Скръб - 2.1.Фолклор

2.1.Фолклор

Ако първата стъпка за мен беше да осъзная, че съм тежко ранена, следващата се оказа нарастващото осъзнаване на невъзможността на моите ролеви очаквания. Мисля, че животът на хората се управлява от очаквания за определена роля. Очакват от нас да сме добри деца, по-късно добри братя и сестри, добри родители , приятели и т.н. Моята роля беше да бъда майка. И в случая с мъртвия ми син вече не се подкрепяше от реалността. Както преди около 40 години трябваше да изпълнявам ролята на дъщеря, но със смъртта на майка ми аз загубих тази роля в театъра на живота. Изчезнаха и очакванията да видя сина си мъж, баща. Такова разминаване между ролеви очаквания и действителност трудно се приема от разума. Душевната потребност да бъда майка, ролята, която съм изпълнявала 26 години, продължава и днес. „Без да адресираш и преодоляваш болката, ти никога не би могъл наистина да се свържеш със своето истинско Аз и да надграждаш върху това… с колкото повече болка и беди се срещнеш като дете, толкова по-голяма е възможността да разшириш потенциала си.“[1]

Целият ми мироглед е построен върху това виждане за света. „Тъй като личната майка е носител на архетипа на живота, ние изпитваме едновременно и колективно, и уникално персонално послание. Майчиният комплекс, т.е. афективно натоварената идея за майка, е във всички нас. Тя се преживява като копнеж за топлота, връзка и грижа“.[2] Исторически майката е създадена, за да създава рода. Със смъртта на детето й на практика е отречена нейната историческа роля. Тя става трагично осъдена от Съдбата. Когато външна роля и вътрешна истина се разминат, човек страда от душевна рана, която лесно може да загнои. Двамата, майката заедно с нейния син, се превръщат в СПОМЕН след смъртта на сина. Във фолклора най-отчетливо, сгъстено и пестеливо  се откроява фрагментът от нашия „ АЗ“, който скърби. В живота на нашия народ съществува един определен хоризонт на мисълта, една определена сила на емоциите, и ако затворим очи, можем да си представим, че вече сме били под този хоризонт, водени от фолклора. „За нас народната песен е преди всичко огледало на света“.[3] От случайни порутени стени, ние можем да си представим къщата. От случайно стигнали до нас народни песни и предания, ние можем да си представим мисловно-емоционалната картина на фолклорното събитие, което се е проектирало в нашето битие. Тези представи са необходими, но са променливи – „ето как можем от нашето собствено развитие да отделяме части и да ги разглеждаме самостоятелно“.[4] В българския фолклор оплаквачките помагат на роднините за изживяването на скръбта, „сега ние сме далече от тези стари обичаи. По-малко цивилизованите народи, с естествен начин на живот, все още съблюдават старите разумни обреди“.[5] „Такова нещо е човещината“ – разказва една майка за смъртта на дъщеря си, Радка.[6]

Тъжачките са „по-скоро ритмически говор, а не вече песни…и може да се рецитуват от нарочити женски лица /оплаквачки/. В тях майка плаче за своето чедо, - незадомен син или дъщеря, за своя без време изгубен мъж; баба плаче за своите внуци, снаха за девер… Народът мисли, че покойникът трябвало да си отиде от този свят, понеже не му помогнали никакви билки и баяния; неговите близки се окайват, че не отиват и те с него, но сами вярват, че той ще си избира от тях някого, когото най-много иска и ще го вика при себе си.“[7] В съкращение тук даваме примерен вариант на тъжачка, песента „Що ме найде това утро“.[8]

Що ме найде това утро

Леле, леле, яз сирота,

Яз сирота до господа!

Що ме найде ова утро,

да ме умри Разделина.

Немой, керко, немой сладка,

немой керко, не кайдисуй

да оставиш твоя майка,

за да биди кукувица.

Немой, керко, немой сладка,

не предавай твоя младост,

за да влезеш в църна земя…

Ти се молим, Разделино,

поврати се уште еднаш…

белким бога да измолиме,

да оживи Разделина,

место нея яз да умрам!

Леле Разделино!

како ке се разделиме!

О, ов! Яз сирота, що ме найде!

