Скръб - 4.4. Лекарска помощ

4.4. Лекарска помощ

        Колкото и да е силен, понякога осиротелият „АЗ“ разбира, че не може да се справи сам със своята скръб. Новият „АЗ“, живеещ без „ТИ“ и старият „АЗ“, който е бил щастлив с „ТИ“, влизат в някаква странна и дълга борба. И в тази битка, за да победи новият „АЗ“, му трябват „ВИЕ“, лекарите, психолозите. Защото в самото съдържание на „ВИЕ“ е заложена човешката необходимост да се раздава помощ.

Из бъднини

те идат, хвърлят мъртъвци и чезнат,

неизживените ми дни…[1]

Ако семейството е къща, а любимият човек, който си е отишъл, е стена, след неговата смърт къщата е останала без една стена. В тази ситуация лекарят може да е необходимият строител, който да поправи къщата. Трябва да се намерят средства и пътища, за да се възстанови къщата. Ако лекарят започне да разказва как останалите стени са в добро състояние, неговото лечение става излишно. Така или иначе къщата няма да функционира без падналата стена, в тази къща не може да има живот и е въпрос на време да рухнат и останалите стени, макар че в момента на падане на едната стена те са били в добро състояние. Ако някой смята, че начинът за възстановяване на стената е само един, той не е прав.

Нашето „полузнание“ по въпроса за психологическите аспекти на скръбта си има своите предимства. Според НИЦШЕ „полузнанието жъне повече победи от всезнанието: то познава нещата по-опростени, отколкото са, и затова мнението му е по-разбираемо и по-убедително“.[2]

Мненията, които имат претенцията да са тоталната истина, са „изворите на неспирни разправии“.[3] Не може да има конвенционален отговор на един индивидуален психологически проблем. И „проблемите на човешката душа не може да се решат нито с оскъдните сечива на лекарската стая за консултации, нито с прехваленото „познание за света и човека на лаиците“.[4] „При лекуването на болния има три фактора, които вземат участие в оздравяването му: Природата, лекарят и самият болен. Природата дава на човека помощ 50%, лекарят – 25%, и болният – 25%.“[5] Освен това НИЦШЕ казва, че от лекарите също има опасност: „Човек трябва да е роден за своя лекар, в противен случай той ще загине от лекаря си“.[6] „Нямам никаква представа какво е „психика“ само по себе си – казва ЮНГ – когато искам да мисля и да говоря за нея, трябва да говоря за своите абстракции, понятия, възгледи, образи, осъзнавайки добре, че това са нашите специфични илюзии“.[7] Според него ангелът на смъртта оставя близките практически инвалиди. В същото време той им дава възможност да хвърлят поглед зад воала, зад мъглата и да видят „истинският живот с всичко, за което е бил предвиден и което не е постигнал.“[8]

ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС[9] през 1969г. работи със смъртно болни от рак пациенти и въвежда скала, наречена „петте етапа на мъката“. Тя е сред първите психиатри, които се занимават с темата за скръбта и разглежда страданието от загубата на близкия като процес, включващ фазите: ШОК, ОТРИЦАНИЕ, ГНЯВ, ДЕПРЕСИЯ, ПРИМИРЕНИЕ. „Тези фази идват на вълни, минават, после се връщат, последователността им е различна, интензитетът също. Не се побърквате, а просто сте в най-ужасното положение на света – това на скърбящия за детето си родител“.[10]  След шока идва отрицанието, когато не ви се вярва, че всичко това ви се случва, после гневът, че всичко това е безкрайно несправедливо. Мисълта за смъртта на близкия и обичан човек е толкова ужасна, че нямаме сили да повярваме в нея. И като музикантът на ДОСТОЕВСКИ ние се борим „отчаяно, като с болезнен кошмар, срещу тази ужасна мисъл и когато най-сетне действителността го надвиваше, когато отвреме навреме очите му се отваряха, той чувстваше, че още малко, и ще полудее от ужас“.[11] В етапа на отричане трябва да се доверим на своето чувство за вярност и истинност, без това доверие човек „не би могъл да има толкова сполучливи интуиции“.[12] Според ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС  „гневът и обвиненията могат „да бъдат насочени във всички посоки, да бъдат проектирани върху окръжаващата действителност почти наслуки".

