Скръб - 3.1.Психологически

3.1.Психологически

Когато „АЗ“ и „ТИ“ са разделени от смъртта, най-трудната задача на „АЗ“ е занапред да живее сам със себе си, да се научи да живее без „ТИ“. И колкото по-дълго са живели заедно „АЗ“ и „ТИ“, колкото по-добре са се разбирали и взаимно са се ценили, толкова по-трудно става „АЗ“ да заживее само с „АЗ“. „ТИ“ е навсякъде – в спомени, сънища, в дома, по улицата. Очакваш да чуеш познатия глас, щом звънне телефона. Човекът според БЕРДЯЕВ е роб на своите чувства.[1]

Срадание!

Едно страдание безлично

Жалко, безразлично,

Там негде по средата

На истината и лъжата.[2]

Но това „не е Аз-психология; светът на психиката не се намира в Аза; по-скоро онова, което наричаме Аз, се съдържа в един свят, който наричаме психика“.[3] „Можете ли да ми назовете каквато и да е представа, която да не е психична? Може ли човекът да заеме някаква позиция извън психиката?“[4] – пита ЮНГ. Всичко, което човекът си представя, е образ, създаден от неговата психика „и той няма да е по-малко образ, ако човек хиляди пъти заяви, че не е образ“, защото „несъзнаваното спонтанно произвежда образи“ и тук стигаме „до границата на човешкото“.

Образното, а не логическото мислене е водещо при човека при изживяване на неговата скръб. Образно мислене притежават и животните, които също я изживяват. ТАТЯНА И ВИТАЛИЙ ТИХОПЛАВ доказват това с простички примери: „В къщата умира човек. На двора неговото куче започва да вие. Откъде е разбрало за момента на смъртта? Часове преди земетресения, наводнения и други стихийни бедствия животните започват да се спасяват с бягство. По време на Втората световна война една котка в Англия не я домързяло да премъкне цялото си котило в другото крило на болницата, където живеела, а по-късно върху напуснатото място паднала бомба... Случайност? А друга котка събудила стопанката си през нощта, като принудила цялото семейство да излезе от къщата  и то съвсем навреме: върху къщата паднал снаряд. Такива примери има много. В Англия даже бил пуснат медал за награждаване на котки, за спасяването на хора.“[5] За образното мислене отговаря дясното полукълбо на главния мозък. Логическото и абстрактното мислене са свързани с лявото полукълбо. За човека от нашия век то е станало водещо. Ако сме хора на логиката, ще приемем скръбта по един начин, ако сме подвластни на емоциите – по друг начин. На практика и животните, и растенията притежават по-добър начин за получаване на информация, който е станал недостъпен за човека. Това е начинът на образното мислене, на работата на дясното, емоционалното полукълбо, което по време на скръб се активира, но човекът е изгубил до известна степен уменията си да го контролира.

В същото време скръбта не е просто субективно дело на индивида, „тъй като неговата връзка с другите е сякаш дори по-съществена“.[6] НИЦШЕ събира в едно твърдение мъката на страдащия и на лекуващия го: „Правилно е именно по-възвишените хора да загиват и се погубват“, а за психолога е „ужасно да имаш това правило пред очите си“.[7] Като лаик в областта на психологията аз се спъвам при тълкуванията на символните образи. Отчитам, че за срещата с фрагментите на несъзнаваното е нужна много добра професионална подготовка. Ето какво се случва в моя свят на местоимения. „АЗ“ обича „ТИ“ и любовта „не признава никаква сила, нищо, което разделя и отделя“.[8] За „АЗ“ останал без „ТИ“ остава един копнеж по обичта, по смъртта. Още Цицерон говори за това: „А мен действително ме влече силно желание да видя вашите бащи, които почитах и обичах, и копнея да се срещна не само с тези хора, които лично познавах, но и с тези, за които съм чувал и чел, и сам съм писал“.[9] ЦИЦЕРОН споделя, че ако трябва да замени живота си на старец с живота на дете, не би се съгласил, защото е направил равносметка на изминалите дни и е доволен от това, което е сторил – „живях така, че според мен не съм бил роден напразно“. Копнежът по смъртта за ЦИЦЕРОН е и копнеж за среща с неговия любим, но мъртъв син: „ще се отправя…към моя син КАТОН, от когото нито се е раждал по-добър човек, нито някой го е надминавал по синовна обич; аз положих тялото му на кладата, а щеше да бъде по-естествено обратното; той да положи моето; но духът му не ме изостави, а с поглед към мене отлитна назад – сигурно натам, където виждаше, че ми е съдено да ида и аз самият. Хората оставаха с впечатление, че твърдо понасям това нещастие, но причината бе не в това, че ми беше безразлично, а защото сам се утешавах с мисълта, че нашата раздяла няма да е за дълго.“[10]

