Скръб - 4.2.Преодоляване на чувството за вина

4.2.Преодоляване на чувството за вина

АЗ“ години наред е мислил колкото за „АЗ“, толкова и за „ТИ“. И когато „ТИ“ е отнет от смъртта, „АЗ“ не може да не си зададе въпроса защо не е предвидил това. Мислил е за всичко, но не и за това. Не го е направил, следователно „АЗ“ има вина…

„Винаги – казва ЮНГ – когато психиката е приведена в състояние на силно „трептене“ чрез някакво нуминозно преживяване, тя е изложена на опасност от това, че нишката, на която човек виси, може да се скъса“.[1] В такива случаи най-скромната истина се превръща в Голямата Истина, а най-дребната грешка – във Фаталната грешка. Вчерашното правилно решение е днешното погрешно заключение. Ражда се ВИНАТА. Всички, които преживяват скръб, поливат това цвете в сърцата си.

„По-рано хората са можели да общуват един с друг на ниво чувства, но после загрубели и изцяло преминали на вербални отношения. И досега някои племена, намиращи се на първобитна степен на развитие, възприемат много неща  на ниво чувства, интуиция.“[2] Една майка винаги има интуиция, която я свързва с детето й. Майката знае, чувства дали то е добре. За нея вечната вина ще е, че не се е доверила на своята интуиция.

Никой никога не ме е чувал,

освен самият аз.

Никой никога не ме е обичал,

освен самият аз.

Никой никога не ме е отричал,

освен самият аз.

Никой никога не ме е виждал,

освен самият аз.[3]

Скръбта често кара хората да се „тиранизират с измамното чувство за вина“.[4] Според БЕРДЯЕВ човек тиранизира себе си може би повече от всичко друго. Стратегията на „стиснатите зъби“ по отношение на вината не помага. По скоро е добре да приемем позицията на ЮНГ: „Възприех като своя отговорност да изкупя тази вина или да попреча тя да се повтори“.[5] КАЛДЕРОН има смелостта да съчини най-абсурдния парадокс в познатия стих:

Най-голямата вина на човека е,

че е бил роден[6]

Мотивът за вината срещаме още у ХЕРОДОТ. Вината е най-често лична. Например лидийският цар КРЕЗ има лична вина, проявявайки недоверие към божиите предсказания. Смъртта на любимия му син показва, че решението свише непременно става. Но историята на КРЕЗ събира всички варианти на вината – лична неразумност, родова /изплащане на греховете на предците/, волнодумие, прекалено щастие.[7] По отношение на родовата вина ХЕРОДОТ казва, че КРЕЗ изкупува вината на петия си прародител“.[8] Вина чувства и ЕДИП към мъртвите:

Защото – о, с какви очи там долу

във царството на мъртвите, ще срещна

баща си аз, когато сляза там,

и мойта клета майка? Че към тях

съм грешен повече, отколкото

изкупил бих с едната само смърт.[9]

Вината повежда махалото на опозицията щастие-нещастие в посока на нещастието. Трябва да преодолеем чувството за вина, да променим посоката на махалото, за да постигнем равновесието в тази опозиция, която е самото съдържание на човешкия живот. Според ДОСТОЕВСКИ „животът е преди всичко изкупление на вината чрез страдание“.[10] И още: „най-важното е, че както и да го въртиш, все излиза, че винаги аз съм си виновен за всичко и което е най-обидно, че без вина съм си виновен и, тъй да се каже, по законите на природата“.[11] „Но всичко страшно става още по-страшно, когато не е вероятно сгрешилите да изправят грешката си, тъй като това е или невъзможно, или не зависи от нас“.[12]

Вината и разкаянието имат различни лица. Може да се чувстваме виновни, ако сме „били отдалечени или резки“[13] с човека, когото сме загубили. Неизяснените емоционални отношения също раждат усещане за вина. Според психолозите погрешен начин на изразяване на скръбта е „хвърляне“ на вина, обвинения срещу близки и приятели. Изразяването на скръбта във фантазията изисква положителна и обективна нагласа към собствения материал. Само така съдържанието има възможност да се изрази във фантазията.[14]

