Скръб - 3.3.Етични

3.3.Етични

Новият „АЗ“, роден от липсата на „ТИ“, трябва да преразгледа своите ценности, да ги пренареди. Това, което преди е било добро за „АЗ“ и „ТИ“, вече не е добро. Сега въпросът е кое е добро за „АЗ“ без „ТИ“ и за „ТИ“ без „АЗ“.

Напразно вече

следа бих дирил от мечтата сладка

по тебе, образ помътнял! Далече

цял век далече са от мен

миражите на вчерашния ден.[1]

Още СПИНОЗА[2] разглежда човешката дейност като случайно явление и в своята етика я разделя на две: радост и скръб. Активността дава радост, пасивността – скръб.[3] Разумът осъзнава факта на смъртта, но „сърцето не иска да се примири, то не допуска в своята етическа вселена нелепостта на битието“.[4] Смъртта все пак се оказва последният господар на човешките съдби. „Някой ден ние - всеки от нас - ще завършим това дълго пътуване“.[5]

Етичната норма според Е. ФРОМ[6] означава, че това, което е обичайно, е добро. А „етична стойност се полага само на онзи избор, направен въз основа на крайно затруднено положение“.[7] Съзнателно мислим чрез етичните норми, изразяващи се в „трябва“, а подсъзнателно мислим, че е правилно това, което е прието. Това, разбира се, е най-доброто решение. Животът е доказал, че „липсата на етични задължения ограбват целостта на съществуването ни“[8] и водят до деструктивни процеси. Етиката се оказва кодекс за определено желателно поведение, валидно за определена ситуация. С изискванията си етиката може да претовари човека – „Щом етиката се сметне за абсолютна, тя се превръща в катастрофа“.[9] Защо катастрофа? Защото доброто не може да има силата на категоричен императив, а злото да бъде избягвано. Доброто и злото образуват едно цяло – „На практика това означава, че доброто и злото загубват своя абсолютен характер, а ние сме принудени да признаем, че всяко от тях представлява една преценка“.[10] По отношение на скръбта това означава, че всеки сам решава какъв е ‚добрият“ начин да се скърби, да се изживее болката. Преценката ни зависи от нашето себепознание. Всеки от нас безпощадно добре знае какво добро е способен да извърши и също какво зло. Скръбта е свързана и с илюзии, и с действия. Но излишни при нея са самозалъгването и самоизмамата. Объркани и ужасени, ние приемаме думите „добро“ и „зло“ като абстрактни понятия.  Чувстваме се жертви – на Съдбата, на волята на Бога, на злото. Възможно е да стигнем до признанието на ПАВЕЛ: „Злото, което не искам – го правя“.[11]

„Но кое е „правилно поведение?“[12] – пита МАРИ-ЛУИЗ фон ФРАНЦ.    Според нея правотата е пълна адекватност на ситуацията, а правилното поведение дори и в скръбта идва от дълбините на човека и е в съгласие с неговата цялостна личност. В същото време „дълбокото страдание облагородява човека, отделя го от другите.“[13] Етичните аспекти може да се окажат необходимост за вътрешната равносметка, която човек прави в един момент от живота си. Той може да се запита: „Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си, или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става все по-студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне треперещата старост, подпряна на тояжка…Ще избледнее твоят фантастичен свят“.[14] Етичният кодекс[15] на Асоциацията на психолозите в България включва: уважение на достойнството и правата на личността, компетентност, отговорност, почтеност, конфиденциалност. „Етично решение има само там, където конфликтът във всичките му аспекти е съзнаван“[16], защото личността непрекъснато се самоизгражда. Етичното решение изисква осъществяване на Аза в неговата цялостност и възможност за интегриране с другите в живота. Това е трудно решение, защото в състояние на дълбока скръб хората са като вцепенени и в ума им цари хаос. Но „моралната преценка съществува навсякъде и винаги със своите типични психологически последствия. Както вече съм подчертавал много пъти, цялата несправедливост, мислена или възнамерявана досега, ще си отмъсти в бъдеще на душите ни независимо от това, дали светът за нас се е преобърнал или не“.[17] Това изисква от нас и в състояние на скръб да бъдем справедливи – както към мъртвите, така и към живите.

