Скръб - 2.3.Модерният човек
Публикувано: 2017-09-11 22:56:32
2.3.Модерният човек
За да стигне до своето съвременно отношение към скръбта, човечеството минава през дългите периоди на Средновековието и Ренесанса. Средновековието е период, който според ХЕГЕЛ обхваща около 1000 години /схоластиците, арабите, евреите/ Това е времето, когато именно сълзите са израз на ритуална скръб и покаяние.[1] Според СМЯДОВСКИ „за да се разбере оценъчният елемент в положителните чувства на плача и скръбта, е необходимо добре да се познава християнската чувственост“, защото „личността преживява цялата история на света като своя история“.[2]
Във „Фаери Кейн“ ЕДМЪНД СПЕНСЪР потвърждава тъгата като маркер на духовно посвещение.[3] Философията на IV век е херметична. Новият завет е „Corpus Hermeticum”[4], който разказва историята на един богочовек. Неговото историческо въздействие е отразено в Новия завет.
През Средновековието църквата е институт с универсална цел. Тя включва цялото човечество и се отнася до всичките му интереси. Според НИЦШЕ цялото Средновековие е неспособно да стигне до едно строго филологическо тълкувание по различните въпроси. Бихме добавили, че това важи в пълна сила и по въпроса за скръбта. „Средновековието е епохата на най-бурните страсти. Нито в древността, нито в наше време се забелязва подобно разширяване на душата: никога нейното пространство не е било по-голямо…“[5]
Старобългарските писатели поставят в типичните за времето измерения темата за смъртта и скръбта. Ето какво казва в „Небеса“ ЙОАН ЕКЗАРХ: „Аз пък, раздвоен от страх, рекох: непослушният ще намери смърт, а послушният – живот“.[6] Скръбта се е изразявала с молитви и искане на прошка:
Сега, паднал в краката ти, учителю святи, на тебе се моля,
Това скромно пение приеми и, прочее, моли
Прошка за греховете ми от Христа Спасителя.[7]
В някои средновековни паметници скръбта се свързва с магии. Тя идва като следствие от делата на зли сили. В словото на йеромонах НИКИФОР РИЛСКИ например се изобличават суеверията: „И аз по много земи ходих и не съм видял другаде толкова много магесници, както в тази наша земя българска, и самовили, и бродници”.[8] Много жития описват сцени на смъртта на светци, които умират за християнската вяра. В служба за тези светци се изразява отношението на църквата и народа към тях. В „Тибетска книга за живота и смъртта“ четем: „Въпреки че впоследствие християнството е отхвърлило идеята за превъплъщението, остатъци от нея могат да се открият в ренесансовата мисъл, в творбите на големи поети романтици като БЛЕЙК и ШЕЛИ и дори у толкова неочаквана фигура като романиста БАЛЗАК.“[9] Аналогиите между древните и съвременни текстове насочват към размисли. МУУДИ открива доста общи моменти между описанията, които СВЕДЕНБОРГ[10] дава на етапите след смъртта и „Тибетска книга на мъртвите“. СВЕДЕНБОРГ не би могъл да е чел тази книга, защото тя е преведена 1927г.
Темата за скръбта през Средновековието се проектира в чумните пандемии. Юстиниановата чума /451-750/ отнема 60% от населението на Европа. Само град като Константинопол загубва 40% от населението си. През 1345-1347г Черната смърт, най-опустошителната пандемия в историята, започва от Кафа в Крим и причинява смъртта на 30 млн. европейци. Черната смърт върлува до 16 век. Тези пандемии убеждават човечеството по един категоричен и безмилостен начин, че в смъртта „Всички сме еднакви. Никой не е по-голям от другия.“[11]
На попрището жизнено в
средата,
намерих се в лес тъмен
по зла чест…
Появява се „Божествена комедия“ на ДАНТЕ, в която „като огромна фуния се спуска Дантевият ад към центъра на земята“.[12] Душите на грешниците се мъчат в 9 кръга. А на вратата: „надежда всяка тука оставете“. Смисълът на надписа е зловещ, тук не се оставя път за лечение на скръбта. Според някои от изследователите на ДАНТЕ това е историята на неговата собствена душа.