Живот прекършен от бедата,

Скръбта немирства в душата,

Безсилен яд кипи в гърди,

Език проклятия реди.[13]

Откъде идваше моят гняв? Грижих се за възрастния си родител, поддържах семейството си, осигурявах по-добър живот за децата си. Теглих тежък заем, за да обезпеча образованието им. Направих всичко, каквото трябваше да се направи, освен да живея собствения си живот. Мисля, че това е първоосновата на моя гняв, на моята болка без смисъл. Ако мога да перифразирам думите на ЮНГ, мислех, че „съм този, който би трябвало да се грижи черешите да имат дръжки“.[14] Гневът е силна емоция, тя не изчезва, трябва да се отърся от него, за да дам тласък на майчиното чувство, което трябва да остане живо. Какво трябва да направя? Може би просто да стоя до потока – „Имало едно време един човек, който загребал с шапката си вода от потока. Какво ли може да означава това? Не съм този поток. Аз съм до потока, но не предприемам нищо. Има и други до потока, но повечето от тях смятат, че трябва те да направят нещо с него. Не правя нищо…Човек трябва да се наведе, за да може да гребне от потока“.[15] Да се наведем, да се примирим, да приемем живота си. Без гняв.

Чувстваме се празни, безнадеждни, излишни, нямаме сила за нищо и в сърцата ни вече е влязла депресията. Времето няма как да я излекува, то просто ще намали нейния интензитет. Както казва Вася /герой на ДОСТОЕВСКИ/: „Всичко умира…всичко, даже спомените! И нашите възвишени чувства умират. На тяхно място идва благоразумието“.[16] Д-р ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС не твърди, че тези етапи важат за всеки, който скърби. Според нея: „Стадиите, които изброих не са инструмент, с който да напъхаш хаотичните емоции в спретнати пакетчета. Те са реакциите към загуба, които повечето хора проявяват, но няма типична реакция към загуба, както няма и типична загуба. Нашето скърбене е също толкова индивидуално като нас самите“[17]. Също е вярно, че няма график за скърбенето – за едни трае месеци, за други години. За дейността на д-р ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС и РЕЙМЪНД МУУДИ РИНПОЧЕ казва: „Вглеждайки се дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, д-р ЕЛИЗАБЕТ КЮБЛЕР-РОС ни показва, че чрез безусловна любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла да се приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото различни аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на РЕЙМЪНД МУУДИ[18], дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със смъртта и че наистина има „живот след живота"[19]. РЕЙМЪНД МУУДИ изследва над 150 случая на пациенти, които са имали среща със смъртта. И както обобщава ЮНГ: „Съществува времевата и пространствена телепатия, която се отрича само от откровените невежи…знаем, че съществува врата към един съвсем друг ред на нещата в сравнение с този, с който се сблъскваме в нашия емпиричен съзнаван свят. Това е всичко, което науката би могла да допринесе към този въпрос“.[20]

Хората „в невротично състояние са склонни да се държат неадекватно и деструктивно спрямо себе си и спрямо другите…те действат несъзнавано“.[21] Добрите психолози и психотерапевти могат да бъдат подкрепа при справяне с болката, защото са запознати с „механизмите за освобождаване напрежението, емоциите, страховете и чувствата, които изпитваме, когато сме загубили някого“.[22] Ако скръбта се приеме като натрапчива невроза „би било грешка да се мисли, че след прекратяване на симптомите на натрапчивата невроза натрапчивите идеи не оставят никакви трайни следи“.[23] Често налице са устойчиви дефекти. Могат да изчезнат социалните интереси например. Човек често може да възпроизвежда в спомените си ситуацията на т.нар. „първична сцена“, когато го е намерило „това утро“. Със завеса и затворен прозорец той не може да попречи на „това утро“ отново да нахлуе в живота му.

Каква е разликата между скръб и депресия?

