Скръб - 3.2.Философски

3.2.Философски

„АЗ“, станал без „ТИ“ започва да търси отговори на въпроси, свързани със самотата на „АЗ“. Ражда се един нов „АЗ“, който преди е мислил колкото за себе си, толкова и за „ТИ“. Как новият „АЗ“ да „победи“ стария?

И търся. И в страдание живот се изхаби,

Да търся – все страданието, може би.[1]

Според НИЦШЕ ЕПИКУР е укротителят на душите в древността. За да успокои измъчващите се от „гнева на боговете“ за него е било достатъчно да каже, че „ако има богове, те няма да се погрижат за нас“.[2] Циниците се връщат назад в процеса на своето самоусъвършенстване и отхвърлят мненията, наложени им от съответната култура. Така може „да ругае на воля“ всички и всичко. Епикуреецът „използва по-високата си култура, за да стане независим от господстващите мнения; той се издига над тях, докато циникът само ги отрича“.[3] И след като в древността ЕПИКУР е успявал да утеши скърбящите души, можем да отправим поглед към него и днес. Подчертахме вече неколкократно възгледа, че човешката душа е непроменима и неподвластна на времето.

Според БЕРДЯЕВ философията има смисъл само когато търси смисъла на живота, „дори и когато не го намира, тя продължава да е учение за смисъла на човешкия живот и човешката съдба“.[4] И тъй като скръбта е част от човешката съдба, приемаме, че философията може да ни помогне за осмисляне на скръбта като неразделна част от живота, дори и само ако философското познание ни даде възможността да гледаме решително на истината в живота. БЕРДЯЕВ смята, че познанието произтича от субекта, от самата дълбина на човешката душа, в която има страдание и болка, затова то не може да не бъде емоционално и волево.

От каква философия се нуждае обществото? Отговорът на НИЦШЕ е кратък: „И все пак за нищо на света не бих се сменил с никого“.[5] Разсъждавайки за нещастието НИЦШЕ стига до извода: „Това, което се корени в нещастието и е негова отличителна черта /сякаш е белег на безсъдържателност, непретенциозност, тривиалност да се чувстваш щастлив/, е толкова голямо, че когато някой ти каже: „Колко си щастлив“ – обикновено протестираш“.[6] Философията изисква от нас да анализираме от всички страни нашата загуба. Освен това е известно, че „успехът рядко се анализира толкова подробно, колкото загубата, тъй като обикновено всички са склонни да приписват победите си не на случайността, а на личното си превъзходство“.[7] Не  е така обаче при загубите – те се свързват със случайността и ние често не стигаме до своите уроци.

ЮНГ приема, че стремежът на философията е да се открие щастието на цялото човечество – „Естествено, тази цел не може да бъде постигната, без страданието да се ликвидира от този свят. Философията трябва да намери път, който да предизвика унищожението на страданието, за да се постигне състоянието на щастие. Във всеки случай на мен ми се струва твърде амбициозно желанието да се отстрани страданието от света и аз не съм настроен оптимистично по отношение вярата в подобна задача“.[8]

Ако се приеме раздялата като изпитание, то възниква въпросът: Какъв е смисълът на това изпитание? Отговорът може да бъде потърсен в силата на любовта, силата на хората да обичат, да създават, да градят. Природната мощ е заменена от магията на мисловния процес. НИЦШЕ признава: „Едва голямата болка, тази дълга, бавна болка, в която изгаряме като мокро дърво на слаб огън, ни принуждава нас, философите, да се спуснем в дълбините на душата си и да се освободим от всяка доверчивост, от всяко добродушие, забулване, милосърдие, от всяка посредственост, в която вероятно по-рано сме влагали човечността си“.[9] Според ФРОЙД[10] философията е убежище за старини, но за близките, останали след смъртта на обичания от тях човек, тя може да придобие притегателна сила, давайки отговори на важни за тях въпроси. Например въпроса за освобождаването на човека от емоциите в рамките на човешките възможности. Скръбта е източник на емоция, тя трябва да се изучи, за да се овладее и да може човек да доминира над нея. Древната поговорка казва: „От началото няма да видим края“. Според философията на ШОПЕНХАУЕР на преден план е волята и представата т.е. всичко, което принадлежи на мечтата[11].