Забележителна е фигурата на ФРАНСОА ВИЙОН, който приема едно различно трагикомично отношение към скръбта в стихове като „Малкото завещание“, „Голямото завещание“, „Балада за смисъла на нещата“, „Балада за обратните истини“, „Баладичен спор между душата и тялото“, „Балада от името на съдбата“, „Баладична епитафия на обесените“, „Четиристишие“. Тези стихове са изградени със „самоироничен несериозен тон на неверие в предстоящата смърт и разплата за греховете.“[13] Ето откъси от „Баладичен спор между душата и тялото“[14]:
- Кого ли чувам? – Мен. – Коя си ти?
-Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. – Участта
ми те вълнува? – Твойта страст е дива.
-Какво ти пука? – Тя и мен убива.
-Разкарай се, пък ще му мисля аз.
-Кога? – Когато за това ме бива.
-Ще млъкна. – Мога и без твоя глас.
…
-Живота си защо опропасти?
-Защото тъй на мен ми предвеща
Сатурн – с покварата да съм на „ти“.
-Безумие! Спомни си мъдростта
На Соломон! Какво гласеше тя?
„На мъдрия, че ум при ум отива,
Звездата му е винагищастлива“.
-Но аз пък вярвам в лошия си час,
Което ми е всъщност лайтмотива.
-Ще млъкна. – Мога и без твоя глас.
Ако изстрадваш повече от всеки друг нещата от живота, не трябва да се впечатляваш от тази си участ: голямата душа трябва да поема в себе си повече мъка от дребната душа – казва РЕНЕ ШАТОБРИАН (1768-1848), консервативен мислител, баща на френския романтизъм[15]
През 1759 ВОЛТЕР пише новелата „Кандид или оптимизмът“ , от която тръгва т.нар. Закон на КАНДИД. Според него хармонията е предустановена и ние живеем в най-добрия от възможните светове. Срещат се днес и предложения като това: „Мисля, че науката, която утвърждава вярата в добри чудеса…може да се нарича Кандидология“[16]. Като един от авторите на „Новото време“ МОНТЕН /“Опити“/ казва, че „да размишляваш за смъртта, означава да размишляваш за свободата“.[17]
Водеща мисъл в неговия живот става: „Всичко, което ще се случи един ден, може да се случи и сега“. Този начин на разбиране на живота му помага да приема идеята за смъртта и съответно за скръбта мъдро – „Що се отнася до мен, аз мога с божия помощ да напусна този свят, без да съжалявам за каквото и да било освен за самия живот, ако раздялата ми с него е мъчителна. Аз съм се освободил от всякакви връзки, простил съм се с всички освен със себе си“. Г. ГЕНОВ[18] се спира на есето „За това, че да философстваш, значи да се учиш да умираш” и приема, че в него МОНТЕН развива максимата на ЦИЦЕРОН, която гласи: „Да философстваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта…“ Без силната привързаност към живота и живите скръбта просто не може да съществува.
За модерния човек разбирането на смъртта посредством страдание и болка постепенно променя начина на живот. ЮНГ смята, че дихтомията Фауст-Мефистофел[19] се вмества в него, а аз приемам, че същото важи за скърбящия човек. След загубата на любим човек се чувстваме прокълнати от желанието той да е с нас – едно непостижимо желание. Пътя на страданието трябва да извървим сами. Това просто е само нашият път. Нашият свят е счупен и трябва сами да събираме парчетата, за да сглобим някакво ново пространство. А помощ може и трябва да има. Макар че темата „скръб“ е избягвана - „нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват…и всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.“[20] Наистина в съвременното общество темата „смърт“ е табу[21] и „за повечето от нас е много трудно да говорят за смъртта…, защото много хора несъмнено изпитват чувството, че въобще говоренето за смъртта може да я извика в съзнанието ни, да я приближи към нас и по такъв начин да се изправим пред неизбежността на нашия собствен евентуален край“. Д-р МУУДИ споделя, че „в обичайната си работа всяка седмица виждам по няколко души, преживяващи мъчителна скръб поради загубата на близък. Знам, че много такива хора отчаяно търсят книги…“ Засегнатата тема често е представяна в погрешна светлина вследствие на разбираеми или неразбираеми представи.