Натовареното символично име РАЗДЕЛИНА насочва към причината за скръбта – раздялата. Първият стих, който по традиция в българския фолклор се превръща в заглавие на песента, насочва към основното в скръбта. Тя трябва да се приеме. Трябва да се приеме „това утро“, а после да се живее с него. „Истинските уроци на живота се усвояват чрез признаването и примиряването с факта, че сме човешки същества.“[9] Животът не може да бъде същият, когато в него се е появило „това утро“. То разделя на два големи отрязъка битието на скърбящия, случилото се е необратимо. „Само чрез изпитване на болка и опознаване на нашата ранимост можем да търсим навътре, а не чрез проекция върху другия“.[10] И търсейки навътре стигаме до извода, че единственото правилно нещо в този момент е да приемем, че душата ни е увредена. Отричането на увреждането окончателно ще я разруши. Потиснатата тежест става още по-тежка – „Тежестта, която печелим, ни прави по-сигурни и по-истински като инвалиди“.[11] Една китайска приказка разказва, че млад император се разхождал из своята градина, в която било пълно с чудни дървета и птици. За момент той се натъжил, прошепнал, че един ден ще умре и ще загуби всичко това. Тогава един от придружаващите го му казал: „Ваше величество, ако нямаше смърт, този дворец и тази градина нямаше да са ваши. Вашите прадеди щяха още да са тук“. ЕРЕЛ ШАЛИТ заключава „Приемането на смъртта е признание на Аза за неговите граници“.[12] За живия остава смирението на инвалида. Агресията и враждебността няма да върнат мъртвия, те могат единствено да унищожат живия. Последното, което ни е останало, преди да се предадем, е отчаянието. А според К. ХАДЖИЙСКА[13] „когато наистина се предадем /не защото искаме, а защото не може повече да се съпротивляваме/ и приемем живота такъв, какъвто е, той се променя. Всъщност, не че той се е променил, нашите очи, с които сме го гледали досега, са се променили. През тях вече гледа не умът, който има ясно мнение как трябва да изглеждат нещата, през тях гледа душата – и за нея всичко, което се случва, е еднакво ценно!“ Отчаянието обаче не може да бъде поставено във времеви или пространствени рамки, точно защото идва от душата. То може да я прегърне със смазваща прегръдка и да изцеди последния й дъх. Отчаянието е силно. В него са гневът и мощта на АХИЛ, който не може да забрави любимия ПАТРОКЪЛ, дори и всички гръцки войни да загинат.

Връщайки се към песента „Що ме найде това утро“ си задавам въпроса защо „УТРО“? Защо не обед или вечер? Утрото е началото на деня. Разделина е млада /‘не предавай твоя младост“/. Тя е в началото на живота си. Така към скръбта от раздялата с живите тук виждаме и още една причина за скръб – по неизживения живот. РАЗДЕЛИНА няма да бъде булка, няма да има деца, ще пропусне всички онези моменти, които майката би искала да види. Утрото е началото на деня – а е известно, че „онова, което през деня изглежда малко, през нощта е голямо“.[14] През нощта често по-силно говори съвестта, а скръбта през нощта вече не плаче, тя крещи, „макар че нощта е дълга колкото деня и цялото съзнание очевидно се основава върху несъзнаваното, корени се в него и всяка нощ потъва в него“.[15]

Другият въпрос е „ЩО“ /защо/. Този въпрос си задава всеки, преживял раздялата с любимия човек. Казва му се, че такава е волята на природата, на Бога. А тази природа е неумолима. Тя не ни дава още един шанс – „поврати се уште еднаш“. До „ЩО“ стои и „КАК“ – „како ке се разделиме!“  Няма майка, която да не би искала да „измоли“ от Бога „место нея яз да умрем“. Защо не „АЗ“, а „ТЯ“, „сладка керка“? Молитвата е предварително обречена, но майката трябва да я каже, в нея е отказът на човешкото съзнание да заживее без надежда. Народът казва, че „надеждата умира последна“. А това е песен-стон на мъртвата надежда. Човекът е безпомощен в своята скръб, той няма контрол над онези сили, които променят съдбата му. Цялата обич на света не е достатъчна, за да се „измоли“ Бога. Майката трябва да се примири с мъката, която стига „до господа“. С една дума само фолклорният човек е нарисувал космическото пространство на болката. Тя обхваща целия свят – ‚до господа“. Нераздадената майчина любов сега ще трябва да влезе в тази „църна земя“, да се превърне в скръб. Тази любов можеше да стигне ‚до господа“, а сега слиза в „църната земя“. Ще трябва да се приеме и самотата, която е побрана в символичния образ на кукувицата. Самотата на празната душа и празния дом. На вътрешното и външното човешко пространство на „АЗ“. Ако майчинския инстинкт се проектира във фолклора в „гнездото“, кукувицата символизира бунта срещу това „гнездо“ и в същото време е образ на самотата. Вън от своето семейство, човекът е самотен, невидим за другите и за самия себе си:

Ела, ела,

понеже днес

съм изскочил от вселената.

Ела, ела,

днес аз станах

невидим за самия мен.[16]

   В душата на майката се отваря безкрайна празнота, пропаст, бездна, която с нищо, никога и с никого не може да бъде запълнена. В същото време тук се открива и прастарото вярване, че душата на човека е птица, която излита, за да се слее с природата. Песента тръгва от идеята, че смъртта трябва да се приеме и побира всички моменти от бъдещата скръб на майката, която във „вечерта“ на своя живот трябва да се примири с това, че за детето й остава само „това утро“.

В „Книга на песните“ ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ[17] включва раздел оплаквателни народни песни. Песента „Леле внуко Разделино“ е смислов вариант на „Що ме найде това утро“:

Леле внуко Разделино

що ни стори ова чудо –

ова чудо нечувано?

Разделино, се раздели

от майка, и от татко,

и от баба, и от тетка,

от сите ни родеи.

Що поцърни твоя майка,

най-поеке мене стара,

твоя баба прегърбена

прегърбена, ослепена!

Сладка внуко, Разделино!

Поврати се и не оди,

не разплакуй сета кукя.

Яз да одам место тебе,

оти мене ми е реда

аз умирам, куртулисам –

от пустава старост гърда.

Яз требаше да си умрам,

а за ощо остановам,

зер за тебе се да жалам?

Що по-бързо да прежалам:

дали твоя личотия

дали твоя умнотия

дали твоя кроткотия

дали твоя поризливост?

Атър ником не кършеше –

дори на малките деца.

Мила внуко, нажали се, поврати се,

от кай що си кинисало;

Ти си болно и неелно:

не ке можеш да доодиш

леле сладка внука баби!

Прочетете още веднъж тази песен! Не откривате ли във всеки ред своите чувства. Майките и бабите на всички времена имат едно и също сърце. Колективното преживяване на майките и бабите е неизбежна част от тяхната лична история, в психиката на една майка се стича същата енергия, която е вдъхновявала предците й. Основата на личното се слива с общото. Архетипът на вечната майка пее в тези редове, пее и с моя глас. Грижата на майката за детето на своето дете е архетипова потребност, която и след смъртта на детето търси своята реализация.

През 1943г швейцарският химик АЛБЕРТ ХОФМАН открива препарат с психоактивни свойства, който позволява съзнанието да се въвежда в необичайно състояние. През петдесетте и шестдесетте години, с помощта на този препарат психиатрията получава важни резултати в областта на психологическите изследвания. Главният момент на всички тези изследвания  се оказва фактът, че в състояние на изменено, необичайно съзнание, съвсем различни по възраст, култура, религиозна принадлежност и т.н. хора, са преживяли практически едно и също нещо, имали са едни и същи видения, преминавали са в това състояние едни и същи пътища. Въз основа на тези резултати,  учените са стигнали до извода, че матрица на подобен опит съществува в съзнанието, като нормална съставна част на човешката личност.[18] Науката на практика доказва, че в песните на майките от всички времена, раси и възрасти, които са загубили детето си,  ще открием едни и същи мотиви и преживявания, болка и страдание.