Майка, която е загубила дъщеря си, казва, че за нея говоренето, много пъти повтарянето на събитията, е било начин сама да се убеди, че не е виновна, „че всичко е било някак си предначертано“.[15] Ето какво четем в един форум в интернет: „от тъгата и "вината", че не всичко хубаво си казала на любимите си хора няма да се избавиш никога....това го казвам от опит.... утешение е, че те знаят колко ги обичаш, дори и да не си им го казвала....аз лично се опитвам оттогава да не остане добра дума в мен, която не съм казала на заслужилите я“.[16]

„Каквото трябва да стане, то рано или късно става“[17] – казва БРАЙН УЕЙС. Неговият съвет: “Освободете се от чувството за вина. Не се обвинявайте за минали неща, не се питайте дали сте можели да направите нещо повече, не търсете грешките си и не се съдете заради тях“.[18] „Понякога се случва близките на умрелия да изпитват дълбока вина - да се вглеждат в грешките на миналите взаимоотношения или да се самоизмъчват за нещо, което биха са могли да направят, за да предотвратят смъртта. Помогнете на тези хора да говорят за това чувство за вина, колкото и ирационално и неуместно да ви се струва то. Постепенно силата на тези чувства ще отслабне, те ще си простят и ще продължат да живеят“.[19]

През първите шест месеца от загубата „се появява вината за жестоката несправедливост – защо родителите са живи, а детето не. Това е и моментът в който се случва пазаренето – водят се емоционални диалози с висши сили за това, че ако върнат детето, родителите ще бъдат по-добри, а защо не и тази висша сила да размени местата им. Това пазарене се редува с преживяването на гняв, ярост към Бог, други членове на семейството, усещането за личната вина, че не са били достатъчно добри родители или не са направили нещо, за да предотвратят загубата“.[20] Смъртта на детето е по-лоша от собствената смърт на родителя, защото с него наистина умира целият свят. Дъждът се превръща в сълзи, звездите изчезват от хоризонта и през нощта. Депресията оцветява живота на родителите във всеки ъгъл. Тя се превръща в пуста градина с растения, чиито корени са вината и самообвиненията. Сълзите са вече не просто скръб, а закъсняло разкаяние и продължават да крият от съзнанието онова, което то не иска да знае.

Чувството за вина се появява у родителите, дори и ако детето не е успяло да се роди. Ето какво пише една майка: Загубихме я в 38 седмица… на 6-ти януари я видях жива на монитора на ехографа, на 9-ти я извадиха мъртва от мен...Станах гроб за дъщеря си! И сигурно като всяко човешко същество искам виновен! Искам да крещя от болка и безсилие... Докторът ли не видя нещо, казват тънка пъпна връв и тромб е спрял кръвопотока й… за миг станало… Безкрайно съм виновна... защо се предоверих, защо не го предотвратих... как можа да се случи точно на мен? Нали? Дежурния въпрос!!! Толкова ме е срам от вината ми... срам ме е да виждам хора и да обяснявам, как бебето ми е  умряло в мен... Вината ме съсипва... искам да обвиня и доктора, следящ бременността ми... а има ли смисъл, щом нищо, никога не ще върне времето назад! Толкова се чувствам виновна.[21] 