За справянето с болката от срещата със смъртта експертите признават, че „на ниво изследвания ние не знаем кой знае колко“.[22] Когато С. РИНПОЧЕ пише „Тибетска книга за живота и смъртта“, споделя, че по времето, „когато я писах, смъртта все още беше избягвана и пренебрегвана тема“[23] и призовава: „Четете великите духовни книги на всички традиции, опитайте се да разберете, доколкото можете, какво разбират големите учители под „освобождаване" и „просветление", открийте кой подход към абсолютната реалност ви привлича най-много и кой е най-подходящ за вас. В търсенето си проявете колкото се може повече прозорливост“. Днес има много книги за смъртта, вечния живот след нея и т.н., както и книги за самопомощ при последствията от смъртта за останалите членове от семейството. Невероятно е „при толкова много книги – все още да има такива, които не са написани“.[24] Но в същото време приемам, че за дълбоко разтърсващата тема скръб все още има какво да се каже и „впечатлението от действителността е винаги по-силно, отколкото впечатлението от обикновения разказ“.[25]
В тези редове е опитът на собственото ми съществуване. Опитът е необходим, за да се добави емоционална вяра към интелектуалното разбиране.[26] И в същото време опитът в страданието ни учи, че нямаме контрол върху своя живот, нито върху живота на близките си, защото „Ние сме безсмъртни. Ние винаги ще бъдем заедно“. Животът е „една работна хипотеза за настоящия момент, но не е самото съществуване“.[27] Според БУДА: „Това, което си, е това, което си бил, това, което ще бъдеш, е това, което си сега“. Будизмът вярва, че от мъката, от чувството за загуба може да се научи много. Те могат да ни накарат да погледнем на живота си открито, да ни помогнат да намерим цел там, където преди не е имало. Когато изведнъж се окажем сами след смъртта на някой близък, сякаш са ни дали нов живот и ни питат: „Какво ще правиш с този нов живот? Защо искаш да продължиш да живееш?"[28]
“Човек винаги рискува, когато предоставя нещо на обществеността“[29]. Аз никога не съм искала да напиша подобна книга и изобщо каквато и да било книга, но Съдбата реши друго. Винаги съм била встрани от такава творческа дейност, страхувайки се, че „змията на литературното самолюбие ухапва понякога дълбоко и неизлечимо, особено нищожните и глуповати хора“[30]. И както казва героят на ДОСТОЕВСКИ, който обича литературата: „знаех, че не ми е дадено много и ще бъда в истинския смисъл на думата черноработник в изкуството“.[31] Скръбта след смъртта на сина ми ме прегърна толкова силно, че ме принуди да пиша за нея и за скръбта изобщо. И както казва Юнг: „Нямам нито заслуга, нито вина за тази книга“.[32] За НИЦШЕ „най-добрият автор ще е този, който се срамува да стане писател“.[33] От моя страна това изложение не е само потребност да се опише скръбта, а е истинска загриженост за всички, които Съдбата е решила да ги срещне с нея. В никакъв случай не увеличавам хаоса от мнения, а поднасям разсъждения, подкрепени с факти в съответствие с моята нагласа и съзнавайки вероятната едностранчивост на моята гледна точка. Това изложение не би могло да възникне преди смъртта на сина ми, нито година след нея. То можеше да бъде писано единствено сега, в първите месеци след нашата раздяла, когато се уча да живея със скръбта. Това е израз на една лична потребност от самоутешение, която може да бъде споделена с другите, които също изпитват такава потребност. Тя е плод на търсене, а не на каквато и да било борба за преоценка на ценностите. Споделяме тезата на д-р Майкъл Нютон, че „смъртта не прекъсва нашата връзка с безсмъртните души на онези, които обичаме, просто защото са загубили физическата самоличност на тленното тяло. Въпреки многото си дейности, тези отделили се души все още могат да ни достигнат, когато ги повикаме“.[34] Те все още имат нужда от нашата обич и памет.