Още според СОКРАТ[12] философията е средство, душата е ключ, с който затворникът напуска тялото и търси познание за истинното. СОКРАТ бил образец на морални добродетели /мъдрост, скромност, умереност, справедливост, честност/. Сократовият метод включва задаване на въпрос и получаване на отговор. В този метод и днес психолозите търсят възстановяването на душевното равновесие на личността. Д-р ПАНАЙОТОВ и д-р СТРАХИЛОВ от център „Решения“, Русе например предлагат Дневник на добрите въпроси. Сократовият принцип е, че същността е в съзнанието. А съзнанието се активира най-пълно и най-бързо чрез въпроси. ИЗИДОР ИСАК РАБИ, Нобелов лауреат за 1944г. за откриването на ядрено-магнитния резонанс, споделя, че майка му го е направила учен, без да е имала това намерение, защото „Всички други майки в Бруклин питаха децата си след училище:

• Ти научи ли нещо днес?
• Но не и моята майка. Тя казваше:
• Изи, днес зададе ли добър въпрос? Тази разлика – задаването на добри въпроси – ме направи учен“.[13]

Ако осмисляме своята скръб, задавайки добрите въпроси, може процесът по работата на скръбта да е по-успешен. Добър въпрос според д-р ПАНАЙОТОВ например е: „Какво той би казал за това?“ Можем да си го задаваме във всяка конкретна ситуация. В скръбта има толкова много въпроси, които можем да формулираме за себе си и да оставим съзнанието си във времето да търси отговорите. Важното е въпросите да бъдат зададени – дори и във формата на дневник. Задавайки си въпроса: Какво би направил, ако можеше да прекараш още един ден с любим човек, когото си загубил, МИЧ АЛБОМ пише романа „Още един ден“. Това е един разказ за връзката на майка и син, която продължава и през живота, и през смъртта.[14] КАСПАРОВ казва, че въпросът „ЗАЩО?“ превръща тактика в стратег: „Преди да направите някакъв ход или да взимате решение, ще е добре да се запитате: Защо правя този ход? Какво се опитвам да постигна с него и какво ще ми помогне той?“[15] Да се започва търсене има смисъл само в момента, в който осъзнаваме ЗАЩО промяната ни е нужна. ЗАЩО не можем да останем в зоната на състояние на СКРЪБ постоянно. За нас тя неусетно може да стане комфортна зона. Затворени за външния свят и изолирани в собствената си мъка. Едно малко и тъжно пространство, което сме си създали и в което сълзите ни могат да се стичат по всяко време от очите, които нищо не виждат и никой не ги вижда. “Или, както правдиво отбелязва ПАБЛО ПИКАСО: „Компютрите са безполезни, защото могат да дават единствено отговори“. А решаващо значение имат въпросите! Търсенето и формулирането на правилно зададени въпроси е залог за успех…“[16] По въпроса за трудното търсене може да припомним на всеки, който е държал някакъв тест, че най-трудният въпрос е този, в който сред вариантите за отговор има такъв: „Нищо от изброеното“. Ако си представим изброените тук пътища за преодоляване на скръбта като тест, в края задължително присъства и този отговор – „НИЩО ОТ ИЗБРОЕНОТО“. Защото въпросът е свързан с личен избор. Положението е неопределено, защото верният за вас отговор може въобще да не е изброен. Скръбта е кризисна ситуация, а кризисните ситуации изискват от нас нестандартни решения.

Лесен отговор в теста, съставляващ въпросите на скръбта, няма. Още повече, че в този тест участват и гласовете на мъртвите, които са „гласовете на Неотговореното, Неразрешеното и Неизпълненото, тъй като въпросите и изискванията, на които трябваше да дам решителен отговор, не ми се поставяха отвън, а възникваха от вътрешния свят“.[17]

Според ЮНГ „решаващият въпрос за човека е дали той е свързан с безкрайността или не“[18]. Ако за нас съществено е безкрайното, можем да отклоним вниманието си от преходните неща. Да не мислим за всичко, което всъщност не е важно. За мен скръбта е важна, защото ни докосва до безкрайното, поставя ни една неограничена цел – да съхраняваме образа на любимия човек в сърцето си, да го помним. Ограничените цели в живота превръщат самия него в ограничен, пораждат се завист, ревност. Но „в края на краищата човек е значим поради същностното в него, а ако го няма, животът му е пропилян“.[19] Същностни са паметта, любовта и надеждата, че „за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла“.[20]