Към скръбта приемаме, че спадат мисли, които включват: съжаления за миналото и бъдещето, нераздадена любов, страх от бъдещето, критики, насочени към нас самите. Методът на БЛОК[11] е начин на пренасочване на тези мисли от ума, чрез думи, които лекуват тъгата.

От психологическа гледна точка мъка означава загуба на човек, който е ценен за нас. Произходът на думата е свързан със старофренската дума greve, означаваща „тежък товар“.[12] Болката е свързана с липсата на това, което би могло да бъде, с липсата на човека до вас, със „станалите излишни предмети след загубата, копнежа по миризма или докосване. Но мъката, че любимият човек ще пропусне всички важни моменти в живота често трае по-дълго от болката от чисто физическата липса…сватбата, на която няма да танцувате, всеки празник, отбелязващ завършен житейски етап, подновява вашата мъка“.[13] Скръбта превръща живия в „човек, който, стенейки, носи тежкия товар на себе си и на своята съдба“.[14] Той става вал от орган, защото „какво представлява човек без желания, без воля и без искания, ако не винтче или вала от орган?“[15]

 Вече  отчетохме, че реакцията ни на загубата зависи от това как е починал човекът /очаквано или неочаквано, като прогнозите са за по-бързо възстановяване при очаквана смърт/; близостта на връзката и ежедневното участие на починалия в живота ни; вашата личност; опит; подкрепа. Моят син беше истинско дете на 26 години и сякаш негова е характеристиката, която ДОСТОЕВСКИ прави на един от героите си: „Той беше един от онези хора с рядко благородно сърце, които дори се стесняват да допуснат за друг човек нещо лошо… радват се на чуждия успех и по този начин живеят в някакъв идеален свят, а при неуспехи обвиняват преди всичко себе си. Да се жертват за интересите на другите, е тяхно призвание…Извънредно лесно се доверяваше на другите и в това отношение правеше доста грешки“.[16] Събитията, белязани от тези силни емоционални състояния, свързани със смъртта му, почувствах „като същински километрични камъни“.[17] Отчаяно правих опити да не възприемам  душата си като убита, но едно по едно започнаха да изчезват от мен желания, молби, мечти, очаквания.  Така или иначе скръбта ни оставя с разбити нерви, надвесени сме над бездната на лудостта. И в този момент трябва да си дадем сметка, че е важна както идентичността ни с мъртвия, така и идентичността ни с останалите живи. Наистина „не съществуват „безцелни“ психични процеси“ и „психичното поначало е целенасочено“.[18] Страданието изцяло зависи от типа човек, който го понася. Според класификацията на ЮНГ психологическите типове са екстравертен /обърнат навън, към другите/ и интровертен /насочен навътре, към себе си/

Как се променят живите? „В страданието си човек се бори със самия себе си за създаването на самия себе си“.[19] Делниците се превръщат в паноптикум на суетата, числата загубват своята стойност, а пространството извън душата става миниатюрно. Смъртта на любимия човек често извежда живите от конкурентната битка за благоговението на околните. Няма никакво значение кой какво каза за нас, какво се очаква от нас, не се питаме дали ни харесват, или не. Мнението на ръководството в местоработата също престава да ни вълнува:

Че няма зло, страдание, живот

Вън от сърцето ми – кивот,

Където пепелта лежи

На всички истини-лъжи.[20]

За да намериш поглед към жестокосърдечното предназначение на смъртта, трябва да осъзнаеш, че в един свят на смъртни нищо не е ясно само по себе си. Всичко, което се случва предвид смъртта, изчезва. Смисълът от притежание и знание изчезва, когато осъзнаеш, че всички неща са смъртни. Смъртта е силна буря, която помита всичко в душата на живия. Тази буря се разразява отведнъж и засяга всяко кътче в душата. Но сърцето ни остава като в приказката „завинаги миросано с чудната жива вода на вечната обич“.[21] Еднаквото страдание поражда еднакви стремежи за покой. Трябва да лекуваме мъката, да търсим път, колкото и да сме безпомощни. Преживели смъртта, вече сме прекалено закалени, задълбочени, стоим далече от панаирджийската шумотевица, чужди са ни вълненията и бъркотиите, „които толкова обича тълпата заедно с всичките й аспирации към възвишеното, приповдигнатото, предвзетото“.[22]

Родителите осъзнават, че на този свят са за нещо, което е скъпоценно и единствено за тях – детето им. За тях то е „розата“ на Малкия принц на малката им планета. Загубата на тази роза извежда от равновесие целия им живот. Те са осиротели. Защото „собственото сърце е онова, което придава на другия неговата стойност и го изпълва със значимост“.[23] При майките болката от раждането е несравнимо по-малка от болката при смъртта на детето, тъй като „човешката любов представлява такъв проблем за смъртния, че той предпочита да се свре в някой ъгъл, вместо да докосне дори крайчеца й“.[24]

Психологическият аспект на раздялата се свежда основно до съществуването на надеждата, „в която можем да вярваме… Ясно усещане, че живеем сред една разрастваща се до безкрай пустиня, но дали тя крие в себе си кладенец и къде е той – това е въпросът“.[25] От психологическа гледна точка живите нямат възможност да постигнат това, към което се стремят. Всичко, което води до духовно единство, се разпада в тази раздвоеност между любов и нежност, от една страна, самотност и твърдост, от друга. Живите са принудени да отстояват ценности и дела, да градят зидове в забравата на времето, „умът, въпреки че придобива в такива мигове може би още по-голяма яснота, но все пак загубва всякаква възможност да противодейства на усещанията“[26]. С всички усилия те рисуват портрета на мъртвия, противопоставяйки се на усещането за своята, неговата, а и всяка земна нищожност. „По принцип това е единствено действителният решаващ въпрос на човешкото съществуване; как може да се обуздае страхът, според един израз от Библията: „да бъдеш само“ „пръст“ /Битие 3:19/“.[27] Докато човек трябва да се бои от ръцете, оформили калта, като от нещо стягащо и задушаващо, ще влага всичките си сили в това, да се освободи от тези ръце и да търси собствената представа за себе си.

Скръбта настига човека като приливна вълна.

Ох, тежък кръст е кръстът на живота, -

надмощен е товар.[28]

В определени дни тази вълна се превръща в цунами, надига се и те залива с височина, по-голяма от собствения ти ръст. Тогава човек просто няма как да диша. Залят е от водата. Само някъде нависоко, над мрака на водата, се вижда, че има слънчева светлина. В този момент може да се хванем за „развалини, повлечени от прилива, дървета и отпадъци от всякакъв вид“.[29] Скръбта се превръща в наводнение, от което не всички успяват да се спасят. Нови извори на живота трябва да се открият над неподвижния гроб. Истинският живот, същността на съществуването, откриваме отчетливо и ясно след срещата със смъртта, след загубата на човека, с когото сме били всеки ден, споделяли сме с него вълненията си, притесненията си, дали сме му цялото си сърце. Любовта в очите на моя син се превърна за мен в огледало. Отразявах се в тях.