Скръбта на живите свързва невероятното с вероятното, фактите и илюзиите, практическият подход към скръбта и многообразието от нейните лица, проектирани в науката, вярата и ежедневието. Всеки сам трябва да открие своите пътища. Отчитам пълната невъзможност темата, която организира многобройния материал, да бъде изчерпана или завършена. Също вече казахме, че темата е сред тези, които не са особено атрактивни.[35]
Търсим някаква насока за живите, които скърбят за любимите им хора. Искам до тях да достигне посланието да не губят вяра и надежда, да съхраняват любовта си към живите, да съхраняват в молитвите си паметта за любимите мъртви. Да търсят:
където има рана - милост,
където има съмнение - вяра,
където има отчаяние - надежда,
където има тъма - светлина
и където има тъга - радост.[36]
Ние, живите и бъдещи мъртви, вървим по житейския си път заедно с близките си. И когато загубим любим човек, се оказваме на кръстопът. Пътят не може да продължи. Не и същият път. Смъртта като ножица е отрязала житейската ни лента. И тази ножица е толкова голяма, че може да отреже и нашия път към живота. Тук като в плитка са сплетени различни пътища, които съм проследила, търсейки спасение и утеха. Ако поне един читател е разплел плитката, намерил е своя път в болката, за мен ще е удовлетворение. Макар че е написана в търсене на изход от своята собствена мъка, аз бих искала да съм полезна на всички, които са навели глави на този кръстопът. Както казва АРИСТОТЕЛ: „Слушайте ме внимателно, защото въпросът е колкото и мой, толкова и ваш“.[37]
Макар да нямам никаква надежда, търся пътя и в тази свръхмяра от страдание събирам мъка, воля и илюзия. Отричам невъзможността да няма такъв път, защото „невъзможност – значи каменна стена…Разбира се, аз няма да пробия такава стена с главата си, ако наистина не ми стигат силите да я пробия, но няма и да се примиря с нея само защото стената пред мен е каменна и защото не са ми стигнали силите“.[38]„Съществува скръб от смъртта, смъртна скръб“[39]. Естествено е всичко смъртно да умре, но личността е безсмъртна и в това е парадоксът в душата на скърбящия. Въпросът „Как е възможно да живея без него?“ си задава вероятно всеки страдащ. Една майка казва: „Аз нямам универсална рецепта за оцеляване, всеки сам намира кое му носи утеха и облекчение, какво го кара да остане жив, но знам кои са хората и нещата, които ми помогнаха да продължа напред и ми дадоха сила за живот. Надявам се, че споделеното от мен ще бъде полезно и на други осиротели родители, които се борят за оцеляването си след жестоката загуба“.[40]
Възпитан като тибетски монах, РИНПОЧЕ споделя, че когато за първи път пристига на Запад, е шокиран от контраста по отношение на разбирането за смъртта и скръбта. Той не разбира как съвременните хора могат да смятат смъртта за превръщане в нищо, за загуба, живеят или в отрицанието й, или в ужаса от нея: „Дори говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си“.[41] Тази книга е написана от лаик, който няма други познания, освен преживяванията на душата си. И също мога да кажа, че „нямаше възможност да оставя мислите ми да узреят. Всичко се стовари върху мен като срутваща се планина, която не можеше да бъде спряна“.[42]
Модерният човек днес вижда, че науката и религията имат все повече допирни точки. В резултат на огромни изследвания, мнозинството от учените стигна до извода: материалната Вселена, пространството, времето, животът и разумните същества на Земята и другите планети са създадени от Свръхразум. Беше провъзгласен антропният принцип, който означава, че Вселената, още преди раждането си, е била програмирана така, че в нея да се появят вещества, жива материя и разумни същества. Антропният принцип, научните концепции за физическия вакуум и торсионните полета, новите практически и теоретични търсения на учените дават основание да се изгради следната научна версия за сътворението на света. Акад. Г.И. Шипов заявява: “Аз твърдя, че има нова физична теория, създадена в резултат от развитието на представите на Айнщайн, в която се появи някакво ниво на реалност, синоним на което в религията е Бог – някаква реалност, притежаваща всички признаци на Божеството”.