Диференциална диагноза между скръб и депресия[24]

Поради високата степен на припокриваност между симптомите на скръб и депресия, основният критерий, по който се разграничават двете състояния, е наличието или не, на съответност на дадената реакция към обстоятелствата. Други характеристики, налични при скръбта са:

1. Нормална идентификация с починалия.
2. Малка амбивалентност спрямо починалия.
3. Редки суицидни идеи.
4. Самообвиняването е свързано с това, как е бил лекуван починалият.
5. Няма глобални чувства за липса на стойност.
6. Предизвиква емпатията и симпатия на околните.
7. С времето симптомите се уталожват.
8. Социалните контакти водят до успокояване.
9. Медикацията с антидепресанти не води до подобрение.

Според МИХАЛИС СИАТИС скръбта минава през следните етапи:

1.В началото, човек интелектуално съзнава смъртта на своя близък, но още не може да възприеме загубата. Той може да е в състояние да функционира доста добре, докато урежда погребението и разрешава различни въпроси. Другите могат да отбележат, че той приема загубата добре, но самото лице може да се чувства като изтръпнало и може да изживява деперсонализация.

2.Тъгата най-често започва след начално състояние на шок, което може да се прояви, като състояние на вцепененост и чувство на обърканост, последвано от преживявания на страдание, тъга, паника, отчаяние, безнадеждност, гневни избухвания, дистрес плач, слабост, снижен апетит, загуба на тегло, нарушено внимание, фиксиране върху загубата, нарушен сън. Този период нормално продължава между 5 и 7 дни.

3.Следва осъзнаване на загубата с рязко увеличение на афективните симптоми:

1. Сънуване на починалия, а при събуждане се появява мъчително преживяване, че всичко е било само сън.
2. Самообвинения за направени пропуски или неизпълнени обещания.
3. Преживяващите загуба често вярват, че е трябвало да умрат те, и това затруднява ангажирането с нови взаимоотношения, от страх да не изневерят на паметта на починалия.
4. Близкият нерядко има илюзии, че починалят е все още жив, че се чува гласът или стъпките му, привиждат му се отделни негови пози или действия, припознава починалия на улицата или се идентифицира частично с негови движения, маниери и начин на изказ.
5. Налице е склонност към завръщане към аспекти на обстановката, свързана с починалия.
6. Често се запазва ясна зрителна представа за починалия.
7. Чувството за присъствие на починалия е често явление и то може да е успокояващо. Тази остра фаза на скръб трае от 4 до 12 седмици и постепенно затихва през следващите 3 месеца.
8. Депресивна симптоматика се наблюдава при повече от 50% от преживелите загуба на близък. Основните симптоми са потиснато настроение, нарушен сън, плач, дезорганозация, отчаяние, потъване в загубата, апатия, безчувственост, безапетитие, загуба на тегло, умора, нерешителност, тревожност, липса на интереси, нарушена концентрация, чувство на безсмислие, преживяване на вина.
9. Близките може да изкажат суицидни мисли, тъй като животът им се струва безнадежден без починалия, или поради чувството за вина за това, че не са направили нещо повече за да предотвратят смъртта, и могат да желаят да отидат при своя близък.
10. Отдръпване от социални контакти и отхвърляне на утешения ден, също се срещат.
11. Понякога скърбящият търси починалия чрез чести посещения на гроба му и дори чрез повикването му по име.
12. Снимката на умрелия се гледа постоянно.
13. Чувства на неприязън могат да се насочат към други членове на семейството, към лекаря или дори към самия Бог.

4.Всички тези прояви отзвучават до голяма степен шест месеца, след преживяната загуба. Скърбящите започват, все по-малко да чувстват скръбта и стъпка по стъпка да се връщат към своя живот и да се реорганизират.

Атипични реакции на скръб

Те са по-чести при жените, отколкото при мъжете. Могат да са удължени и тогава началната фаза на изтръпване продължава повече от 2 седмици, а цялата реакция на скръб повече от година. Тя също така е по-силна, с изразено затваряне в себе си, неработоспособност и суицидни действия. Налице е персистиращо затруднение да се приеме фактът на загубата и чувствата на вина и враждебност са по-силно изразени. Хипоходричните симптоми, подобни на тези, които е имал починалият, се задържат. Суицидният риск е двойно по-висок през годината след преживяната загуба на близък, и е особено повишен около годишнината на смъртта. Смърт от телесни заболявания настъпва също по-често през първите шест месеца, особено от сърдечно съдови заболявания. Други възможни проявления, като следствие от усложнената скръб, са тежък депресивен епизод, психотична реактивност, злоупотреба с алкохол или наркотици.