КСЕНОФАН написал книга за природата, пръв определя абсолютната същност като едното: вселената е единна“. Неговият бог бил внедрен във всичко „без начало, среда  и край“. Към неговите думи ДИОГЕН ЛАЕРЦИЙ прибавя: „Всичко е мислене и разум“. КСЕНОФАН достига до сто годишна възраст, бил беден и нямал средства да погребе децата си, а трябвало да ги заравя със собствени ръце.[21] Разсъжденията на КСЕНОФАН за скръбта не достигат ясните формулировки на АРИСТОТЕЛ: „Ако нещо е, то е вечно“. По-късно АНАКСАГОР признава мисълта или разсъдъка изобщо като простата същност на света. Прави извода, че мисленето е чисто за себе си: „АЗ съм „АЗ“.[22] Така още древните гърци повеждат „АЗА“ към неговите дълбини. ЕПИКУР например смята, че трябва да имаме правилна представа за смъртта, защото иначе тя помрачава спокойствието: „След това свикни с мисълта, че отрицателното, смъртта не ни засяга с нищо, защото всяко добро и зло е в усещането“.[23] Според него правилната мисъл, че смъртта не ни засяга, превръща смъртността в живота в наслада: „Защо ще трябва да се страхувам от теб, о смърт? Смъртта не ни засяга с нищо. Защото, когато съществуваме, смъртта не съществува, а когато смъртта съществува, ние не съществуваме“. Циническата школа в древна Гърция изповядва, че „аз съм едно безразлично спрямо всяка единичност“. Принципът е безразличие на мисълта и независимостта на природата“.[24]

Философията на ФРАНСОА дьо ЛАРОШФУКО е показателна за  философията на отрицанието и неверието. В неговите „Максими“ може да открием, че „в скръбта ни се крият разни видове лицемерие: „В едни случаи, под предлог, че оплакваме загубата на скъпо лице, ние оплакваме самите нас; жалим за доброто мнение, което то е имало за нас; оплакваме намаляването на нашите доходи, на нашето удоволствие, на уважението, което ни е оказвано. Така на мъртвите се оказва чест, като проливаме сълзи, които се отнасят само за живите. Това аз наричам един вид лицемерие по тази причина, че при подобна тъга човек лъже сам себе си. Има обаче друг вид лицемерие, което не е тъй невинно, понеже заблуждава обществото: това е тъгата на онези хора, които ламтят за славата на красива и безсмъртна скръб. След като времето, което заличава всичко, е прекратило у тях действително изпитваната тъга, те продължават да постоянстват в сълзите си, в жалбите си, във въздишките си. Усвоили ролята на опечалени, те искат да бъдат убедителни чрез всички свои дела, че тяхната скръб ще свърши само с живота им. Тази жалка и досадна суета се среща обикновено при честолюбивите жени. Понеже техният пол им затваря всички пътища към славата, те се домогват да станат знаменити, като показват, че скърбят безутешно. Има и друг вид сълзи, които изтичат от малки извори и пресекват лесно. Някои плачат, за да си спечелят име, че имат нежна душа; плачат, за да бъдат съжалявани; плачат, за да оплакват и тях; плачат най-сетне, за да отбягнат срама, че не плачат.“[25]

Виждаме, че дьо ЛАРОШФУКО не вярва в чистотата на скръбта и открива съответните мотиви за това неверие. Той се спира на случаи, в които скръбта е маска. ЮНГ също разглежда невротични оплаквания, родени от „вредни фантазни мъглявини, които така преиначават действителността, че приспособяването става невъзможно“.[26] Но тази крайност в позицията на ЛАРОШФУКО ни кара да мислим, че той едва ли е изпитвал действителна скръб. Всяка крайност е невярно отношение към действителността. А крайности има по отношение на всяко явление. „Не съществуват никакви неща, които да не са относително действителни“.[27] Крайностите в отношението към скръбта са далеч от нейната същност. Истината от времето на АРИСТОТЕЛ е в „златната среда“. По-скоро като ЛАЙБНИЦ[28] би трябвало да се стремим да примирим вярата и разума, религията и естествознанието. Макар че според БЕРДЯЕВ ЛАЙБНИЦ „е бил най-страшният песимист в историята на мисълта. Той е смятал, че нашият свят е най-добрият от всички възможни светове. Но колко песимистично е подобно учение, щом най-добрият от всички възможни светове е толкова ужасен“.[29]