В тази песен осмислих и третата стъпка, която трябва да направя – да се вгледам в своята СЯНКА. „Сянката представлява тази част от нашата психика, с която може да се чувстваме неудобно или унизително, или да застрашава намеренията на Аза, но все пак тя служи като отцепена чат на душата. Работата със сянката е единственият начин за нейното интегриране, защото това, което не е интегрирано, ще се проецира върху другите или ще изтече в опасно поведение“[19]. Казано иначе ще дам израз на всичките си страхове. Трябва да работя със страховете и защитите от тях. Ако човек се  е научил да работи със своята сянка, според ЮНГ е направил нещо реално за света. Поел е на плещите си част от неразрешените социални проблеми на времето си. „Сянката е морален проблем, предизвикателство върху цялата Азова личност“.[20] Тя е „нещото, което човек не желае да бъде“[21]. Не можеш да виждаш ясно света, ако в себе си носиш мрака на начинанието си. Признах страховете си, споделих ги с близките си. Признаването не ме накара да се срамувам. Може би от мен се очаква в този момент да съм силна, но аз съм слаба, по-слаба от всякога. Признах страховете си на моя малък свят, изведох ги във своята вселена, но не навън в човешката галактика. Това го правя сега…Човек не трябва да се срамува, когато не се чувства силен и не знае дали може да се справи. Както казва ХОЛИС „под демонстрацията на сила лежи страх. Няма по-страшно животно от изплашеното“.[22] Страхът от несправяне със скръбта у мен нарастваше с всеки изминал ден. Резултатът беше изолирането ми от околния свят. Наистина достигнах до „аутистично състояние, в което човек сънува един свят, който реално си остава непостижим“.[23] Светът преди смъртта да влезе в семейството ми. Светът, в който животът беше навсякъде. Крайната ми цел се оказа „пашкул“, в който светът да бъде затворен. Отдадена на скръбта, се оказах под властта на своята сянка; „забулената, изтласкана, най-често непълноценна и виновна личност, която с последните си брънки достига до царството на нашите животински предци и така обхваща целия исторически аспект на несъзнаваното“.[24] Моята сянка съдържа мъчителни спомени, изгубени мечти и сънища. „Но в сянката има и истина, и честност, колкото и трудно да се носят“.[25] Човек не може да няма сянка, би се оказало, че е без душа. Полагайки усилия да осъзная своята сянка, аз се опитвам да осветля тъмните кътчета на своята личност, да се справя с вината, безпокойството, гнева, които нахлуха като стихия в душата ми, когато „ме найде това утро“. „С интуиция и добра воля сянката може до известна степен да бъде асимилирана в съзнаващата личност“.[26]

Една приказка на племето банту от Африка разказва за момиче, което е женено за момче от друго племе и взема със себе си вълшебния вол, който е магьосникът от равнината. Момчето убива вола, момичето се опитва да го съживи с ритуална песен, но момчето пак го убива. Тогава момичето се връща при племето си, казва, че волът е мъртъв и всички се самоубиват, дори и децата – „волът дава смисъл на живота и когато е мъртъв, те нямат основание да съществуват“.[27] Усъмних се в основанието си да съществувам и в способността си да продължа живота „след онова утро“, без „вълшебния вол“, магьосникът от моята равнина. Не исках такъв живот, не исках такава „вечер“! Пещерният човек, който живее в мен, започна да говори, за другите, за живите. Всяка смърт е и смърт на ценности, които до този момент са управлявали нашия живот. Според ЮНГ много невротични разстройства се дължат на „факта, че в несъзнаваното са групирани съдържания, които не могат да се възприемат от съзнанието поради липса на аперципиращи понятия, които да ги „поемат“. Затова е изключително важно да се разказват приказки и легенди на децата, а на възрастните да се внушават религиозни понятия /догми/, тъй като те са инструментални символи, чрез които несъзнавани съдържания могат да преминават в съзнанието им и там да се тълкуват и интегрират“.[28]

Мъртвите и живите са сплели скръбта си в известната песен за мъртвия брат. Нарича се „ЛАЗАР И ПЕТКАНА“. Накратко в тази песен се разказва за майка с девет синове и една дъщеря. Идват да искат дъщерята сватове от далечна земя. Малкият син – ЛАЗАР придумва майка си да я даде. Но идва чума, измират синовете и майката проклина ЛАЗАР, който е изпратил ПЕТКАНА надалече. Тогава мъртвият ЛАЗАР става, отива при сестра си и я води при майка си. /песента е позната в повече от 20 версии/. Ето откъс от нея:

Лазар на Бога се моли
Боже ле, Вишни Господе,
Пусни ма Петранка да доведа
при мама да я заведа.
Господ Лазара послушал,
пуснал Петранка да доведе.
Кога го Петранка посрещнала
през девет реки големи,
през девет бистри кладенци,
бати й Лазар тъй дума:
Мама ма прати да дода,
до дода да та доведа.
Петранка му ръка целува,
бати си Лазар тъй дума:
-Защо ти бате мирише,
ръката на черна земя?
Като през гора вървели,
птичките пеели, викали
Де се е чуло видяло
жив със умрял да върви.[29]

Тази песен ще срещнем и при гърците, сърбите, румънците, албанците. В сборника на братя МИЛАДИНОВИ тя е със заглавие „ЛАЗАР И ПЕТКАНА“, а в „Книга на песните“ на СЛАВЕЙКОВ – „Чумави“. Според ШИШМАНОВ[30] тук присъства народната вяра, че мъртвите не търпят сълзи и плач. Дали наистина моите близки не искат да ме виждат всеки ден разплакана? И от живите, и от мъртвите ли да крия сълзите си? Самият Господ разрешава на ЛАЗАР да слезе, да доведе ПЕТКАНА при майка й, за да не бъде скръбта й причина за клетви:

майка им сама останала,
най-много Лазар кълнеше…

Във варианта на песента при СЛАВЕЙКОВ мотивът за майчината клетва е  по-разгърнат:

Осъмваше утром горката им майка

и вечер замръкваше тамо,

от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -

ден минва в наричане само.

 

Гробове им черни реди и полива,

обкича с босил и върбина.

И само отминва Лазаря гроба,

и Лазаря люто проклина:

 

"О, бог да даде нестопен да останеш!

Дух бродник духът ти да стане...

Че ти ме подстори, без време да женим

в далечно Загоре Петкана.

 

Та няма днес кой в непосилна неволя

тъга от сърце да развърне...

О, милост за тебе от бога да няма,

лице той от теб да отвърне!"

 

И Лазарю вече докрай се додея

от майчини клетви зловоли,

от майчини думи и тежки и грозни...

И той се на бога примоли:

 

"О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават

по-грозни, горчиви наветви,

и сякаше змии се впиват дълбоко

в сърцето ми майчини клетви.

 

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,

кон добър от дървено ложе,

ошел бих, довел бих от пусто Загоре,

Петкана при майка си, боже!"[31]

         В мотива за клетвата тук откриваме проекцията на вината, която съпътства изживяването на всяка скръб и мотива за взаимозависимостта между хората в семейството, близките, общността. „всеки човек, който не е преминал през ада на своите страсти, никога не ги е превъзмогнал. Тогава те обитават „съседната къща“ и без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към неговия собствен дом“.[32]

     Живият търси отговор на въпроса „ЗАЩО“ и често открива вина. Онова „ако“, което проектира живота по някакъв друг възможен начин. Винаги, винаги има „ако“, което не дава покой на живия. В случая Господ решава въпроса за вината, пускайки Лазар от отвъдното. Плачът на майката и нейните клетви трябва да бъдат спрени. Скръбта трябва да бъде преодоляна, за да се даде покой на мъртвите. Такава е неумолимата воля на ТОЗИ, който ги е взел при себе си. Това е следващата стъпка, която трябва да направи скърбящият – да приеме своето безсилие. Безсилие във всичките му форми – буквални и абстрактни. Смъртта на един човек за нас е трагедия, апокалипсис, но „знаем, че нашата галактика включва повече от 200 билиона звезди, влизащи в една Вселена, която според последните хипотези обхваща 100 билиона галактики“[33] и на фона на тези мащаби, ние сме по-малки от космически прашинки. В същото време обаче в нас се побира целият Космос и един единствен човек – мъртвият, може да бъде Космосът за нас. За да открием силите, които се съдържат в нас, с които „можем да страдаме от чудовищните патологии в света, без самите ние да ставаме чудовища“,[34] изборът е: промяна отвътре или живот в сянката си. В някаква степен ние винаги сме на тъмно със себе си. И както казва ЮНГ животът се активира едновременно на три нива: съзнание, лично несъзнавано и архетипово или колективно несъзнавано. „Съответно архетипът на героя присъства във всички нас. Той е вродената възможност да се мобилизират енергиите, които служат на живота, да се отхвърлят демоните, отчаянието, депресията“.[35] Иначе, със своята рана, може да ходим на ръба на бръснача и да се взираме за някоя пещера, където да поберем страданието си и да се скрием. Открих такава пещера в самоизолацията си, но там ветровете достигаха навътре и довяха много гняв – към себе си, към света, към Съдбата.