Други форми на атипично скърбене включват:

1.Отсрочена скръб, при която функционирането на индивида за известен период след загубата е нормално, а реакцията на скръб се явява след това.

2.Отрицание на скръбта – индивидът изглежда, че не изпитва никаква скръб, но по-късно може да потърси помощ за необясними соматични симптоми.

Атипичната реакция на скръб е по-вероятно да се прояви, когато:1.Смъртта е била внезапна и неочаквана.; 2.Близкият не е могъл да види тялото на починалия или да изрази по подходиящ начин скръбта си в ранната фаза.; 3.Отношенията с покойния са били амбивалентни или враждебни.; 4.Загубата е на отраснало дете.; 5.Лицето е изживяло загуба на родител като дете.; 6.Има малко близки или друга социална подкрепа.

Лекарите най-добре познават законите за справяне с неврозите. НИЦШЕ пита: „А да не би да има – въпрос към психиатрите – неврози на здравето…?“[25]. От хиляди години човешката душа е била „тинята на морското дъно“ – казва ЮНГ. Като лекар, той вижда възможност да помогне на страдащия само ако разбира неговата тиня.[26] Терапията по правило е дълго и тежко начинание, а духовната нагласа „не може да се инжектира със спринцовка, нито да се изпие с таблетка[27]“. Най-често победата на болката не е резултат от вътрешен психологически конфликт в аналогична ситуация. Тя е резултат от вътрешно развитие следствие на външните обстоятелства /социални, икономически/. МУЛДАШЕВ[28] споделя, че законът за отрицание на отрицанието често се използва от психотерапевтите. Той разказва, че е бил дълбоко унижен от един човек, излекувал го психотерапевт, който го карал, когато си спомни за този човек, да си повтаря: „Хайде, опитай се да ми предизвикаш невроза!“ Следвайки този закон за отрицание на отрицанието просто трябва да повярваме, че това, което не можем да приемем за вярно, всъщност е вярно. Безкрайно несправедливо, но вярно. И още нещо: „Нужно е поне главата си да държим навън, за да не ни погълне емоционалният човек – маймуна. Когато съществува емоционална обвързаност, ставаме винаги разочароващо разочарование“.[29]

Намираме се в депресия или в „тъмната нощ на душата“,[30] която трябва да бъде разбирана като духовна криза, а не психична болест /от психиатрите се определя като депресивна психоза/. Признаците са: тежка потиснатост, стигаща до отчаяние, чувство на собствена недостойност, остро самоосъждане, загуба на силата на волята и самоконтрола, липса на активност. Това е място в душата, описано с израза „най-тъмно е преди зазоряване“. К. ХАДЖИЙСКА цитира описанието на тъмната нощ на душата, направено от МАЙКЪЛ БЕКУИТ: „Чувството, че сме попаднали в бездна, може да продължи секунди, дни, седмици, години. Близките и приятелите ни не разбират какво изживяваме и както и да се опитват, не могат да ни помогнат, не могат да заглушат отчаянието ни…Тежестта на външния свят притиска душата и задушава сърцето. Може би в края на краищата Бог не съществува и просветлението е измислица. Отвътре не долавяме нищо, освен безпътица и чувство на пълна самота. Мъчителните емоции на егото ни убеждават, че няма да преживеем това състояние, че ще умрем и това ще е добре“.