 Смъртта променя вътрешния живот на живите, прави го смислен или безсмислен, но и в двата случая е лишен от желания за материални притежания. Задачата сега е да открием баланс между вътрешния и външния свят. Откриването трябва да бъде интуитивно. Как се справяме със скръбта? Отговорът зависи изцяло от любовта, която ни е свързвала с човека, когото сме загубили. И си мислиш: „Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това“.[30] Смъртта те кара осезателно да почувстваш, че вече нямаш потребности от вещи, от нищо, от нищо друго, освен от любимия човек. „АЗ“ се е превърнал в стопения снежен човек от приказката на Св. МИНКОВ и „там, където се стопи неговото бяло добро сърце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета“.[31]

Психолозите /ФРОЙД например/ виждат в познанието пътеводна светлина за човека, останал на земята. Фройд говори за психоаналитичната терапия като за „освобождение на човешкото същество“.[32] ЮНГ предлага друга гледна точка: „Моля, гледайте на състоянието си в момента като на психична кална баня с фанго /лековита кал/, от която след известно време ще изгрее едно утринно слънце“.[33] А ДОСТОЕВСКИ обобщава: „Човек може да изживее десет години в една година“.[34]

Според експерти най-трудни са първите шест месеца – „Това е период, в който родителите, а и останалите членове на семейството, могат да попаднат в клопките на депресията или да изпитват перманентно силен копнеж и празнота“.[35] В лицето на сина си срещнах своя втори Аз. Раздялата с него предизвика криза на първия Аз и навлизане във вътрешна пустиня.

Трябва да намерим нов път в живота си, а този нов път започва с откриване на пътищата за преодоляване на страданието ни. „ФРОЙД нарича този процес „работа на скръбта“, за да подчертае усилието, което трябва да се положи“.[36] Тази „работа на скръбта според Д. ГЕРМАНОВ[37], позовавайки се на УИЛИАМ УОРДЪН, включва следните задачи /Предаваме статията с наблюденията на ГЕРМАНОВ  със съкращения/:

1/Приемане на реалността на загубата /Отрицанието е с различни форми, често човек осъществява “мумифициране”, задържа вещите на починалия в мумифицирано състояние. Например родители, загубили детето си, често запазват стаята му в този вид, в който е била при настъпването на смъртта. Това поведение е нормално за известно време, но ако продължи с години е проява на отрицание. Друг вариант на отрицание е минимизацията или обезценяването на загубата. “Той не беше добър баща”, “Ние, всъщност, не бяхме близки”, “На практика, той не ми липсва” са примери за тази нагласа. Някои хора се освобождават от дрехите и личните вещи на починалия – това поведение е  обратното на мумифицирането. Още една проява на тази нагласа – избягваме всичко, което може да ни сблъска грубо с реалността на загубата. Отрицанието на обратимостта на процеса може да се колебае от социално-приемливите форми на религията (смъртта не е окончателна, защото има задгробен живот) през граничните области на спиритизма (контактът с душите на починалите) до лични убеждения, които са много индивидуални и не са приети от повечето хора./

2/Преработване на болката на скръбта /Не може да се избегне изживяването на емоционалната и физическата болка. Обществото понякога пречи на решаването на тази задача. Околните могат да не се чувстват добре от преживяванията на оцелелия и затова му отправят скрити послания: “Не трябва да скърбиш, ти просто се самосъжаляваш”. Някои автори казват даже, че откритото изразяване на мъката е стигматизирано, защото потиска околните. Нежеланието за справяне с втората задача намира израз в отказа да чувстваш. Има много начини да се постигне тази цел. Най-директният е, когато човек отказва да признае, включително и пред самия себе си, че изпитва някакви чувства, и с това отрича болката си в момента. Понякога хората избягват болезнените мисли. Някои  избират да си мислят само приятни неща за починалия. Идеализирането на починалия също е начин да се избегнат болезнените спомени. Можем да потърсим успокоение в алкохола и наркотиците. Друг вариант са пътуванията, които  отвличат от болезнените мисли. Смята се, че ако човек не се справи с втората задача, по-късно може да се наложи да потърси психотерапевт/.

