Скръб - 4.1.1.Християнство

4.1.1.Християнство

Но страдам аз, в страданието истина познах,

и сам Исус пред мене е на кръст!

„Защо, кажи, защо е моят страх,

Не тури ли съмнението в раната ти пръст?

и ето истина, - живот-несуета:

страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“

Настръхна труп на кръста – изранен,

Разраснал и ужасен; от уста

Потекоха зловонни кърви. Облак се изви,

Изчезна той, изчезнах аз…

И нямаше страдание тогаз.

Но то бе истината! Истина, уви.[1]

В момента християните са 2,18 милиарда души, което е почти една трета от населението на планетата.[2]

„Аз съм Пътят, Истината и Животът“ – казва ХРИСТОС. „И така ХРИСТОС станал първият благонадежден, практически учител по безсмъртие на душата“[3]. Неговата фигура е символ[4] на цялостната личност, около която се формира религиозна система и ритуални навици и по отношение на скръбта. Формулата[5], която според ЮНГ изразява, от една страна, психологическата цялостна личност, от друга, догматичния образ на Христос е: неповторимост, уникалност                               всеобщност, вечност. Съвремието ни започва да загърбва християнството и точно поради този факт трябва да се замислим „защо то е било прието“.[6] Отговорът, който дава ЮНГ, е: „Приели са го, за да се избавят от суровостта и несъзнаваността на античността, Загърбим ли го, отново ще изплува първоначалната суровост, за която съвременната история ни даде несравним пример“ /Германия през Втората световна война, когато цял народ решава да отхвърли моралната маска, обявявайки я за глупава – „Тогава звярът излиза от бърлогата си и една цяла цивилизация се погубва в опиянението от деморализацията“/. Отдръпването от християнството днес не е прогрес, а регрес, както за отделния човек, така и за цялата общност. „Човек – казва ЮНГ – трябва да е сляп, за да не вижда могъщата роля на злото в живота. Нужна е била личната намеса на Бога, за да се спаси човечеството от проклятието на злото, инак то би било изгубено“.[7]

В дилемата вяра или съмнение християнството избира вярата, а с нея много по-лесно се понася раздялата. Надеждата в християнската доктрина отнема страха от смъртта. Съответно пътят в християнската символика се равнява на умиране. Тази символика ни учи „да се приема смъртта, ограничеността на битието, крайността на земното съществуване в неговата плашеща, но и утешителна неизбежност“.[8]

Ранните християни имат амбивалентно отношение към скръбта. Ето пример с една ранна легенда за Св. АЛЕКСЕЙ. Бил син на богат римлянин, женен за богата римлянка, но избягал в Сирия. Напразно цялото му семейство плакало, страдало и го търсило. След време се върнал в дома на баща си и без никой да го познае, заживял там като просяк, без да се издава. Бил болен, когато над Рим се чул глас: „Търсете Божия човек“. Гласът насочил папата към Алексеевия дом, но Алексей вече бил умрял. Майката и жената на Алексей плакали, но народът бил във възторг, че Рим си намерил свят покровител: „Отношението на обществото към живота на Алексея е много характерно. Нито един укор заради страданията, които той причинил на родителите си. Неговият подвиг, без да е принесъл някаква осезаема полза на околните, предизвиква всеобща радост, понеже Рим се сдобил с нов покровител, нов застъпник пред Всевишния. В това покровителство се състоеше общественото значение на светците в живота през средните векове“.[9] Личната, индивидуалната скръб на семейството на Алексей не представляват интерес за ранното християнско общество. Утвърждава се типа аскет, който бяга от живота.

Каква е символиката на кръста? Той е святост и в същото време мъка. Той има четири посоки и винаги е обърнат към слънцето – „И всеки от нас, възправен и разперил ръцете си – е един кръст“.[10] Кръстът е драмата на човечеството, той е изпитанията, през които можем да минем само сами.