Отчаянието е пълно, безсилието е достигнало някаква крайна точка. Нито знаеш какво да правиш, нито искаш нещо да правиш. Наистина прочетох стотици книги в търсене на отговори. Наистина зададох стотици въпроси на Естеството. И не стигнах по-далеч от това, което една стара жена ми каза, в опита ми да ме утеши: „Орисия“. Казват, че тъмнината трябва да се изтърпи, за да дойде светлината. Мисля, че „изтърпяването“ е единствено възможното, единствено реалното, то просто няма алтернатива. Или ако има, аз не я откривам. Съпротивата е по-безсмислена от битките на ДОН КИХОТ с вятърните мелници. Съпротива срещу природата, срещу Вселената, срещу кого и срещу какво? Народът го е казал: „Никой не се е върнал от ОНЯ свят“. Дори ОРФЕЙ не успял да изведе от там ЕВРИДИКА. Тъмната нощ продължила при Свети Йоан 45 години. Според АСАДЖИОЛИ[31] хората, които попадат „в „яма“ по пътя си нагоре“, се нуждаят от помощ, те не трябва да „избутват“ своите преживявания в сферата на несъзнаваното. Лек за отчаянието е надеждата, „която идва от знанието, че „най-тъмно е преди зазоряване“, че утрото все пак ще настъпи.“[32]  А ако точно от това се страхуваме – че „ще ни найде това утро“,

Що ме найде това утро

Леле, леле, яз сирота,

Яз сирота до господа!

Ако изборът е „тъмната нощ в душата“ или отново „онова страшно утро“, нека си остана в тъмната нощ, като стар часовников механизъм да тиктакам, за да не настъпва и за близките ми „тъмна нощ“ или „онова утро“. Страхът остава. Скръбта има силата да превърне живия човек във восъчна фигура. Силата, която може да вдъхне живот на восъчната фигура, е вярата, че няма да е „онова утро“, ще е ДРУГО утро. Утрото не може, не трябва да е само ЕДНО, нали?

„Ако можете, избягвайте лекарствата“ – съветват експертите[33], но „преживяването на скръбта е строго индивидуално и никой не може да знае какво ви е“.[34]  Християнските духовници също смятат, че „не е хубаво болката да се притъпява с лекарства, тя трябва да се изживее. Неизживяната скръб преминава по-навътре“.[35] Но и експерти, и духовници трябва да отчетат факта, че скърбящият често не може да спи, не може да яде, не може да спре сълзите си. Оставен в такова положение, изживявайки скръбта, той може да не я преживее. Според американската психиатрична асоциация при обичайното скърбене не се изисква да се ползват антидепресанти, защото медикаментите облекчават симптомите на мъката, но не отстраняват причината за появата й. Според тази психиатрична асоциация антидепресантите забавят процеса на скърбене. Симптомите на депресия при скърбене са:[36] силно чувство за вина, мисли за самоубийство, чувство за безполезност, бавен говор и движения, неспособност за работа извън или вкъщи, липса на удоволствие от предишни любими дейности, халюцинации за починалия.

Но все по-блед е следващият ден

и все по-черен този мрак над мен.[37]

„Бихме искали да се оттеглим в пещерата си и да се обесим от самосъжаление. Но за всички ни героичната цел налага: всеки от нас, всеки ден, трябва отново да се бори с ухилените демони на страх и летаргия, които ни нападат изпод леглото, жадни за още една част от нашата душа“.[38]

Професионална помощ трябва да бъде потърсена според експертите, когато:

• Спите и се храните лошо, откъснати сте от останалите хора или се чувствате зле;
• Не сте пролели нито сълза или не можете да говорите за починалия, или имате проблеми с говора;
• Продължавате да усещате ненамаляващо чувство на вина, загуба и липса на цел и смисъл в съществуването;
• Вие сте нещастни, мислите за самоубийство, не можете да се съсредоточите или да работите;
• Не можете да се отърсите от негодувание или гняв към починалия или към близки, които смятате за виновни;
• Сте много уплашени, държите се странно с роднини и приятели[39].