3/Приспособяване към обкръжението, в което починалият отсъства /То засяга три основни области:

• Приспособяването зависи от различните роли, които починалият е играл в живота на оцелелия.
• Освен свикването с нови роли, човек трябва да свикне и с ново усещане за себе си. Това важи за хората, чиято идентичност се гради върху изпълняването на роля в отношения с други хора – каквато е ролята на съпруга или майка, например. Усещането за контрол над собствената съдба също може да намалее и хората да започнат да обясняват в по-голяма степен случващото се с волята на Бога или с играта на случая.
• Третата област е усещането за света, което има оцелелият. Загубата може да представлява предизвикателство към базисни жизнени ценности и философски убеждения. Човек има усещането, че е загубил посоката си в живота. Оцелелият се стреми да открие смисъл в загубата и предизвиканите от нея промени в живота му, за да възстанови в някаква степен контрола над живота си. Това е вярно при внезапна или неочаквана смърт. Необходима е нова система от убеждения за намиране на смисъл в случващото се. Несправянето с тази задача означава човек да не се приспособи към загубата и свързаната с нея промяна. Това става: когато човек не се стреми да преодолее собствената безпомощност; когато не развива уменията, от които има нужда, за да оцелее и да се справя с живота; когато се отдръпва от света и отказва да посрещне изискванията на обкръжението.

4/Промяна в значението, което има починалият, и продължаване на живота. Фройд казва, че скръбта има много специфична психична задача за изпълнение: нейната функция е да откъсне спомените и надеждите на оцелелия от починалия. Преодоляването на загубата и преподреждане на живота така, че в него пак да има важни хора и удовлетворение е предизвикателство, с което не всички се справят. Може да се каже, че човек не се е справил с тази задача, ако той не обича. Това означава оцелелият да се държи здраво за миналите привързаности, а не да продължи с формирането на нови. За някои хора загубата е толкова болезнена, че избират да не обичат никога повече. Те блокират в тази точка на скръбта. Животът им замира в този момент. Уордън смята, че скръбта приключва с решаването на последната задача. Един белег на приключена скръб е, ако оцелелият може да мисли за починалия без болка. Тъгата при мисълта за важен човек, който ни е напуснал, остава винаги, въпросът е да не е силна болка. Друг белег е способността да се инвестира в нови взаимоотношения.

Скръбта е обща за всички, които са загубили близките си. Те трябва да положат усилия в този процес на „работа на скръбта.“ „Що се отнася до преживяванията в живота, няма нужда да променяме себе си, а само нашите негативни реакции към тези събития.“[38]

Остава отворен и въпросът за паметта на починалия. Той изцяло зависи от живия, от характеровата структура на личността в критична ситуация[39]. Според ХЕРАКЛИТ характерът е съдбата на човека. Характеровата структура определя какъв тип идеи за изява на скръбта ще избере един човек и каква ще е силата при отстояване на тези идеи. ФРОЙД също приема, че човекът не просто мисли по определен начин, а самото негово мислене се корени в неговите наклонности и емоции. Въпросът е до каква степен един човек притежава характерова структура, с която да се противопостави на идеята за безвъзвратната загуба на близкия. До каква степен можем да кажем: „И спомените, и моята самота… - всичко нараняваше сърцето ми и то се обливаше в кръв“.[40] Според Е. ФРОМ авторитарният тип характер пламенно ще скърби, демократичният тип ще търси утеха в Бога, а ако характерът е смесица от тези два типа, другите ще клонят ту към едното, ту към другото. Според МУЛДАШЕВ обаче „чувствата са преди всичко атрибут на подсъзнанието и се задействат от божественото вътрешно Аз на човека. Затова жените са някак си по-близко до Бога, значително по-рядко в сравнение с мъжете са причина за зли деяния“.[41] МАРЛЕНЕ ДИТРИХ /1901-1992/, актиса и певица, споделя: „Постоянно се изумявам колко жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни наранявания – но дълбоки рани, с положителност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.“[42]