Според ЮНГ[11] както при лекарското терапевтиране личността на лекаря се поставя в ролята на този, който поема конфликтите на пациента, така при християнската практика това е СПАСИТЕЛЯТ“[12] /“Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари“/[13]. Облекчението се постига, като човек изцяло се предава на Бога, който знае всички решения. Трудностите на душата се пренасят върху образа на Бога. ХРИСТОС „първи обеща на човечеството идеята за Царството Небесно. Не ни отведе в подземното царство, не“[14]. Традиционно и институционално вярата гарантира облекчението на скръбта. Оказва се, че религиозният образ в същността си е психичен фактор при преодоляване на скръбта. В тази ситуация на мястото на сигурността на вярата научният подход предлага несигурността на познанието – „Несъзнаваното обаче е природа, която никога не лъже: само ние се залъгваме“.[15] Затова независимо дали вярваме в бога или не, думата „Бог“  е постоянно споменавана от нас. Освен това „образът на бога е дух и този образ търси духа“.[16] Според ЮНГ това не е откритие на християнството, а е следствие от един прастар човешки натрупан опит. Ранните гноститици /КЛИМЕНТ АЛЕКСАНДРИЙСКИ, СВЕТИ ЙЕРЕМИЯ и други са вярвали, че са живели и ще живеят отново и това съответно е определяло отношението им към смъртта. През 325-а година, заради майка си ЕЛЕНА, римският император КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ наредил да се заличи всяко споменаване за прераждане за ерес. Явно са мислили, че тази идея ще отслаби силата на църквата“.[17] Взаимната обвързаност /“Възлюби ближния си като себе си[18]“ /в християнската общност е предпоставка за спасението от скръбта. А любовта е самият Бог /“Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в бога и бог – в него“[19]/. Библията казва: “плачете с тези, които плачат”. Това е нещото, което трябва да правите – съветват и експертите.[20]

В състояние на хипнотичен транс една от пациентките на д-р УЕЙС се самопреценява по следния начин: „Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. То­ва ме задържа при други хора, от които трябва да съм да­леч.“[21]  По повод кризата на вярата ЮНГ казва: „Постоянно се говори за християнския морал, а аз искам веднъж поне да видя този, който наистина го следва…Бих искал само днешните християни някога да прозрат, че това, което представят, не е никакво християнство, а една божествено тъжна законова религия, от която самият й създател се е опитвал да ни освободи, следвайки до смъртта си своя глас и предопределение. Ако не беше го сторил, нямаше да има християнство“.[22] Когато една майка лекува своята скръб по изгубения си син и се обърне към библейския мит, тя може и да не намери очакваната утеха, защото този мит отрича, че жената ражда мъжа и преобръща природните отношения наопаки. Въпреки това не може с лека ръка да се отхвърли цялата християнска традиция от 2000 години. Символиката и духовната основа на християнството може да ни посочи много пътища, ето защо не е добре в отчаянието си да осъждаме Бога. От религиозна гледна точка съществуването ни трябва коренно да се обнови. Причините да осъждаме Бога са в неосъществимостта на нашите желания: „Неосъществимостта може да се крие понякога в обстоятелствата, в невъзможността да се промени съдбата, а не в липсата на сила, но този, който не може да се откаже от своя стремеж, въпреки неосъществимостта му, се чувства като прокълнат и поради това става раздразнителен и несправедлив“.[23] Според БЕРДЯЕВ към традиционното в ортодоксията „човек се нуждае от бога“ може да добавим и „бог се нуждае от човека“.[24]

Християнството не приема спиритуалистичното учение за безсмъртието на душата. Неговата теза е, че „няма естествено безсмъртие на човека, има единствено възкресение и вечен живот на личността чрез Христа, чрез съединение на човека с Бога“. И е по-добре да приемем надеждата за възкресение, отколкото да сме в ужаса от разтварянето на човека в безличната природа. Необходимостта от вяра поставя човека между надеждата и ужаса. Още АРИСТОТЕЛ[25] отбелязва, че „болката от незаслужени нещастия“ поражда негодувание. При вида на незаслужено страдащите всички се опечаляват. Християните задават въпроса „Защо?“, защо има зло, след като Христос проповядва добро и любов – „И пред най-добрия, най-много страдал, ще стои въпроса „Защо?“, но ако той познава другата страна на битието – че на дъното е той, а не Бог – тогава въпросът ще бъде решен…тайната си остава недемонстрирано изповядана и това е доброто“.[26] Според ТОЛЕВ зло няма, има нееволюирало добро. „Древният въпрос на гноститиците: „Откъде идва злото?“, не намира отговор в християнския свят“.[27] Народът ни казва „Когото Бог обича, него наказва“. Не разбираме, как ни обича, след като ни наказва. На въпроса защо има страдание християнството дава един отговор – грехът. „Но поставя се въпросът, едно дете какъв грях има, след като не се приема теорията за прераждането?! А страда, дори умира.“[28] В този ред от въпроси ЮНГ казва: „Настоявам само, че в сферата на нашия опит бяло и черно, светлина и мрак, добро и зло са еквивалентни противоположности, едната от които винаги предполага другата“.[29] А за да стигнем до отговорите на тези въпроси ни е необходимо заключението, „че този път вече става дума за отдавна забравената душа на човека“.[30]