Какво е лекуване и кой е лечителят – пита ХОЛИС и пояснява „Силата на духовенството намалява, заместена от нов предразсъдък и нов поп в бяло вместо в черно расо. Но новата религия не може да спаси нито едното…нашите рани са по душата и само онова, което може да я достигне, може да я излекува“.[40] „Няма познание за психичното, а само в психичното“[41] – напомня ЮНГ. За всички тези симптоми няма лекарство според д-р БРАЙЪН УЕЙС[42]. Важни са „Тонът на гласа, съчувстващото внимание към страховете и чувствата им, погледът, докосването, думите — всичко това намираше струната на надеждата, на забравената духовност, на споделената човечност... Силно вярвам, че терапевтите трябва да притежават открито мислене… Терапевтите би трябвало да отчитат възможността за живот след смъртта и да прилагат в работата си с пациентите тази предпоставка.“ Към своите колеги д-р БРАЙЪН УЕЙС  отправя посланието: „В ускореното медикаменизиране на пси­хиатрията важно е да не изоставяме традиционните, ма­кар понякога и не напълно ясни постулати на нашата професия. Ние сме единствените, които още говорят на своите пациенти търпеливо и със съчувствие. Ние все още отделяме време, за да го правим. Ние допринасяме за раз­бирането на самата идея за болестта, като лекуваме с раз­биране и с предизвикано самопознание, а не само с лазер­ни лъчи. Ние сме тези, които все още използват надеждата, за да лекуват“. За да помогнат на живите, които остават след мъртвите, лекарите трябва да изберат думите пред технологиите, да изведат на преден план персоналната връзка с пациента. Според д-р М. НЮТОН: „Истината е, че човек, чиято зрелост е пълна, не търси терапевт, работещ с регресия, за да разреши конфликти в планирането на живота.“[43]

„Какво става – пита ДРЕВЕРМАН – когато умре човек, когото обичаме?...пред собствените ти очи се срива някой, когото си искал да носиш на ръце през живота… От медицинска гледна точка смъртта може да бъде обяснена, но от човешка изобщо не се побира в нашите разбирания“.[44]

Аз чувам само твоя дъх до мен.

Светът без теб е глух, опустошен.[45]

МАРИ-ЛУИЗ фон ФРАНЦ приема, че на преден план при лечението трябва да бъде „психологическата асимилация на ефекта. Полезно е, ако асимилирате това, което изпитвате, иначе нищо определено не се случва.“[46] Според нея всяко физическо лечение е добре дошло, ако не вреди, но е важно пациентът да си каже: „Не, този път трябва да се пребориш сам“. Физическото лечение може да отслаби борбената активност на лекуващия се. То е по-добро от нищо, но е важна способността да се вярва и да се бориш със скръбта.

За преодоляване на скръбта е необходимо да се активира цялата психична енергия за живот на скърбящия. Терминът „психична енергия“ според Юнг означава „желание или импулс, невъзпрепятствани от никаква морална или каквато и да е друга инстанция“.[47] Съответно „нужна е наука за душата, а не теория за душата. Аз гледам на науката не като на битка за излагане на мнение, а като на работа за умножаване и задълбочаване на познанието“.[48] Според БЛОК[49] за възстановяване на менталното здраве са необходими: ПОДКРЕПА, ЦЕЛ, СРЕДСТВА.

Трябва да си поставим целта да се възстановим, да протегнем ръка за подкрепа и да третираме симптомите с терапии. Като средство за лечение БЛОК посочва афирмацията – позитивна мисъл или идея, върху която се фокусираме постоянно, за да произведем желания резултат.

ТАТЯНА И ВИТАЛИЙ ТИХОПЛАВ[50] смятат обаче, че „колкото и да повтаряш „халва, халва“, в устата ти по-сладко няма да стане“ и търсят доказани факти, потвърждаващи, че „Тънкият Свят, фините човешки тела, Душата, духът, физическата основа на съзнанието и мисълта са реалност“. Информацията не е материя, нито е енергия. Човекът е приемник и анализатор на информацията. Съществува информационно поле на Вселената и то е жива система. Биосферата, ноосферата и психосферата се вливат в хармонията на Вселенското съзнание. „Ако признаем, че Вселената представлява гигантски компютър, то енергоинформационният пакет (концентрат), какъвто представлява нашата душа, след смъртта ще запълни определена клетка от паметта му. При това, на какво ниво от тънкия свят ще попадне нашата душа, зависи от качествата на “лентата на изживения живот”, която се възпроизвежда в момента на смъртта. Именно за нея споменават всички, които са преживели състояние на клинична смърт или са били в екстремални ситуации, когато казват, че “пред очите ти преминава целият  изживян живот в обратен хронологичен ред”.[51]