      Не ни остава нищо друго освен да приемем смъртта, да приемем скръбта и „изобщо ние трябва неуморно да си повтаряме, че задължително в еди-каква си минута и при еди-какви си обстоятелства природата не ни пита; че трябва да я приемаме такава, каквато е, а не както ние си фантазираме.[43] Какво да кажем за спомените, които непрекъснато драскат по коричката на незаздравялата рана? „Кой от преживелите много неща хора няма спомени? Обаче въпросът беше, че всичко, което си спомняше, се връщаше сега с внушен като че от някого съвсем нов неочакван и по-рано немислим поглед върху фактите. Защо някои спомняни сега неща му се струваха истинско престъпление“.[44]

Според БЕРДЯЕВ „смъртта предизвиква не само страх от събитието, разиграващо се все още в емпиричния делничен свят, но и ужас пред трансцедентното“.[45] Изпитваме ужас пред съдбата, пред вечността, пред неизвестността на „отвъдния свят“. Твърде голяма част от човешкото съзнание е извън нашата способност за разбиране – признава БРАЙЪН УЕЙС.[46] И проучванията в тази област често срещат съпротива от страна на учените. Той сравнява психиатрите и терапевтите, които работят в тази област и търсят доказателства за живот след физическата смърт и за спомени от минали съществувания с ГАЛИЛЕЙ, който открива спътниците на Юпитер, но астрономите отказват да погледнат към тях. Има учени, които смятат, че „гру­пи от души се стремят да се преродят заедно отново и от­ново, като отработват своята карма (дълговете, които из­плащаме на другите и на себе си, уроците, които трябва да бъдат научени) в продължение на много прераждания.“[47] ЮНГ също приема, че „душата не е от днес на този свят, възрастта й е на много милиони години“[48].

    Според д-р УЕЙС знанията за преражданията прави загубата на близките по-малко ужасна, по-малък е и страхът от смъртта, „ако хо­рата знаят, че животът е безкраен, че ние никога не уми­раме и всъщност никога не сме се раждали наистина, тогава този страх ще се разсее. Ако знаят, че са живели безброй пъти отново и отново, колко по-сигурни биха се чувствали. Ако знаеха, че духовете ни заобикалят, за да ни помагат, докато сме във физическо тяло и че след смъртта ще се съберем с духовете на обичаните от нас хо­ра, колко доволни биха били“. Кетрин, на която д-р УЕЙС прави терапия чрез хипноза, при един сеанс казва по време на хипнотичен транс: „Ние трябва да приемем каквото дойде в дадено време и да не молим за повече. Но животът е безкраен, така че ние никога не умираме, ние никога не сме се раждали наистина. Ние просто ми­наваме през различни фази. Няма край. Хората имат мно­го измерения. Но времето не е такова, каквото го вижда­ме, а е повече в уроците, които получаваме.“[49] Лекарят стига до обобщението, че: „Страхът от то­ва, че са смъртни, опустошава хората. Епидемията от СПИН, ядреното унищожение, тероризмът, болестите и много други катастрофи висят над главите ни и ни измъч­ват всеки ден. Много юноши не вярват, че ще преживеят двадесетата си година. Това е невероятно и отразява ужасните стресове на нашето общество.“ Трябва да се научим да живеем със страданието, а не да бягаме от него, ако не го направим, ще го носим със себе си и в следващия живот, ще се прибави към новите страдания и „Бре­мето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който пре­минавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен жи­вот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В след­ващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.“