Прочутият афоризъм на РЕНЕ ДЕКАРТ: „Мисля, следователно съществувам“, отнесен към мисълта за моя мъртъв син и мъртвата ми майка, се превръща за мен в доказателство за взаимообвързаността на моето и тяхното съществуване. Защото те съществуват чрез моите мисли, моето съществуване и ще останат живи, докато са в моята памет.

Едно от значителните постижения на китайската философска мисъл е „И -Дзин“, известна като „Книга на промените“. В нея отново на преден план ще открием извеждането на добрия въпрос. В символи и знаци е събрана тайната на света. Състои се от 64 фигури, образувани от комбинации на прекъснати и непрекъснати линии. В основата й е двата основни типа енергия във вселената /ин – прекъсната линия и ян – непрекъсната линия/. Хексаграмите от техните комбинации имат тълкувателно значение и дават отговор на поставените въпроси. Ще посочим тук само деветата – въпрос и отговор:

9. Смазана /разрушена/ душа. Повеят на живота и топлината се разделят.

Разгадка: Колебания в разрушената душа. Това е непреодолимостта на времето.[30]

От философска гледна точка, за да се преодолее мъката, страдащият трябва да бъде „извън времето“, „да преодолее себе си във своето време“.[31] Необходимо е отчуждение от всичко временно. Ако страданието е болест – целта е оздравяване. Всеки път за лечение на скръбта завършва с благодарност към останалите пътища, които точно защото са „други“, ни карат да осмислим и проверим нашия път, следвайки основния философски принцип „Във всичко трябва да се съмняваме“.[32]

Как да направим живота си по-лек? Един наистина добър въпрос за скърбящия човек. НИЦШЕ съветва да идеализираме всички жизнени процеси. Пътят към по-лекия живот според него е идеализацията – „за да си изясним по-добре какво значи идеализиране, нека се обърнем към живописта. Художникът иска от зрителя да не впива зорко погледа си в картината, дори да го принуждава да се оттегли на известно разстояние и да я съзерцава оттам; той е длъжен да прецени точно отдалечеността на зрителя от платното, да, той дори трябва точно да предвиди също така точно степента на проницателност в погледа на своя зрител! За подобни неща той изобщо не бива да се колебае. Следователно всеки, които иска да идеализира живота си, не трябва да се вглежда отблизо в него, а винаги да задържа погледа си на известно разстояние от него“.[33]

 

---

[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Аз страдам“, С.1985г.

[2]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.392

[3]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г, с.182.

[4]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.10

[5]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.385

[6] Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.251

[7]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[8]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.43

[9]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.361

[10]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Психоанализата – наука или партийна линия“, С, 2005, с.163

[11]Паси, Исак, Предговор към Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.41

[12]Платон, „Федон“, https://bg.wikipedia.org/wiki

[13]Панайотов, Пламен; Страхилов, Боян, „Стъпки към моя успех, Дневник на добрите въпроси“, С, 2017

[14]Албом, Мич, „Още един ден“, https://kibea.net/book/1470

[15]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[16]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[17]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г., с.185

[18]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[19]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[20]Славейков, Пенчо, „Неразделни“, https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=105&WorkID=4750&Level=2

[21]Хегел, „История на философията“, т.1, С, 1982г., с.349

[22]Хегел, „История на философията“, т.1, С, 1982г., с.445

[23]Хегел, „История на философията“, т.2, С, 1982г., 4

[24]Хегел, „История на философията“, т.2, С, 1982г.с.148

[25]Франсоа дьо Ларошфуко https://bg.wikiquote.org/wiki/

[26]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.239

[27]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[28]Готфрид Вилхелм Лайбниц /1646 – 1716/ е германски философ, математик, дипломат, юрист и библиотекар. Пише трудове в областта на математиката, философията и историята.

[29]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.

[30]„И- Дзин – Книга на промените“, https://mychinesenow.com/idzin.html

[31]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.303

[32]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992

[33]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.183-4