Под управлението на индивидуалния Дух, тялото на Съзнанието въздейства върху тялото на Висшия Разум, което с помощта на холографския код задава размерите, формата, пропорциите и функциите на бъдещите тела. Формира се менталното тяло и се появява мисълта. Като притежава способността да мисли, човек може да действа във всичките достъпни му светове За да претвориш мисълта в действие, трябва да поискаш да направиш това, а затова мисълта трябва да се облече с желанието.[43]
Въпреки постигането на съгласие между религията и науката по отношение на сътворяването на света, все още човекът не е успял да победи смъртта, а следователно и скръбта. Тя продължава да оцветява битието ни с черния си цвят. Приемането на тезата, подкрепена не само от религията, но и от науката, че душата е безсмъртна, прави по-поносим и смислен живота на модерния човек, който изживява загубата след смъртта.
Модерните времена насочват човешката цивилизация към развитие на материализма /“Това развитие има своите кулминационни точки във Френското просвещение на 18 век, в научния материализъм на 19 век, а през 20 век – в политическия и социален „реализъм“, върнал колелото на историята с две хиляди години назад и възстановил деспотизма, безправието на индивида, жестокостта, липсата на човешко достойнство“/.[44] Като част от духовното, а не от материалното битие на човека, скръбта понася тази жестокост, това безправие и липса на човешко достойнство във всичките й аспекти. Да се скърби в нашия материален век на алиенация в междучовешките отношение става дори „неприлично“. От екрана пред младите хора се разкрива толкова много смърт, екшън героите наказват злите, но нито за добрите, нито за злите в този черно-бял свят някой скърби. Евтина и неискрена сантименталност ни залива отвсякъде. Задължителна за доброто възпитание е усмивката, която също е загубила своята същност: „Дружелюбие, приветливост и всичко друго, което би могло да изрази една усмивка, се превръщат в автоматичен отклик, появяващ се на лицето на даден човек сякаш с щракване на електрически уред“.[45] С подобен „електрически ключ“ се включват и съболезнованията към живия, който тъгува. Така значимостта на загубата изчезва и скърбящият се чувства още по-наранен.
Пълната отчужденост пред лицето на живота е илюстрирано от ФРОМ с два феномена. Те могат да обяснят и липсата на отношение на модерния човек към проблемите на скръбта. Първият е феноменът АЙХМАН /Адолф Айхман, нацистки офицер/[46]
Той е нацистки водач, екзекутиран през 1962г. в Израел за престъпления през Втората световна война. „Карл Адолф Айхман не прави впечатление на човек, който е особено лош, по-скоро е напълно отчужден. Той е бюрократ, за когото няма особена разлика дали убива, или се грижи за малки деца. За него животът е спрял абсолютно да бъде нещо живо. Той „организира“.[47] Занимавал се е с количество златни зъби, коси на умъртвени хора, влакове с въглища. Само е ръководел схемите. За него е все едно дали влакът пренася въглища, хора или трупове. И когато животът е обезценен до степен „0“, кой и за кого ще скърби. Скръбта изчезва. Тя е болка, мъка по живота. А животът за организатори като АЙХМАН не значи нищо. Надявам се, че ФРОМ греши, мислейки, „че във всеки един от нас има по някаква частица от Айхман“.
Вторият феномен е ХЕРМАН КАН[48], изтъкнат американски атомен изследовател.
