Символика на спасението в разказите на Йордан Йовков

      Спасението е невъзможно без наличието на съзидателното, творческото начало, труда. Символиката на спасението може да бъде открито във вдигнатата десница на Исус /”През чумавото”/, в пеещите каруци на Сали Яшар /”Песента на колелетата”/, които са като бели птици, в бялата лястовичка /”По жицата”/, в мълчанието на Бога пред въпросите на Вълкадин /”Вълкадин говори с бога”/.

    Пътят към спасението е дълъг, като всяка следваща крачка изисква от личността все повече да се отваря към околния свят и да напусне рамките на егоистичното си “аз”. Ако на първата крачка е любовта към отделната човешка личност, на втората е любовта към всички хора по света. Ако хората извървят тези крачки, ще са познали спасението.

      В душевния свят на Сали Яшар от Али Анифе /”Песента на колелетата”/ откриваме  “двойник” на Йордан Йовков, защото и  двамата са творци, чийто живот е посветен на порива да дадат радост на хората, да отворят сърцето си за техните болки и мъки. Единият – с “пеещи каруци”, другият – с “пеещи разкази”. Но и двамата остават в паметта на всеки , който се е докоснал до тях. Сали Яшар превръща своя занаят в изкуство, занаятчията е станал творец. Дали “тайната на пеещите каруци’ на Сали Яшар е в “един чиличен диск”, дали е в “колелото’ или в “оста’? Или е в мъдростта на майстора, който е прозрял, че “…с мъки и нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Сали Яшар, който “много нещо беше видял, много нещо беше преживял” знае, че и в сърцето, както и в живота има празници и делници. Делниците – много, празниците – малко. Делниците на сърцето побират грижи и неволи, мъки и нещастия , болести и проблеми. Празниците на сърцето са свързани с любовта. Вървейки към своето спасение, трябва да се вслушваме в гласа на сърцето си, да се радваме на мига, който ни дава вечността. Темата за спасението е и тема за щастливия миг от човешкия живот, за този отрязък от битието ни, който се съотнася с вечността, с абсолютното щастие.

      Спасението е в намерената хармония между вътрешната и външната красота. “Тъй хубава” е Шакире /”Песента на колелетата”/ - “веждите й тънко изписани като пиявици, лицето й кръгло и бяло, очите й обкръжени с черни ресници”. “Хубава беше, тънка, висока” и Пауна /”Индже”/. Но веднага след външната характеристика Йовков прибавя въпроса:”Но хубави жени Индже беше виждал много. Защо това момиче, което на косъм беше останало да загине, стоеше пред него тъй спокойно и кафявите й очи го гледаха радостно и занесено?” Духовното излъчване на Пауна е истинският покорител на Индже. Смелостта и самообладанието, духовната сила на Рада покоряват Шибил. Героите на Йовков, които търсят пътя към спасението, не са построени на сезонно-хронологичен принцип. Времето не може да промени тяхната хубост. Пауна и след шестнадесет години: “Тя не беше в първата си младост, но беше хубава, чертите на лицето й бяха едро и твърдо очертани, в цялата й външност имаше достойнство на царица”. Красотата в образа на жена се оказва материална, творческа сила, която може да възвисява, да сътворява, да съзидава, да води към спасение. Много дела могат да се творят, мотивирани единствено от женската хубост. И затова при Индже “…откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна в камък”. Красотата на Ранка /”Най-вярната стража”/ става двигател на всички събития в разказа, но повежда героите не към спасение, а към гибел. Воден от любовта върви “Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък отиваше да се предаде”. Той търси спасението в любовта, но не успява да го открие, смъртта не му дава шанс. Рада /”Шибил”/ покорява Шибил със смелост и самообладание и повежда страшния хайдутин към неговото спасение, Тиха /”През чумавото”/ се саможертва за любовта. Веднъж тръгнали по пътя към спасение, Йовковите герои ще го извървят докрай. Дори и майката избягва от своя чумав син /”През чумавото”/, но до него остава Тиха. Нейната саможертва разкрива реалната сила на истинската любов. Тя е открила пътя към спасението. Прегърнала чумавия Величко, тя стои на каменното стъпало – “Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона,  Исус ги гледаше и вдигаше десницата си”. Символично вдигнатата ръка за благослов над жертвата, която Тиха поднася пред олтара на любовта посочва и пътя на спасението.