  НИЦШЕ предлага следната гледна точка по отношение на християнството: „Още от самото начало християнството бе в основната си същност отвращение и досада от живота, скрити и замаскирани зад вярата в „друг“ или „по-добър“ живот…един отвъден свят, измислен, за да оклевети по-добре земния, всъщност стремеж към нищото, към покой.“[31] Тази култура според Ницше влияе зле на подрастващото поколение, тя възпитава трагически човек, който търси метафизическа утеха. И така, „метафизически успокоени“, накратко, да свършите като романтици, по християнски…Не, най-напред би трябвало да научите изкуството на утехата на тази земя.[32] Действителното ни съществуване е изпълнено със страдание и колкото по-голямо е то, толкова по-голяма е нуждата от илюзия. Картината на Рафаело „Преображение Господне“ представя илюзията на избавлението.

БОГОРОДИЦА /Дева Мария, Светата Майка, Мадона/ е сред най-почитаните светци в християнската религия. Тя е майката на Христос. Съветът на Ефес през 431г. я обявява за Майка на Бога и „култът към нея се разпространява като мълния“.[33] Скърбящите най-често отправят своите молитви към нея, защото тя е най-близко до Бога. Тя символизира майчинството и обичта. Затова в иконографията най-честите изображения са тези, в които тя държи в ръце Младенеца.

Всъщност най-ранните „регистрирани представи за Дева Мария са просто копие на Изида и нейния син Хор. Археолозите имали големи затруднения при решаването дали не става дума само за статуя на Изида, което е било възможно, която след това е била използвана в християнската църква, за да представлява Дева Мария“[34]. Изида обединява пък всички аспекти на Великата майка, като наследява чертите на богините майки от много народи. В християнството обаче Дева Мария наследява само духовните черти, „атрибутите на чистотата“.

Според християнството началото на преодоляването на скръбта започва с погребението, защото то превръща смъртта в реалност. Това се отнася и до трите разклонения на християнството /Православие, Католицизъм и Протестантизъм/. В момента на смъртта мъката задушава сърцето. Освен това „Смъртта на близкия човек трябва да се приеме не само с главата. Това е трудно, но и изключително необходимо. Продължителната скръб е много тежка и вредна“.[35] Християнското погребение изисква достойно изпращане и уважение към починалия. Православните молитви включват думите „Упокой, Господи, душу раба Твоего“, „Упокой, Господи, душу усопшего раба твоего, нами Тебе молящегося“,  „Со святымиупокой, Христе, душу раба Твоего, идеже несть болезнь, ни печаль, ни воздыхание, но жизнь бесконечная“, Едина чистая и непорочная Дево, Бога без семени рождшая, моли спастися его“. Подава се просфора за упокоение на душите и с нея – записка с имената на тези, за които просите свещеника да се помоли. Това е най-значимото, което може да направите за душите на вашите покойници.“[36] Молитвите осъществяват връзката на човека с Бога.

Болката на страдащите е описана още в Библията: “Всичките му синове /на Яков/, и всичките му дъщери станаха, за да го утешават; но той не искаше да се утеши, защото казваше: С жалеене ще сляза при сина си в гроба. И баща му го оплакваше“.[37] Съветите, които Библията дава за справяне със скръбта, включват: говоренето /ЙОВ, който загубил десетте си деца, казва: „Моята душа ненавижда мъката ми, ще говоря поради горчивината на душата си!“[38]/; писането /ДАВИД например написва жалейна песен във Втора книга на царете.[39]; плачът /“Има време за всяко нещо, и … време за плачене“[40]/, молитвите /“Прехвърли бремето си на Него и той ще те подкрепи!“[41]; надеждата за възкресение /“аз съм възкресението и животът. Който проявява вяра в мене, дори и да умре, ще живее отново“.[42] С това днес е съгласна и науката: „Има специфични факти по отношение на същността на душата, които поне не изключват утвърдения от религиозните убеждения факт на безсмъртието“.[43]