Жена, загубила баща си, споделя във форум: „Мен много ме разстройва дъжда, особено по-интензивният. Все си мисля, че стига до него и го мокри. Непоносима ми е мисълта, че никога повече няма да ме погледне, да ме докосне, няма да легне в леглото, няма да ми каже нещо, няма да го виждам жив. Непоносима е мисълта, че си отиде внезапно и последният ни разговор беше много прозаичен и за битовизми. Не мога да си простя, че излязох на пазар и през това време той ме е напуснал завинаги. Чувствам се виновна, че не съм била до него в последния му час. Моля се всеки ден да ми прости за това!“[22] Със същото чувство за вина се срещаме и в следващия разказ: „Така внезапно изчезна от живота ни моя баща-на 67г.,здрав човек, отишъл до градината и там съседи го видели след няколко часа да лежи на земята...Лекарката после казала, че вероятно тромб е заседнал в сърцето му. И майка ми дълго време след това се обвиняваше, че не е отишла заедно с него там и че ако е била сигурно щеше да му помогне, да извика за помощ и т.н. Но човек не знае...“ Обобщавайки различните истории за вини, един от участниците във форума казва: „всеки изпитва някаква вина след загубата на близък. "Ако бях направил това", "Ако не бях  ...." За съжаление, никой не може нищо да предвиди и да предотврати“. КАСПАРОВ разсъждава по въпроса за „АКО“ по следния начин: „Ако след това…и т.н. Разбира се, към петото или шестото „ако“ вашите сметки се усложняват неимоверно поради изобилието на възможни ходове. И колкото по-напред се придвижвате, толкова по-голяма е вероятността от грешка“.[23] 

Бащата на ЧОЧО ПОПЙОРДАНОВ споделя по повод скръбта за сина си: „връщайки „лентата“ със спомени от момента на тяхното отсъствие, започваш да откриваш нови неща за тях, даваш си сметка за свои заблуди и грешни представи, почваш да усещаш чувство за вина.“[24]

Вината може да се превърне в психосоматична болест – „Когато някой ни обвинява за нещо, раменете ни се свиват /смаляват/, а главата ни се накланя на едната страна“.[25] Това състояние води до функционални нарушения.

Към проблема за вината бихме искали да разгледаме и проблема за случайността в човешкото битие. Ако приемем, че има случайност, много зърна от грозда на вината, биха изпаднали. Случайността играе голяма роля в нашия живот. „Един човек умира, една сова грачи, един часовник спира, всичко това в един и същ нощен час: нима не съществува вътрешна връзка?“[26] – пише НИЦШЕ, мислейки за суеверията, които се раждат в случай на едновременност.  „Някъде по света умира наш роднина, в същото време ние го сънуваме – следователно?“ За Ницше това интимно отношение с природата, основаващо се на предчувствие, ласкае човека, но това е безсмислено съпоставяне. Разсъждавайки за случайността, БЕРДЯЕВ казва, че ако се сблъскат две планети, това не е защото съществува закон за такова сблъскване. „Абсолютно същото е, ако с човек „се случи“ автомобилна катастрофа – това ще бъде нещастен случай, защото няма закон за тази катастрофа. Всичко ще протече според законите на механиката, физиката, химията, физиологията, но няма закон, според който този човек е излязъл от дома си в определен час и в еди-кой си момент се е качил в автомобила, чакащ на улицата“.[27] Ако приемем, че съществува случайност в нашия живот, ще можем да се разделим с някои аспекти от чувството за вина, което е станало спътник на скръбта ни. Случайността просто е част от нашето незнание. Трябва човекът да осмисли, че „на света съществуват и закони на природата; така че всичко, което той прави, става съвсем не по негово желание, а от само себе си, по законите на природата“.[28] Според ЮНГ природата няма полза от оправданието, че човек „не знае“. И още нещо за вината. НИЦШЕ казва, че „когато изповяда вината си на някого, човек я забравя, ала обикновено другият не я забравя“.[29] А ФРОЙД напомня, че теорията винаги подценява фактора на случайността, но „случайният момент се нуждае от поддръжка от страна на конституцията, за да окаже определено въздействие“.[30] Това въздействие на социалния фактор може да е насочено в посока регресия, което допълнително ще усложни лекуването на скръбта.