Трябва също да се има предвид, че „концепцията на медицинската терапия съдържа напълно различни мнения“.[52] Моделът на работа при психиатричната помощ[53] не е толкова деперсонализиран, както в индустриалното производство, където никой не прави целия продукт. Един лекар при оказване на психиатрична помощ преглежда пациента и носи цялата отговорност. Той може да ни помогне, ако е воден от ново отношение в разбирането на човека, което съдържа осъзнаването, както на доктора, така и на пациента, че човекът не е вещ, не някакъв продукт, механизъм, който трябва да бъде поправен. По отношение на модерното ни общество Е. ФРОМ говори за т.нар. „пазарна психология“, в която хуманните отношения са се превърнали в „алиенирани отношения“. РИНПОЧЕ също предупреждава: „Най-важно е да не попаднете в капана на това, което виждам нався­къде на Запад и което наричам „пазарски манталитет" - ходенето на „пазар" от учител на учител, от учение на учение, без последователност и без истинско, трайно посвещаване на една дисциплина“[54]. Съвременната психиатрия според ФРОМ в много отношения манипулира личността. Как? Психиатри и психоаналитици изграждат образа на „нормалната личност“, която никога „не е прекалено тъжна, прекалено гневна, прекалено развълнувана“.[55] Така с определения като „инфантилно“ и „невротично“ се отричат типове човешко поведение, които излизат от представата за „нормален“ човек. Нещата не се назовават с истинските им имена, а срещу науката не се „воюва“. Чувствата и самостоятелното мислене според ФРОМ днес са подложени на извращения. Личността по време на скръб се чувства безпомощна „и с трогателно търпение чака, докато специалистът й каже какво да прави и накъде да върви“.[56] Скръбта спокойно може да се превърне в „оня въпрос“ от разказа на МИНКОВ „Съвсем странна история“.[57] Разказът започва така: „Някакъв въпрос от второстепенна величина очакваше благоприятно разрешение и внедряване в нашето житейско всекидневие“. Минават месеци и години, а „оня въпрос“ се разхожда из папки и чекмеджета, опитва се да стигне до всекидневниците, живее с „непоколебима вяра,…че след като беше алармирал обществото за незавидната си участ, най-после все някой щеше да му помогне.“ За него се събират подписки, създават се комисии и постепенно „хората престанаха да го споменават и съвсем го забравиха, оня въпрос загуби жизнените си сокове, посърна и като есенен лист, отвян от студения вятър, изчезна завинаги в глъбините на сивото каменно учреждение“. В съвремието ни скръбта е „оня въпрос“. От нея се интересуват живите, които трудно се разделят с обичаните хора, скръбта е само в техните „папки и чекмеджета“. Днес той си е просто „въпрос от второстепенна величина“.

През последните години се развива област от здравеопазването, наречена палиативни грижи. Тази област е насочена към намаляване на страданието във всички области от живота на пациентите, които трябва да се примирят със смъртта, защото както казват тибетците: „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло“.[58]

Тъй моят поглед, моят взор нелеп,

лишен от тебе, вижда само теб.[59]

ДЖЕЙМС ХОЛИС[60] определя седем стъпки за лекуване на мъжката душа, но можем да приемем, че те важат принципно за всяка човешка душа: 1.Припомняй си загубата; 2.Казвай тайните; 3.Търси наставници и бъди ментор; 4.Рискувай да обичаш хората; 5.Лекувай се сам; 6.Възобнови пътуването на душата си; 7.Присъедини се към промяната. При лекуване на скръбта трябва да участва целият човек – „Разумът и знанието трябва да участват, но без да пререждат сърцето, което от своя страна не бива да става жертва на чувствата си“.[61]

ЗАЩО? НАКЪДЕ? КАК? Няма да спра да задавам тези въпроси на медицината, религията, историята, мистиката, науката, литературата, философията, изкуството, хората…

 

---

[1]Яворов, П.К., „Лирика“, „Дни в нощта“, С.1985г.