Има различни типове хора с идентична скръб. „Страданието обаче, все едно на Христос или на света, си остава същото както преди“.[44] Да речем хора, които загубват едно дете и са във възраст, когато не могат вече да имат свои деца. Могат да осиновят, но не могат да имат свои деца. Едни от тях озлобяват... Други се пропиват, започват да приемат медикаменти и това е вид наркомания. Обикновено хората, които зациклят в медикаментите или в алкохола не могат да надживеят скръбта. Скръбта е като вид заболяване, тя има своите цикли и ако ти зациклиш в алкохола или в наркотиците, ти зацикляш в тази скръб и не можеш да я преживееш правилно. Мозъкът ти не може да я асимилира и да я преработи. Такива хора обикновено деградират. „Просто го наблюдаваш как с годините той съхне, интелектуално деградира – и като човек деградира, и работата си изоставя, и се занемарява, и се отказва да живее, потъва. Има обаче и хора, които благодарение на този шок, който преживяват в живота си, благодарение на хората, с които се срещат точно в момента на тази скръб, могат да направят и промяна към духовното“ – казва отец МАРИО ЙОНОВ, православен свещеник[45]. И се питаме: „Възможно ли е един любещ и всемогъщ Бог…ей така, с лека ръка да допусне венецът на Неговото творение да бъде жертва на смъртта и като ненужна вещ да бъдат захвърляни всяка година 45 милиона човеци в земята? Нима не остава нищо в човека, което да продължава да живее?“.[46] Не само християнството, но и науката вече е далеч от примитивното мислене, според което това, което не се вижда, не съществува.

Според Православната църква мъченията на грешниците могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез „молитви за тях и добри дела на живите, както и с благотворителност, извършвани в тяхна памет“.[47] ХРИСТОС казва: „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци“. Според ТОЛЕВ „това не значи, че трябва да се лишите от грижата – но ако Вие носите мъртвец вън от Вас; а ако го носите вътре у Вас и Вие не знаете как да се освободите от него – тогава не проявявате нравствено величие“.[48] Християнството отхвърля основните принципи на гръко-римската култура и по този начин утвърждава достойнството на човека, „неговата богосиновност, образа Божи във всеки човек“.[49] Тогава „победата над смъртта не може да бъде еволюция, не може да е резултат от необходимостта, победата над смъртта е творчество, съвместно творчество на човека и Бога“.[50] 

Християнството приема, че силата на молитвите за душите на починалите е много голяма, защото починалите се нуждаят от прошка и помощ от Бога. Постоянната молитва е: „Упокой Господи, душите на Твоите починали раби“. Трябва според Църквата да се молим Господ да сгрее с любов починалата душа и да й даде покой. „Молете се за тази душа, която страда, Господ да я утеши със защитата на Неговата неизчерпаема милост…поради искрено разкаяние“.[51] Молитвеното застъпничество за нашите близки е необходимо. Св. ЙОАН РИЖКИ приема правенето на милостиня като средство за общуване с починалите. Трябва да помним хората чрез добри дела, милостиня и панахиди /Св. ЙОАН ЗЛАТОУСТ/. Във „Физика на вярата“ учените ТАТЯНА И ВИТАЛИЙ ТИХОПЛАВ също заявяват: “Молитвата е концентрация на най-добрата ни част  и нейното предложение за съюз с Висшите сили. Молитвата, за да бъде неподправена, истинска, трябва да извира от сърцето. Молитвата е непроизволен вик на душата към своя Бог. Истинската молитва – това е гласът на душата, готова за общуване с Бога”.[52] Според мнението на някои учени, когато се четат молитви над свещи, звуковите вибрации предизвикват колебания на плазмата и тя ги превръща в торсионни вълни, които се възкачват към Бога. Не само това, молитвите оказват обратен ефект – върху човека слиза Божията благодат, която изцелява и душата, и тялото. Често молитвите на християните са свързани с икони: „Мисля, че човешките същества винаги са се нуждаели от антропоморфични образи, … за да опишат заобикалящите ги духовни сили. Когато хората се молят или медитират, те искат да достигнат до едно същество, което познават и от което да получат вдъхновение. По-лесно е да помолиш за помощ образ, който ясно може да бъде идентифициран в човешкия ум.“[53].

Християнството е религия на любовта. По този начин например ще го открием разгледано в цялото творчество на ДОСТОЕВСКИ – „У Достоевски руският Христос е преди всичко вестител на безкрайната любов“,[54] а руският народ е „народ-богоносец“, защото е най-смиреният народ на света. Смирението според него идва от една общочовечност. За Достоевски БЕРДЯЕВ казва: „За него нямаше истина вън от Христа“.[55] Но голямата обич също може да доведе до грешки – „Грешат във всичко поради крайност…, защото вършат всичко пряко мяра: прекомерно обичат…“[56] прекомерната обич може съответно да се превърне в прекомерна скръб.