Може би чувството за вина ще бъде преодоляно в  случаите, когато хората се доверяват на интуицията си. Според Г. И. ШИПОВ[31]: “Способността да се прониква през бариерата между съзнанието и подсъзнанието се нарича интуиция. Подсъзнанието е включено към Всеобщото Съзнание. Интуицията помага да се установи връзка с подсъзнанието и с това да се получи достъп до източника на Знанието”. ТАТЯНА И ВИТАЛИЙ ТИХОПЛАВ прогнозират, че човекът на бъдещето ще е такъв: „Човекът на бъдещето ще се откаже от езиковата обмяна на информация и ще стане частица от общия мозък. Всеки от раждането си ще притежава знанията, с които разполага човечеството. Човекът ще има съвсем други взаимоотношения и със собствения си организъм. Той ще може да му въздейства в нужната посока, започвайки от самоизцелението си и завършвайки със самоунищожението си. Но главното е, че ще се измени съзнанието му“.[32]

В трудовете си УЕЙН ДАЙЪР[33] определя вината и безпокойството като двете най-безполезни чувства в живота. За него вината е опит да се промени историята, но ние трябва да приемем, че това е невъзможно – „Свършено е“. На практика, прехвърляйки отговорността на миналото, ние си спестяваме отговорността към настоящето. Вината според ДАЙЪР е и начин да получим състрадание. Оказва се, че предпочитаме да ни съжаляват, вместо ние да се уважаваме. За да се освободим от чувството за вина, ние трябва да приемем начин на мислене, според който фактите трябва да се приемат. Чувството за вина няма да промени миналото, няма да ни направи по-добри хора, нито ще тласне живота ни към по-добра посока. Може да си водим „Дневник на вината“, в който да вписваме нашите угризения и да разсъждаваме върху тях. Единственият момент, в който можем да живеем е „сега“. За мен е по-лесно да призная вината, която чувствам, и да поискам прошка, да вярвам, че съм я получила.

 

---

[1]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г., с.149

[2]Тихоплав, Татяна и Виталий, „Физика на вярата“, vaseto.info/books/new/F3.doc

[3]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[4]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.84

[5]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.55

[6]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г.,112

[7]Богданов, Богдан, Предговор към Херодот, „История“, част 1, С, 1986

[8]Херодот, „История“, част 1, С, 1986, с.61

[9]Софокъл, „Едип цар“, С., 2004г., с.106

[10]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.91

[11]Достоевски,Ф.М,С„Записки от подземието“,1981,т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.117

[12]Аристотел, Реторика“, С.1986г., с.110

[13]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“,

https://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[14]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.116

[15]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“

https://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[16] https://www.bg-mamma.com/index.php?topic=494427.15

[17]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[18]Мариова, Наталия, „Как да преодолеем загубата на близък“,https://www.hera.bg/s.php?n=1802

[19]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[20]Миланов, Александър, „Загубата на дете напълно опустошава родителите“, https://blog.amilanov.org/archives/420

[21]Вината, https://www.bg-mamma.com/?topic=762718

[22]https://www.bg-mamma.com/?topic=885243

[23]Каспаров, Гари, „Животът като партия шах“, Милениум, 2007

[24]Попйорданов, Иван, „Писма до сина ми Чочо“, https://www.az-jenata.bg/a/8-svobodno-vreme/23604-pisma-do-sina-mi--chocho--ivan-popiordanov/

[25]Драгостинова, Християна, „Психология на болестите“, С., 2015, с.12

[26]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.170

[27]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.117

[28]Достоевски, Ф. М., С, „Записки от подземието“, 1981, т.4 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.129

[29]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.254

 [30]Фройд. Зигмунд, „Детската душа“, Евразия, 1993

[31]Шипов, Генади Иванович, физик-теоретик, разработва теорията за торсионните полета, която е отречена от научната общност и е обявена за псевдонаучна

[32]Тихоплав, Татяна и Виталий, „Физика на вярата“, vaseto.info/books/new/F3.doc

[33]Дайър Уейн, „Вашите слаби места“, https://drive.google.com/file/d/0Bz05XsmK0ip-S3NlNDE4c2VoRXc/view