В психологията единството на четири функции /мислене/1/, усещане/2/, чувстване/3/ и интуиция/4/ представлява единството на човешката личност. Формулата 3+1=4 в рамките на психологията на отделния човек се отнася до трите съзнавани функции, на които е противопоставена една несъзнавана функция. В психологията на религията уравнението 3+1=4 се отнася до християнската Троица, допълвана от една тъмна величина. Ако разглеждаме психологията като природна наука, отново ще се срещнем с тази формула /време, пространство, каузалност и принцип за обяснение на синхронността/. Осветлявайки различните аспекти на тази формула, ЮНГ разглежда  компонентите, към които трябва да се насочим, търсейки изход от скръбта - /мислене/1/, усещане/2/, чувстване/3/ и интуиция/4/. Депресията засяга тези компоненти. Депресия означава според Юнг „нещо ме притиска надолу“. Той казва, че ако сам би трябвало да овладее депресията си, би се „обградил с красота – независимо колко примитивна и глуповата – предмети, цветове, тоналности“[50], би отглеждал животни, растения, би се отказал от всичко и би приел най-простата работа – „Какво ще сторят други е друг въпрос, на който не мога да отговоря. Но и те имат инстинкт – или да се отскубнат, или да потънат до дъното“.[51] Решението винаги е свързано с компромис. Основните архетипните образи в теорията на ЮНГ са: баща, бог, майка, великата майка, цялостна личност, магьосник (мъдрец), анимус, анима, сянка, персона. [52] Осмислянето им може да ни помогне за разбиране на скръбта. Съответно самоизлюпване, самоизмъчване и интроверсия са свързани понятия. Задълбочаването в самия себе си /интроверсия/ представлява влизане в несъзнаваното и в същото време – аскетизъм.[53]

  Просто трябва да се вслушваме в това, което „психиката ни казва спонтанно /сънища, интуиция/“[54] да повярваме на ХЕРОДОТ: „Всичко е възможно“.[55] КАСПАРОВ смята, че ние ще знаем повече, отколкото разбираме, ако се доверим на интуицията, която е „точката на пресичане на опит, знания и въображение“.[56] Ако постоянно мислим за мъртвия, може да потиснем „възможността за емоционално преживяване и затова понякога интелектът трябва да се оттегли и да позволи да дойдат други форми на живот“.[57] И сякаш „никой не иска да разбере, че смирението е висша психична сила и смирението не е унижение“.[58]

Отчаянието е тъмнина за съзнанието, а казват, че ако искаме светлина, трябва да се потопим в тъмнината, „след което да се опитаме да се потопим в това, през което преминаваме – включително и в отчаянието“.[59] Скалата на БЛОК[60] ни помага да определим нашето настроение. Съответно първата стъпка за лекуване на страданието според БЛОК започва с това има ли в нас 1%, който да ни кара да се чувстваме добре и да започнем да го търсим. БЛОК предлага схема от уроци за 30 дни и вярва, че този месец ще донесе промяна за болния, най-хубавото е, че тази схема може да бъде приложена и през следващите месеци, докато резултатите станат наистина видими. „Мисълта може да влияе сама на себе си, тоест представлява самоорганизираща се структура, която има самостоятелен живот – твърдят и ТАТЯНА И ВИТАЛИЙ ТИХОПЛАВ - Мислите, които избираме, приличат на боите, с които рисуваме платното на живота си… Ето защо езотериката винаги е твърдяла, че е изключително важно да се контролират мислите, тъй като мисълта е материална! И колко лекомислено сме се отнасяли към това предупреждение винаги. Може би науката ще ни накара да обърнем внимание на думите и мислите си?”.[61]

