощта е осветен от “рой звездици”, мракът в душата на твореца е изпълнил цялото духовно пространство и е “злокобен”. Повторнието на “тихо” / “тихо застана”, “тихо отдръпна се”/ представя образа на тишината, превръщаща се в синоним на глухотата. Звуците на рояла нарушават тишината. Изгражда се семантичната опозиция тишина – звук, която насочва към страданието на твореца – “Твореца на хармонията глух!”. Монологът на композитора разкрива неговото отчаяние.

     Предавайки страданието на Бетовен, авторът дава възможно най-добрият пример за страдание, преодоляно чрез изкуството, защото човекът и изкуството живеят чрез “всемогъщий дух”. Лирическият герой разбира, че човек може да вижда и да чува не със сетивата, а с душата си. Защото страдащият вижда неща, които са невидими за останалите:

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп,

но в слепота, от хилядите зрящи

едничък само той е виждал ясно.

Духовното зрение кара хората да проникнат в същността на заобикалящия ги свят “и загубата на единний  слух/ не лесно тъй убива идеалът,/ когато него Висший Слух поддържа!”. Страданието и изкуството се сплитат в едно, за да се появи уникална в своята същност творба в родната ни литература.

            Проблемът за страданието като стимул за творчество и път към величието има допирни точки с проблема за твореца и отношенията му с другите. През 1892г. Славейков е в Лайпциг, където се запознава с идеите на немските романтици и определено му допадат възгледите на Хайне, според когото изкуството е за ограничен кръг от хора. Те са богоизбрани и не могат да бъдат разбрани от останалите. “Великата душа” на Бетовен достига до висотата:

               Таз висота достигна, възродена

               с велика скръб, великата душа.

Тълпата не може да разбере страданието на твореца. То е непонятно за нея. Това е една от идеите, които авторът е заел от Ницше, според когото свръхчовекът е пълно и истинско осъществяване на човешките творчески сили и се отнася към човека така, както готовата скулптура към камъка, от който е направена. Влиянието на Фридрих Ницше за утвърждаване на индивидуалистичната естетика на Славейков е безспорно. Поетът е притежавал всички книги на немския философ. Но докато Славейков противопоставя твореца на тълпата, Ницше противопоставя свръхчовека на човека изобщо: “Човекът е нещо, което трябва да се преодолее”. Индивидуализмът на Славейков ражда пренебрежение към останалите, другите, които не разбират духовния аристократизъм на творците. Музиката, която Бетовен свири за последен път, е “дивна и надвластна”, но не може да бъде разбрана от случайно влезлия в стаята негов ученик, който се чуди дали това е изблик на безумие или учителят му е изгубил “паметта за формата и строя”.

         Страдащият, който прави изкуство, е месия. Той е свят човек, който просветлява останалите. Защото страданието зарежда изкуството със сила, която може да бъде взета само от болката на страдащия. Невероятна е волята на духа и копнежа на твореца към абсолютното съвършенство. В тази воля, в този копнеж е неговото величие. Това е един фаустовски дух на надарената личност, която носи в себе си благословеното проклятие на твореца. Затова Бетовен е сравнен с Прометей в края на поемата:

Ти имаш свой особен дял…Ти сне

от небесата пламък прометеев,

да го запалиш    в хорските сърца

и, възгорени, да ги възвисиш.-

И в тях сърца, един през векове,

ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.

Семантичната опозиция безсмъртие – смърт противопоставя вечното изкуство на тленния свят. Творци като Бетовен правят възможен напредъка на човешкото общество и изпълват живота с хармония и красота. И творците преминават през смъртта, но за тях тя е път към безсмъртието. Това е прозрението, до което достига лирическият герой на поемата след мъчителни размисли и съмнения.

            В статията “Хайне в България”, както и в други свои критически бележки, Славейков издига в култ свободата на творческата индивидуалност и се обявява против тенденциите в изкуството. Но в своята антитенденциозност той не е последователен. Оказва се прав Оскар Уайлд, който твърди, че образованите противоречат на другите, а мъдрите на себе си”. Едва ли би възникнала “Сis moll” без идейно-емоционалната тенденция, заложена в нея, докато авторът изследва вътрешния мир на твореца. Страданието и величието на лирическия герой в поемата изграждат образа на мъченика на изкуството, което може да измести личния живот и само да стане смисъл на живота. Несъмнено общуването на Славейков с Гьоте е вдъхновило до голяма степен усилията на българския творец да обогати българската литература с философска поезия. Славейков не обича понятията “школа”, “направление”, “метод’, но художественият метод в “Сis moll” може да бъде определен като психологически реализъм, съчетан с романтизъм и индивидуализъм.

             Издигайки лозунга за индивидуализъм и естетизъм, Славейков оставя зад себе си възрожденския и Вазовски тип писател, който е свързан с обществото и за когото художественото творчество е обществена мисия. С поемата “Сis moll” поетът насочва към търсенията на модерната европейска култура. Творецът става “войн”, който се бори за “европеизиране” на българската литература.