Според БЕРДЯЕВ „нито един човек не може да каже за себе си, че е завършена личност“.[18] Следователно и в скръбта си ние продължаваме да се самоизграждаме, осмисляйки на съзнателно ниво конфликтите в душата си. Скръбта ни вкарва в дълбините на съзнанието ни. Нощите ни понасят по реката към подземното царство на Хадес. Всички се оказваме един ОРФЕЙ, който все пак се обръща назад, за да види своята любима ЕВРИДИКА. Знаем, че не трябва да се обръщаме назад, но всяка нощ го правим и ЕВРИДИКА се отдалечава все повече от нас. Протягаме ръце, но не можем да задържим любимия образ. Битието ни превишава. Тайната на ЕВРИДИКА е, че е абсолютно незаменима за ОРФЕЙ. Любимият образ е еднократен, единствен, несравним. За живия остава обречената съпротива и усилия за носене на тежестта на света. Да обичаш „означава преди всичко даване, а не получаване“.[19] На кого живият да раздаде нераздадената си обич? Актът на даването разкрива жизнеността на „АЗ“, невъзможността да бъде осъществен този акт отнема жизнените сили на Аза.

Съвестта според етиката е вътрешният ни глас към самите себе си. „За вътрешния глас действително няма външно оправдание – просто заради това, че никой не знае кое е добро и кое е зло“[20]. С понятието „самите себе си“[21] Е. ФРОМ има предвид човешката сърцевина, обща за всички хора. Етиката той приема за конкретна ориентация, която важи за всички живи същества, а не за отделната личност. И ако будистите са прави, тя важи за всичко живо, а „съвестта е органът за етичното отношение“. Съответно универсалната хуманна етика важи за всички хуманни ситуации. Проявата на скръб след загубата на близък е точно такава хуманна ситуация, тя е в природата на човека, но „етичните аспекти от загубата на близкия са относителни“.[22] Има учени, които отричат понятието „природа на човека“. Някои от тях издигат тезата, че всичко зависи от това къде живееш /например „Ако живееш в Холивуд, ще ти харесва да правиш пари, да се виждаш в пресата и т.н.“/ Според тях в човешката природа няма нищо, което да ти казва да правиш нещо или да не правиш нещо. И ако приемем, че те са прави, значи скръбта не е в човешката природа.  ФРОМ обобщава, че психоаналитиците все по-често приемат, че „има определени базови моменти, които са част от човешката природа“[23] и на които хората реагират по еднакъв начин, както нашето тяло реагира по еднакъв начин, когато нормите на съществуването му бъдат нарушени. „Ако в нашето тяло протича патологичен процес, обикновено имаме болки, ако патологичен процес протича в душите ни – ако в душите ни протича нещо, което наскърбява онова дълбоко пропито, вкоренено в човешката природа – тогава се случва друго.“ За лекуването на патологичните процеси в душите ни нашата култура предлага различни модели. Ако хората не могат да спят, вземат хапчета. Но болката, съзнателна или подсъзнателна, намира много пътища, по които да изрази себе си. Скръбта, болката на душата има свой език, който е също така болезнен, а може би и по-болезнен от езика на физиологическата болка. В определен момент болката се превръща в нещо, което хората не могат да понесат. Един от героите на ХАЙТОВ казва: „когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си, натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Моята слама беше злото“.[24]

„Съмнявам се, че подобна болка ни прави „по-добри“, но знам, че ни углъбява…чрез болката се оттегляме в нищото, в безмълвното, неподвижното, глухо себеотдаване, в себезабрава и себепогубване“.[25]  След загубата на любимия човек често хората чувстват, че „живеят в свят, който би трябвало да ги вълнува, интересува и активира“[26], но това не се случва. „Всички мечти изчезват, когато няма с кого да се изживеят“.[27] И този въпрос е един и същ за всички хора, макар че отделните епохи, култури и цивилизации имат специфични отговори. Стряскащо е началото на романа на КОЕЛЮ „Вероника решава да умре“: „На 11 ноември 1997г. Вероника реши, че най-сетне е дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателно стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми си зъбите и си легна. Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспивателни“.[28] Така започва романът, в който авторът поставя поредица от етични въпроси: „как да съдиш онези, които са решили да умрат, когато е толкова трудно да оцелееш в този свят?...Никой не може да ги съди. Всеки сам познава измерението на собственото си страдание, както и живота си, напълно лишен от смисъл.“

В етичен план загубата на близките е проблем, който е поставян често в художествената литература. В „Задушница“ например ЕЛИН ПЕЛИН изгражда диалог между вдовец и вдовица на гробищата:

• Бог да ги прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите! Ти какво правиш? Погаждаш ли се със самотията?
• Никому господ да не дава, Станчо!
• Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.
• Е, не можа…
• Едната кукувица ни закука, Стоилко – въздъхна Станчо и се замисли.[29]

В този диалог два счупени свята се събират, взаимноразбиращи се. Но едно е художествен или философски прочит на проблема, а друго е практическата реална житейска трагедия, която влиза в семейството.