Докато упорито се опитвах да открия всички психологически аспекти на скръбта, попаднах на интересен материал в книгата на ТИХОПЛАВ[62] На този материал е трудно да се повярва. Става въпрос за лаборатории за пресаждане на …душа. Затова ще цитирам дословно: В-к “Аргументи и факти” (№ 44 и 48, 1996 г.) съобщава факти, в които просто е трудно да се повярва. В статията “Пресаждане на душа”, кореспондентът на вестника описва посещението си в една от тайните доскоро организации. “И така, аз съм на гости при акад. Виктор Хромов, д-р мед. н., завеждащ лаборатория в ВНИИРП “. В. Хромов разказал на журналиста, че лабораторията му се занимава с пресаждане на ... душа. Пресаждането на главен и гръбначен мозък, както той казва, е отдавна усвоено – от 384 операции, проведени в лабораторията на ВНИИРП, 293 от случаите били успешни. Основната трудност била с пресаждането на душа – околните много бързо проумявали, че имат работа с подмяна, че човекът “не е този”. Наскоро, буквално преди година и половина, най-сетне била създадена “лабораторията на душата” на Хромов и започнали реални опити по улавянето “на душевната субстанция” и “кондензацията й”. Началото поставят научните разработки в тази област на засекретения и до днес учен-неврофизиолог Олег Бехметиев, успял най-сетне да открие физическата природа на явлението, което наричаме “душа”. Става ясно, че душата на човека не е продукт на мозъка, а представлява излъчване на всички без изключение живи клетки на човешкия организъм. Енергийната «ос» на душата пронизва цялото тяло на човека, от темето до петите. Душата може да се придвижва неограничено в пространството. Съществува възможност някои особено надарени хора напълно реално да пътешестват сред звездите. Според последните съобщения в “Аргументи и факти” (№  51, 1969г.) става известно, че “лабораторията на Хромов вече е пуснала по света 12 екземпляра от своята “продукция”, три от които са известни на цялата страна. Заради астрономическата цена на операцията (средно около 35 млн. долара) и по етични съображения, пресаждането на мозък и душа става само по нареждане на висшето ръководство на страната”.

В книгата на ТИХОПЛАВ може да се прочетат още интересни подробности /как протича операцията, какви конкретни опити са правени/, които обаче ще ни изведат от темата за скръбта. Тук не се наемаме да преценим доколко тази информация е част от псевдонауката.

От психологическа гледна точка „колкото и дълбоко да е преживяването на скръб, то може да избледнее; истината от вчера не е истина от днес… В тези случаи психиката от вчера трябва да се остави настрана за сметка на сегашната истина за психическия живот на човека“.[63]  Правилната нагласа е не „това е така“, „ние знаем, че е това“, а „това, което изпитваме и наблюдаваме ни води до този извод“.[64] Така нещата остават открити за нови решения и „винаги присъства мисълта, че няма абсолютна, а само относителна истина“. Важно е да опитваме, защото „отрицателният резултат е също резултат“[65]. Що се отнася до мен най-работеща формула за постигане на духовно спокойствие по време на скръб открих в съвета на ПАМЕЛА КРИБЕ[66]: „Единственото, което може да направите за себе си, когато изпитвате дълбока нужда или самота, е да останете със себе си. Да присъствате без да предприемате нищо. Това е реалната подкрепа и истинското мъжество, това е проява на истинската сила на съзнанието ви“.

 

---

[1]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.145                                                                                                         

[2]Яворов, П.К., „Лирика“, „Песен на песента ми“, С.1985г.

[3]Шалит, Ерел, „Врагът, сакатият и просякът“, Леге Артис, 2009г.

[4]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.107

[5]Тихоплав, Татяна и Виталий, „Физика на вярата“, vaseto.info/books/new/F3.doc

[6]Юнг, Карл, Густав, „За развитието на личността“, Леге Артис, 2013г.

[7]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.358

[8]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г, с.261

[9]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.46

[10]Цицерон, Етически трактати, С.1984,с.46

[11]Блок, Дъглас, „Думи, които лекуват тъгата“, С, 2008, с.20

[12]Начини за справяне с мъката и загубата, https://psychologist.bg

[13]Начини за справяне с мъката и загубата, https://psychologist.bg

[14]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.421

[15]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.131

[16]Достоевски, Ф. М., С, „Село Степаничково и неговите обитатели“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.337

[17]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.70

[18]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.88

[19]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.457

[20]Яворов, П.К., „Лирика“, „Песен на песента ми“, С.1985г., с.77

[21]Минков, Светослав, „Захарното момиче“, т.2, С, 1982, с.318

[22]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.3

[23]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.13, с.56

[24]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.430

[25]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.13

[26]Достоевски, Ф. М., С, „Унижените и оскърбените“, 1981, т.3 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.317

[27]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Ар