Народната вяра, че мъртвите не искат сълзи и плач се откроява и в песента „Остана Рада вдовица“[36]:

Остана Рада вдовица

със седем дребни дечица –

едно от други по-малки.

Седяла рада, жалила –

жалила девет години

и десетата подбрала.

Ради се веки дотегна –

жалби й сърце стискали,

тъга й душа обели.

Че стана Рада в събота,

извади Рада сир восък,

направи свещи восчани,

па влезе в нова градинка

и набра цвете сякакво,

накити свещи восъчни,

                                                       че викна Рада, заплака –

заплака и занарежда:

„Стойчо ле, първо венчило,

оздравя ли ти шарката –

шарката сипаницата,

главата, Стойчо, сърцето?

Знаеш ли, Стойчо, помниш ли

как ме хубаво учеше:

„Моли се, Радке, на бога,

да лежа и да оздрава,

вдовица да не оставаш,

че е вдовица най-лошо:

вдовица, Радо, прилича

на птиче, на кукувиче –

кога го срещнат пилците,

добра му среща не казват!“

Така е Рада плакала,

плакала и нареждала,

дано я чуе мъртвецът

и дано й се обади.

Стойчо я из гроб послушал

и си на Рада думаше;

• Доста си, Радо, плакала,

на бога веке дотегна

от твойте горещи сълзи.

Песента извежда мотива за разговора между мъртвия и живия и мъртвият моли жена си да спре да скърби, защото „на бога веке дотегна“. Така фолклорният човек поставя въпроса за мярата в скръбта. Да жалиш, да скърбиш, да плачеш – но всичко това трябва да стане в някаква степен и мяра. Мъртвите са поели по пътя към Бога и с мъката си живите не им дават да следват този път. Към това поверие се връща ОВИДИЙ в „Метаморфози“[37] Молбата на мъртвия ФАЕТОН е майката да не плаче:

„Майко, недей, пощади ме – мълви наранявана всяка,

О, пощади ме, в дървото самата снага ми раняваш!

Вече прощавай!“ – и глъхне в кората последната дума.

Сълзи от нея текат и от слънцето капят втвърдени

В янтарни жълти зърна. Бистроструен поток ги поема

И на латинските млади невести ги носи за накит.

Сълзите се превръщат в житни зърна, смъртта се превръща в живот. Естеството  е вечно.

Силата на активната енергия на несъзнаваното при скръбта срещнах много преди да започна да тъгувам за сина си. Преди близо 40 години  бях видяла НЕЯ, моята майка, да си отива от живота. От това травматично събитие запомних ужаса на заминаването и цял живот се страхувах от него. Човешката психика действа аналитично: „Аз съм виждала това и преди“. Емоционалната връзка между състоянията е факт. Паметта повтаря ужасния сценарий на раздялата, „на онова утро“, което отново „ме найди“ и роди нов страх от нова раздяла, страх от очакване на ново „утро“. Човекът живее в свят на проекции и често най-лошите му фантазии и страхове продължават да се повтарят. Плашех се от страха отново да бъда наранена. Психологът ми, д-р ПАНАЙОТОВ, ми предложи работеща формула, която ми позволяваше синът ми да бъде винаги до мен. Във всяка ситуация трябваше да се питам: “Какво той би казал за това?“ Беше невероятно прав, защото целият ми съзнателен живот до този момент мина с този въпрос. За всяка житейска крачка питах майка си „Какво би казала за това?“ Попитах я дали да продължа да уча, какво да уча. Казвах й, че тя ме познава най-добре, затова най-много ценя нейното мнение. Спомнях си разговори по различни теми и от тях изваждах отговорите на различните въпроси. Търсех подкрепата й по различни фантастични начини. Например в официалната й рокля. Беше си я шила сама. Ходех с тази рокля на всичките /повече от 50/ изпити в университета, вярвайки, че е до мен и ми дава сила. Не е имало значимо събитие в моя живот, за което да не съм я питала. Когато почина синът ми, го положих в нейния гроб, вярвайки отново, че тя би искала така. Би искала да го види, да го обича, да се грижи за него вместо мен. Сега водя вече разговори и с двамата. Тримата търсим спасение и завръщане към живота. Казват, че „човек трябва да гладува, за да оцени храната, да му е студено, за да разбере благодатта на топлината, и да е бил дете, за да осъзнае ценността на родителя“[38], бих добавила - да е бил родител, за да оцени ценността на детето.