Към етичните аспекти на нашето време е принципът за ненамеса на другите. Страданието, болката са си само твои. Останалите не ги интересува, даже се натоварват, ако страдащият е пред очите им /член на семейството, колега, приятел/. Деградация на обществото ли е този принцип?

Тъгата на обичта пред лицето на смъртта поставя и въпроса за песимизма – „Песимизмът неизбежно ли е знак за признак на упадък, разложение, неуспех, на захабени и изтощени инстинкти“.[30] Ницше задава въпроса съществува ли песимизъм на силата и не е ли цялата научност само страх и опит за спасение от песимизма. Не е достатъчно да превърнеш любимия човек в спомен или символ. Не е достатъчна и една книга за него. Какъв е отговорът на живота? Тогава, „когато копнежът не е надежда, чакането не е очакване, мечтата не е реалност, в която живеем, пътят не е цел“.[31] Животът може да превърне субективното мислене в обективна истина. Ако обичаш безусловно един човек, той остава безсмъртен в сърцето ти.

Скръбта зависи и от възрастта на скърбящия. Възрастните хора скърбят повече, защото „живеят повече със спомена, отколкото с надеждата, тъй като остатъкът от живота им е малък, а отминалото е дълго; надеждата се свързва с бъдещето, споменът – с миналото“.[32] Затова АРИСТОТЕЛ смята, че „младите състрадават от човеколюбие, а старите – от безсилие“.

Скръбта поставя пред „АЗ“ и въпроса за етичната промяна на ценностите, освен в случаите, в които си казваш: „да, отвратително е, но другояче не може и да бъде; че за тебе вече няма изход; че никога вече няма да станеш друг човек; че дори да ти оставаха още време и вяра, за да се преобразиш в нещо друго, навярно и сам не би пожелал да се преобразиш, защото всъщност няма и в какво да се преобразиш…просто няма какво да сториш.“[33] Етичните изисквания на нашия ден се свеждат до креативност в критични моменти.[34] Какво е креативността? Първият вид креативност според Е. ФРОМ е да се предава креативният опит в материален план /картини, романи, произведения на изкуството/. Вторият вид креативност е съзнателност и отговорност. Трябва да осъзнаваме реалността и да сме ответствени на тази реалност. Да не забравяме, че „при поставяне на целите и решаване на проблемите всеки играч има собствен почерк“.[35] ЮНГ съветва да се откажем от „суетната илюзия на нашето младо време, а именно че сме различни, примерно по-морални, от древните. На нас само ни се е удало да забравим, че с човека от античността ни свързва непоклатимо общо“.[36]

„В края на краищата човек е едно събитие, което не оценява само себе си, а – за добро или за зло – подлежи на съда на другите“[37]

 

---

[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Душата ми е пуста“, С.1985г.

[2]Спиноза /1632 – 1677/, Холандия

[3]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.60

[4]Звезданов, Николай, „Неосветените дворове на душата“, С.1987г., с.21

[5]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, https://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[6]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Психоанализата – наука или партийна линия“, С, 2005, с.160

[7]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.97

[8]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г., с.186

[9]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.95

[10]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[11]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[12]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.22

[13]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.360

[14]Достоевски, Ф. М., С, „Бели нощи“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.25

[15]Етичен кодекс, https://psychologist.bg

[16]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.105

[17]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[18]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.49

[19]Фром, Ерих, „Изкуството да обичаш“, С, 2000г., с.33

[20]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.94

[21]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Медицина и етични проблеми на модерния човек“, С, 2005, с.193

[22]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[23]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Медицина и етични проблеми на модерния човек“, С, 2005, с.193

[24]Хайтов, Николай, „Дервишовото семе‘, в сб.“разкази и есета“, С., 1984г, с.200

[25]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.361

[26]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Медицина и етични проблеми на модерния човек“, С, 2005, с.193

[27]Достоевски, Ф. М., С, „Бели нощи“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.6

[28]Коелю, Паулу, „Вероника решава да умре“, https://chitanka.info/text/2062-veronika-reshava-da-umre

[29]Пелин, Елин, „Задушница“, https://chitanka.info/text/5304-zadushnitsa

[30]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.56

[31]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.73

[32]Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.126

[33]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.117

[34]Фром, Ерих, Догмата за Христос и други есета, „Медицина и етични проблеми на модерния човек“, С, 2005, с.

[35]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[36]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.23

[37]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.