Ако загърбим християнската идея, би трябвало да се завърнем 2000 години преди Христа към законника на ХАМУРАПИ[57]. Той създал сборник с 282 закона, в основата на които е принципът „око за око, зъб за зъб“. Въвежда принципа за еквивалентност на възмездието. Според този принцип, ако лошо построена сграда се събори и причини смъртта на собственика, със смърт се наказва строителя на сградата, но ако загине сина на собственика, смъртното наказание е за сина на строителя. Точно на принципа „око за око, зъб за зъб“ се противопоставя християнството /‘обичай ближния си“, „обичай врага си“/ и повежда човешката цивилизация към развитие и прогрес. Нужна е вярата на Лесинг: „То непременно ще дойде, времето на едно ново вечно евангелие, което ни е обещано дори в основните книги на Новия завет“.[58]

       Отново си спомням думите на ХРИСТОС: „Нека мъртвите погребват своите мъртви“. Изглежда жестоко, но от хората се иска да проявят твърдост, като оставят миналото назад. „Човек трябва да остави миналото на самото себе си.“[59] Добре е казано, но понякога миналото е всичко, което имаме. Какво да правим тогава?

 

---

[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Истината“, С.1985г.

[2]Християните са една трета от населението на света, https://www.dnes.bg/world/2011/12/20/hristiianite-sa-edna-treta-ot-naselenieto-v-sveta.146951

[3]Лесинг, Готхолд, Ефраим, „Избрани съчинения“, „Лаокоон или за границите на живописта и поезията“.С, 1971, с.440

[4]Символът според Юнг не е алегория, не е знак, а образът на едно, в по-голямата си част трансцедентно спрямо съзнанието съдържание./ Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.111

[5]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.72

[6]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.319

[7]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.71

[8]Древерман, Ойген, „Същественото е невидимо“, Леге Артис, 2005, с.53

[9]Кохан, Петър, „Западно-европейски литератури“, Книгоиздателство Игнатов – София, 1903г.

[10]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.144

[11]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.91

[12]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.92

[13]Исай 53,4

[14]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.47

[15]Йоан, 4, 16

[16]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.96

[17]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[18]Галатяни, 5, 13

[19]Йоан, 4, 16

[20]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

https://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[21]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[22]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.97

[23]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.61

[24]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.16

[25]Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.119

[26]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.87

[27]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[28]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.182

[29]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г.

[30]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[31]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.194

[32]Ницше, Фридрих, „Раждането на трагедията и други съчинения“, , С, 1990, с.65

[33]Мари-Луиз фон Франц, „Котката“, Леге Артис, 2001г.

[34]Мари-Луиз фон Франц, „Котката“, Леге Артис, 2001г.

[35]Калиновски, Пьотър, „Роднините на умрелия. Мъката от загубата“,

https://www.pravoslavieto.com/books/prehod_bolest_smurt_posle.htm#gen55

[36]Калиновски, Пьотър, „Роднините на умрелия. Мъката от загубата“,

https://www.pravoslavieto.com/books/prehod_bolest_smurt_posle.htm#gen55

[37] Битие 37:35

[38] Йов 1:2, 18,19;10:1

[39] Царе 1:17-27

[40] Еклисиаст 3:1, 4

[41] Псалм 55:22

[42] Йоан 11:25

[43] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[44]Юнг, Карл, Густав, „ЕОН“, Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, Плевен, 1995г., с.287

[45]Страдание, скръб, траур, болест, болка, мизерия, бедност, страх, https://cao.bg /

[46]Проф. д-р Свиленов, Дечко, „Живот след смъртта Какво казват науката, религиите и библията?“, С, 2012, с.8

[47]Проф. д-р Свиленов, Дечко, „Живот след смъртта Какво казват науката, религиите и библията?“, С, 2012, с.23

[48]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.27

[49]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992. 184

[50]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.252

[51]Св.новосвещеномъченик Йоан Рижки, „Да се помолим за починалите“, https://orthodoxinfo.com

[52]Тихоплав, Татяна и Виталий, „Физика на вярата“, vaseto.info/books/new/F3.doc

[53]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, https://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf

[54]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.112

[55]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.168

[56]Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.125

[57]Хамурапи, месопотамски владетел /1792г. пр. Хр. – 1750г. пр. Хр., пети цар от първата династия във Вавилон , https://bg.wikipedia.org/wiki

[58]Лесинг, Готхолд, Ефраим, „Избрани съчинения“, „Лаокоон или за границите на живописта и поезията“.С, 1971, с.447

[59]Мари-Луиз фон Франц, „Котката“, Леге Артис, 2001г.