[2]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.255

[3]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.43

[4]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.16

[5]Драгостинова, Християна, „Психология на болестите“, С., 2015, с.84

[6] Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., 255

[7] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

[8] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.67

[9]Елизабет Кюблер-Рос, швейцарски лекар и специалист по изследването на смъртта. В първата си книга "За смъртта и умирането ", публикувана през 1969-та, Рос описала пет основни състояния, през които вярвала, че страдащите преминават в последните минути от живота си, а имено – отричане, гняв, договаряне, депресия и приемане. През цялата си кариера Елизабет се опитвала да накара своите пациенти да приемат края си като нормален житейски стадий и предлагала различни стратегии за справяне с гореописаните състояния. През този период темата за смъртта била тенденциозно пренебрегвана от медиците. Но именно заради рядко засяганата тематика, творбата на швейцарката бързо се превърнала в ценен текст за професионалистите, работещи с неизличимо болни пациенти.

Елизабет е родена през 1926 година в Цюрих. Като тризнак, тя се появила на този свят, тежейки само килограм. Въпреки че оцеляването му било под въпрос, момиченцето все пак се преборило за съществуването си. На петгодишна възраст, Кюблер се разболяла от пневмония и била хоспитализирана. В болничната стая тя за пръв път се сблъскала със смъртта, наблюдавайки последните минути на пациентка, настанена при нея. При друг случай, девойката станала свидетел на ситуация, при която умираща нейна съседка сама успокоявала семейството си. Всички тези преживявания впоследствие я убедили, че смъртта може би трябва да се възприема като един нормален житейски стадий, който човек да посреща в мир и с достойнство. Кюблер завършила медицина в Университета в Цюрих през 1957 година. Там тя се запознала с американския доктор Емануел Робърт Рос, за когото се омъжила и много скоро двамата заминали за Ню Йорк, Елизабет специализирала психиатрия в щатската болница в Манхатън и се обучавала в лечебно заведение в Бронкс.

През 1965-та, след раждането на двамата си синове, двойката се преместила в Чикаго, където докторката станала асистент-професор по психиатрия в болницата "Билингс", към Чикагския университет. Именно там тя фокусирала вниманието си върху работата с неизличимо болни пациенти, в опит да им помогне да се справят със страха и страданието. Елизабет с изненада открила, че много нейни колеги откровено предпочитат да не обсъждат с пациентите си темата за смъртта, която, така или иначе, ги притеснявала. Нещо повече, Кюблер започнала да изнася семинари по темата, на които присъствали както обикновени хора, така и специалисти.

Въпреки че малко по-късно била принудена да преустанови тези лекции, Елизабет продължила да консултира неизлечимо болни пациенти. През 70-те тя основала лечебен център в Калифорния, а през осемдесетте години работила активно с деца и болни от СПИН. Тя се пенсионирала през 1996 година, оставяйки важно наследство в психиатричната наука отвъд Океана.

[10] Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“

https://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[11]Достоевски, Ф. М., С,„Неточка Незванова“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.66

[12] Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, „Писмо до Херман Хесе“, Плевен, 2006г., с.17

[13]Яворов, П.К., „Лирика“, „Зловещо мръщи се небето“, С.1985г.

[14] Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

 

[15]Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г.

[16]Достоевски, Ф. М., С, „Сънят на чичото“, 1981, т.2 в „Събрани съчинения в 12 тома“, с.339

[17]Начини за справяне с мъката и загубата, https://psychologist.bg

[18]През 1975 г., Мууди написва „Живот след живота“ и през 1977 г. -  втората си книга, Размисли върху Живот След Живота.  През 1998 г. Мууди е назначен за ръководител на „изследвания върху съзнанието“ в Университета Невада, Лас Вегас. [Международната Асоциация за Изследвания на преживяванията близки до смъртта] била основана през 1978 г. за да отговори на нуждите на ранните изследователи и участници в тази област на изследване., https://bg.wikipedia.org/wiki

[19]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[20]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.27

[21]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.8

[22]Начини за справяне с мъката и загубата, https://psychologist.bg

[23]Фройд. Зигмунд, „Детската душа“, Евразия, 1993