Според него е приемливо, ако през първите три дена на атомната война умрат 60 млн. американци; ако 90 млн. умрат, тогава ще е твърде много. В книгата си „За термоядрената война“/1960/ мистър КАН пише: „С други думи, войната е ужасно нещо. За това няма две мнения. Но и мирът е ужасен. И е съвсем обичайно чрез този вид изчисления, за които говорим днес, да сравним ужаса на войната и ужаса на мира и да видим кой колко е по-голям“.[49] Изчисленията и счетоводният баланс отвеждат към продължаване на линията, начертана от АЙХМАН и двата феномена се припокриват в своята циничност. Изчисленията относно смъртта на милионите в нашия век са нечовешки, а скръбта е една от най-човешките теми в историята на цивилизацията ни. Неизбежен е изводът, че първото условие, за да съществува скръб е наличието на човечност. Оказва се, че за много от съвременните хора проблемът скръб просто не съществува. Разсъждавайки по въпроса как да се справим със скръбта, откриваме, че за много хора тя вече не е проблем, защото са намерили и такъв начин – игнорирали са ценността на живота, не ги е грижа за никого и за нищо, мисля, че не ги е грижа и за самите събе си. Ако приемем скръбта за вид заболяване след тежка психологическа травма, много от модерните хора не страдат от това заболяване. Гротесков пример е разказът на МИНКОВ „Колет от Америка“[50], където последното желание на една майка е прахът й да бъде погребан в родната земя. Тя живее в Торонто и изпращат праха й в колет, но синът й решава, че това са витамини, които може да се сипват в кафето и едва когато прахът в красивата кутийка е изяден /или изпит…/ се получава писмото с обясненията за съдържанието на кутията. Консуматорското мислене на модерния човек превръща всичко в стоки за потребление. Къде в тази гротеска е мястото на скръбта?
Видяхме, че гърците поставят в основата на битието живота и възприемат смъртта като негово мрачно продължение, за египтяните човешкото тяло е вечно, евреите се примирили с индивидуалния край, християнството обявило смъртта за нереална и утешава с обещания за живота след смъртта. „Нашата ера направо отрича смъртта и заедно с нея – един основополагащ аспект на живота. Личността сега е принудена да потиска мисълта за смъртта и страданието“.[51] Скръбта днес не е основа за човешка солидарност, не е подтик за живот, предпоставка за борба в името на живота. Тези потиснати елементи обаче продължават да съществуват – някак „незаконно“. Върху отречената скръб се упражнява натиск, а резултатът е „празнотата в нашия живот и всепроникващата напрегната атмосфера“.[52]
[1]Смядовски, Стефан, „Риторика на скръбта“, https://www.agata-a.com/index.php?page=catalogue&sid=3&bid=77
[2] Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, 265
[3] Едмънд Спенсър, https://en.wikipedia.org/wiki/Sadness
[4]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., s.117
[5]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.472
[6]Екзарх, Йоан, „Небеса“, https://chitanka.info/text/16240-bogoslovie-nebesa
[7]Преславски, Константин, Стихири, //chitanka.info/text/16239-pamet-na-prepodobnija-metodij-uchitel-na
[8]Богданов, Иван, „Безсмъртни слова”, С, 1980, с.263
[9]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал
[10]Сведенборг има големи успехи като учен. На 56-годишна възраст проявява сериозен интерес към религията. Започва да твърди, че получава видения и съновидения. Според последователите му това го довело до духовно пробуждане и до убеждението, че е определен от Бога да разкрие на хората устройството на невидимия свят…. Книгите на Сведенборг предизвикват ред отзиви. Към края на живота му в Англия и Швеция се формират малки групи читатели, изучаващи истината, която виждат в неговите учения. Неколцина поети, писатели и учени, сред които Уйлям Блейк, Аугуст Стриндберг, Шарл Бодлер, Оноре дьо Балзак, Уилям Бътлър Йейтс и Карл Густав Юнг, биват повлияни от него. Прочутият психолог и философ Уилям Джеймс също става последовател на учението на Сведенборг.; https://bg.wikipedia.org/wi
[11]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“, duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното
[12]Кохан, Петър, „Западно-европейски литератури“, Книгоиздателство Игнатов – София, 1903г, с.65.