       В Йовковите разкази спасението е в единството  на естетичното и етичното. Естетичното за твореца е съграденото по законите на красотата, а етичното е свързано с основните християнски символи – вяра, надежда, любов, прошка, милост, състрадание. Естетическите и етическите същности при Йовков се сливат с мащабния образ на любовта, изведена като първостепенна необходимост в природно-човешката хармония на битието, като светъл празник на сърцето. Разумното вглеждане в действителността открива нейните абсурди, но в същото време води до чистота на сърцето, която ни прави способни да обичаме хората заради самите тях, любовта заради самата любов, добродетелта заради самата добродетел и да се стремим към човешко съвършенство. Характерно е това Йовково естетизиране на етичното. Идеята за доброто е винаги красива. Осмисляйки това, ние можем да се докоснем до разбиранията на твореца за спасението, което е полет на човешкия дух нагоре. Това е полет, който не познава прегради и възвисява човека. Песента на колелетата от едноименния разказ е символ на поривите на сърцето към щастие и любов, човешката мъдрост и красота. “Пеещите каруци” се превръщат в художествен символ на порива към спасение.  Символиката на спасението в Йовковите разкази е представена с бял цвят: “…челичените звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като БЕЛИ птици”.  “Пеещите каруци” се превръщат в художествен символ на порива към спасение.  Цветовете и символите при Йовков са взети от фолклорно-митологичната традиция  на нашия народ. Йовков се учи от нея. Още от времето на библейския старец Ной  птицата е символ на надеждата. Както Ной се е взирал в очакване на птицата, така и Йовковите герои  отправят търсещ  поглед към телеграфните жици, а колелетата на каруците летят като бели птици. Но Ной  дочаква птицата със зелени клонки, а отвореният финал на Йовковия разказ не дава отговор на въпроса  “Бяла лястовичка…Има ли я?”. Цветът на птицата е бял. Бялото е символ на нравствената, душевната красота и чистота. Черна е змията, която е причина за нещастието на Нонка. Библията ни разказва, че змията е причина и за нещастията на човешкия род. Тя е символ на злото. Цветът й е черен и в него откриваме символното обобщение на нещастието, мъката, скръбта и смъртта. Бялата птица и черната змия са контрастни образи – символи от митологично – фолклорната ни традиция. Наличието на мъката и нещастието и търсенето на бялата птица разкриват човешкия стремеж към надежда за спасение. Казват, че надеждата умира последна.

     Воден от пориви и надежди е и Шибил. Той извървява всички крачки по  пътя към спасението. След като се влюбва в Рада той осъзнава, че хората освен плячка са и живи същества, които имат чувства, надежди и мечти. Той забравя за материалното и търси духовното щастие, но смъртта застава на неговия път. Смъртта е спътник на живота, тя е едно от многобройните му лица, а над нея царува любовта. Защото смъртта не е пречка, а път към любовта за героите, на които животът е отредил непреодолими препятствия по пътя към спасението. Ще го докажат Рада и Шибил, Тиха и Величко, Курта и Крайналията. Смъртта е краят на живота, но не е край на любовта. Защото с любовта осветява пътя към спасението, с нея животът продължава.

    Търсеното спасение е във  въпросите на стареца от разказа “Вълкадин говори с бога”. Съкрушеният  Вълкадин се оттегля от хората и потъва за тях в мълчание. Но в това свое мълчание Вълкадин отправя поглед към небето и въпросите си към Бога:  „ Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо? “Образът на Вълкадин  поставя основните въпроси за нуждата от спасение, за трагизма на човешкото същестувание, за несправедливостта на света, за екзистенциалната човешка самота в един лишен от любов свят и предизвиква хуманистично-тревожните размисли на Й.Йовков.

Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание. Това мълчание означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква, е в неговата собствена отговорност. Отговорност – за своите любови и омрази, за своите дела и безделия, за своя избор и за своя отказ.

          Разказите на Йовков носят със себе си посланието да разтворим  душите си за радостта от любовта, за възродителната й сила, за доброто, за прошката, за състраданието към мъката /”Боже, колко мъка по този свят има, Боже!” / и болката. Сред “мъките и нещастията на този свят” да потърсим като Сали Яшар “нещо хубаво – любовта между хората”.