Думата „спасение“ със синоним „избавление“ или „процес на оздравяване“ във фолклора има тълкуване, което е различно от това в християнската теология. Във фолклора става въпрос за спасение от лоша съдба. Много от начините за „оздравяване“ при скръбта могат да се открият във фолклора, например във вълшебните приказки „и от тях може да се научат някои неща относно терапевтичните процедури и процеса на оздравяване“.[39] Това е така, защото приказките са начин на изразяване, в тях Азът-разказвач „говори за танца на архетипове в несъзнаваното“.[40]

Важно е да се спазват ритуалите, които народът ни е завещал чрез фолклора. В „Показалец или ръководство как да се изискат и издирят най-стари черти нашего бития“ РАКОВСКИ търси сведения за обичаите при смърт: „Приливане по гробища, как ридаят и що думат? Задушни съботи. За души какво вярват стари баби и проч.? За съдици що вярват, че се уж явявали болящому и му предсказвали смърт…“[41] В българския фолклор смъртта присъства като продължителен сън. Имаме и такъв израз „спал като умрял“. Вярва се, че като заспи човек, душата му тръгва да скита, а като се събуди, тя се завръща. Смъртта в представите на българите е умора, те казват „почина“, „покойник“. В същото време тя е жив образ – наричат я „онази с дългата коса“, „онази с дългия сукман“. Използват се евфимистични понятия за смъртта „отиде си“, „сбогува се“, „замина си“, „остави ни“, „прости се с нас“. Това е така, защото народът вярва, че за лошото не трябва да се говори, не трябва дори да се споменава, защото може да бъде предизвикано и пак да се завърне. Старите българи са си налагали словесни забрани и табута и едно от тях е да не бъдат изричани злите сили. За да се затвори пътят на злото, то трябва да не се произнася. Като лексема скръбта не влиза във фразеологичния речник на българския език[42]. Вярва се, че с добро, с раздаване на помени за мъртвата душа, ще й се помогне да се успокои. В приказките душите на умрелите от насилие се явяват като сянка. Сянката винаги се връща на мястото, където човекът е умрял. Явява се толкова време, колкото човекът е трябвало да живее нормален живот. Народът е минавал понякога и без свещеник, но без плач и сърби  - не. Плачът трябва да е силен, да стигне до Бога. Докато при погребението оплакването е задължително, през следващите месеци плачът пречи на покойния, смущава го в небесата, дърпа го към земята, предава му болката, объркването и самотата на живите. Опелото става в църква.[43]

По повод на един от своите сеанси д-р УЕЙС казва: „Мислех си за народната митология и по-специално за "ангела-хранител".[44] Д-р МАЙКЪЛ НЮТОН смята, че всеки от нас наистина си има свой ангел-хранител: „Милиони хора извличат полза от ученията, които са ни дали тези могъщи души, превъплъщаващи се на Земята под образа на пророци от нашето историческо минало. И все пак в сърцата си хората знаят, както винаги са знаели, че някой - едно отделно същество, което е само за тях - е там, в очакване да бъде достигнато“.[45] В старата българска апокрифна летопис има текст, озаглавен „Сказание на пророка Исая как бе възнесен от ангел на седмото небе“ Пророк ИСАЯ казва: „И рече ми ангелът, който ме водеше: Повдигни се, Исае…“[46] Повдигни се! Това точно са думите, от които има нужда скърбящия. Те може да са изречени от ангел, а може ангелът да е с човешки образ. Важни са думите.