[13]Хаджикосев, Симеон, „Елегия на разкрепостения дух“, https://chitanka.info/person/simeon-hadzhikoseНачало на формуляраКрай на формуляра
[14]Вийон, Франсоа, „Баладичен спор между душата и тялото“, https://chitanka.info/person/francois-villion
[15]Страдание, скръб, траур, болест, болка, мизерия, бедност, страх, https://cao.bg /
[16] Закон на Кандид“, https://forum.xnetbg.net/index.php?topic=15180.0
[17] Да размишляваш за смъртта, означава да размишляваш за свободата, https://webstage.bg/
[18]Генов, Гено, „Мишел дьо Монтен – възгледи и размишления върху човешкия морал“, https://cao.bg /
[19]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г., с.229
[20]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал
[21]Мууди, Реймънд, „Живот след живота“, https://duhovno-razvitie.com/mudi3.htm
[22]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“, https://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm
[23]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал
[24]Бах, Ричард, „Мост през вечността“, https://chitanka.info/text/723-most-prez-vechnostta
[25]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от мъртвия дом“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.31
[26]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“, duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното
[27]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.68
[28]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал
[29]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.57
[30]Достоевски, Ф. М., С, „Село Степаничково и неговите обитатели“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.335
[31]Достоевски, Ф. М., С,„Неточка Незванова“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.60
[32]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.
[33]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.281
[34]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, https://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf
[35]Проф. д-р Свиленов, Дечко, „Живот след смъртта Какво казват науката, религиите и библията?“, С, 2012, с.7
[36]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал
[37]Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.185
[38]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.120 - 121
[39]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.76
[40]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“
https://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/
[41]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“, https://www.book.store.bg/p3666/tibetska-kniga-za-zhivota-i-smyrtta-sogial-rinpoche.html
[42]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.11
[43]Тихоплав, Татяна и Виталий, „Физика на вярата“, vaseto.info/books/new/F3.doc
[44]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.252
[45]Фром, Ерих, „Бягство от свободата“, С, 2005, с.246
[46]Адолф Айхман е нацистки офицер от Гестапо и един от главните организатори на Холокоста. Заради своите организаторски умения и идеологическа благонадеждност Айхман е натоварен от обергрюпенфюрер Райнхард Хайдрих със задачите по организирането и провеждането на масовата депортацията на евреи към гета и лагери на смъртта в окупираните от Германия части на Източна Европа. След разгрома на Третия райх Адолф Айхман избягва в Аржентина, като използва паспорт на Международния червен кръст, където живее под фалшива самоличност и работи заМецедес – Бенц до 1960 г. Израелското разузнаване МОСАД обаче влиза в дирите му и изпраща специален отряд, който го залавя и го прекарва тайно в Израел. Айхман е изправен пред съда на публичен процес с 15 обвинения, между които престъпления срещу човечеството. Той е признат за виновен и екзекутиран 1962 г.
[47]Фром, Ерих, „Да бъдеш човек“, С, 2004г., с.47
[48]Херман Кан е американски футуролог, военен стратег, системен теоретик. Става известен с анализите си за последствията от ядрената война и пътя за повишена степен на оцеляване. Неговите теории са залегнали в ядрените стратегии на САЩ. Книгата му (в съавторство) "Следващите 200 години" (1976г.) по повод 200-та годишнина от основаването на САЩ, разглежда опитимистичен сценарий за развитието на САЩ и света до 2176 г.
[49]Фром, Ерих, „Да бъдеш човек“, С, 2004г., с.47
[50]Минков, Светослав, „Колет от Америка“, т.1, С, 1982, с.463
[51]Фром, Ерих, „Бягсство от свободата“, С, 2005, с.249
[52]Фром, Ерих, „Бягсство от свободата“, С, 2005, с.249