АРХАНГЕЛ  МИХАИЛ предвожда небесното войнство от ангели и през ноември православната църква му отдава почит. Той е господар и на мъртвите души. В родния фолклор ангелите са пратеници на Бога и изпълняват неговите повели. Самият дявол е паднал ангел, различни легенди разказват за причините за падението му. Архангеловата задушница се отбелязва в първата събота преди Архангеловден, защото съботата е отредена за ден за покойниците. На този ден се молим за душите им, посещаваме гробовете, палим свещи. Съществува ритуал за преливане на гроба с червено вино. Преливането започва от мястото, където е главата на покойника, правят се три кръга до края на гроба. Запалената свещ е символ на вярата, а пламъкът – на безсмъртието на душата. Цветята, които полагаме на гроба, символизират добродетелите на мъртвия. Приготвя се трапеза с любимите ястия на починалия. Първата хапка се слага на земята, първата глътка вино се излива. Душата на близкия ни се споменава с „Бог да прости“. Съществува поверие, че ако в този ден около теб кръжи мушица или пеперудка, значи душата на починалия е дошла при живите. Прави се помен, който се нарича подавка или раздавка. Тази подавка трябва да съдържа варено жито, питка, сладки, плодове, месо. Житото е символ на възкресението, хлябът и виното се свързват с Христовата жертва.

Ритуалите в случая са израснали от архетиповия сблъсък с нещо дълбоко и нашата среща с това дълбоко нещо е важна. В „Символният живот“ ЮНГ изтъква колко важно е за индианското племе пуебло да разглежда ритуалите си като средство за изгряване на слънцето. Това племе вярва, че ако не посрещне слънцето с ритуалния си танц, то няма да изгрее. Без значими ритуали ние поддържаме най-болезнената рана на душата – живот без дълбочина.[47]

Какъв е смисълът на ритуалите? По време на ритуала човек особено силно се среща с болката в цялата й непосредственост и получава посланието, че нищо не е вече същото. Животът му не е вече същият! Ритуалът е осъзнато разделяне на времето преди и времето сега. Възприемам ритуала като мост за преминаване над голяма пропаст. Мостът има за основи някакви архетипови колони, затова за мен е сигурен в своята устойчивост. Значи този мост отправя енергията ми към значими направления, а не към пропастта, която е под него.

Следващата стъпка за преодоляване на скръбта според фолклорните текстове може да се окаже преодоляването на страха. Пословицата например „Мечка страх, мен не страх” разкрива „стремежа на човека да преодолее изконния си страх и да направи първата смела крачка към възправяне на себе си, с цел опознаване и „подреждане” на себе си, като се срещне с личното несъзнавано, след което да прояви достатъчно кураж да тръгне безстрашно по извървения от човечеството път на колективното несъзнавано”.[48] Преодолявайки страха, човек се справя със своите психични смущения и търси пътища, за да се върне към своята цялостна личност. Мечката представлява хтоничен[49] елемент, който може да обсеби човека. Според АНЧЕВ тук е важна мистерията на срещата. Човек трябва да се срещне със своя страх, със своята скръб, да я погледне в очите, за да направи първата крачка към превъзмогването на скръбта. В случая става въпрос за психологическа проекция, „АЗ“ е застрашен и няма нужната решителност да се справи с проблема. А само осъзнаването му може да доведе до активни действия. За съжаление на нещастията е позволено да идват при нас до крайния предел на способността ни да се справим с тях.

Народните приказки често поставят и още един основен проблем при скръбта – проблемът за времето. Времето не лекува скръбта, то просто намалява интензитета на болката. Затова трябва да изчакаме да мине време, да бъдем търпеливи. Във фолклора хората, които нямат търпение, се превръщат в страдащи герои. В руската приказка „Жабата, която беше царска дъщеря“, тълкувана от МАРИ ЛУИЗ ФОН ФРАНЦ[50],  най-малкият от тримата синове на един цар трябвало да се ожени за жаба, която можела да съблича жабешката си кожа и да се превръща в красива жена. Един ден царският син хвърля жабешката кожа в огъня. Жена му казва, че сега той е провалил всичко и му посочва начините, по които може да си я върне обратно. Така започват перипетиите на царския син. Изгарянето на жабешката кожа е всъщност търсене на бързия път към изход от нещастието. А такъв бърз път просто няма.

В китайския фолклор се вярва, че има дух на самоубийството. Той е демон, който след като убие един човек, се вселява в друг. Сред примитивните общества според МАРИ-ЛУИЗ ФОН ФРАНЦ[51], „когато някой извърши самоубийство, съществува опасност от верижна реакция и стотици могат да бъдат заразени със същата идея“. Според китайската приказка демонът на самоубийството примамва хората към саморазрушение, като обикаля с въже в ръката. В тази приказка един войник вижда на прозореца тъжна жена с дете. Над нея той ви