Скръб - 4.5. Семейство, приятели и членство в групи от хора със същия проблем

4.5. Семейство, приятели и членство в групи от хора със същия проблем

По самотния и тъжен житейски път на „АЗ“, който върви без „ТИ“,  крачат и „НИЕ“, но „АЗ“ не ги вижда. Неговият поглед е обърнат навътре, към спомените за стария живот на „АЗ“. Трябва „НИЕ“ да му покажем, че ни има, за да започне да ни вижда.

„Приятели, няма приятели!“ – се провикна умиращият мъдрец.

Врагове, няма врагове!“ – се провиквам аз, живият глупец.[1]

„Затвори се в себе си, за да изживееш болката“ или „В никакъв случай не се затваряй в себе си, общувай с хора“ – такива противоположни съвети само показват колко индивидуално човек посреща болката. „Самотникът се самоизяжда в самотата, множеството го изяжда в многолюдието. Ето, избирай“.[2]

„На кого се оплакваш?“ –

попитах тръстиката –

„защо все ридаеш и тъгуваш?“

-откакто отделиха ме

от моя корен,

какво друго ми остава,

освен да плача?[3]

Смъртта може да накара човек да обикне самотата и уединението, доброволното затворничество, манастирската тишина. Така той понася по-леко своите пристъпи на безизходна скръб. Колко може да продължи един живот в спомени и фантазии и рязко отдалечаване от всичко, което ни заобикаля? Нуждата от самоизолиране може да нараства с пристъпите на мъка. Загубени са надеждите, останал е само ненужния ни живот. В крайна сметка смъртта смалява живите.

Да си представим, че самотният „АЗ“ върви по тесен мост, издигнат над голяма пропаст. Той чувства нужда от „перило, но не за да се улови здраво за него – защото то незабавно би рухнало заедно с нас, а за да внушим представа за сигурност на окото“[4]. Така и хората, измъчвани от скръб имат нужда от „перило“, от хора, на които да се опрем в случай на нужда, не че непременно ще го направим, но самото обстоятелство, че ги има вдъхва някаква увереност да се върви по тесния мост.

Потребно е тук да се върнем към трите велики неща, които според будистите трябва да извършим: 1/почит към родителите и приятелите /“родителите – да, винаги се казва, и в Християнството е казано, навсякъде се казва за родителите, но не е казано за приятелите!“[5]/; 2/да се научим на подаяние и строго спазване на закона; 3/доброжелателство, без разлика на йерархията в живота на животните и човека.

Не е необходимо да сме всеки ден до своите приятели, за да знаем, че са ни приятели. Както казва ХОЛИС „имам приятел в Индианополис и друг недалеч от Виена, с които мога да започна от незавършения преди години момент на разговора“.[6]

     Семейството и приятелите са най-важният фактор за подкрепа след загубата дори и според лекарите[7]. Тези, които живеят със загубата на близките си, също споделят: „Ще съм вечно дълбоко благодарна на всичките си роднини, приятели, приятелки, колеги и колежки, които така търпеливо ме изслушваха през всичките месеци, след като дъщеричката ми си отиде. Няма по-добър лек за душата от вниманието, подкрепата и съчувствието на околните и близостта им“. Но в същото време: „Благодарна съм и на тези… които никога не задават въпроса „Как сте?“. Очаквайки да чуят, че сме добре.“[8] Същата майка споделя, че част от приятелите и колегите започват да я избягват, сякаш е прокълната. Други се държат така, сякаш нищо не се е случило с „привидно безразличие“. Утешавания и изказвания от типа „Имате и други деца, мислете за тях“ или „Млади сте, ще имате и други деца“, „не плачи, че само си вредиш“ наистина нараняват страдащия, който знае, че нищо не може да замени загубеното. Когато имаш две деца и едното почине, живото не замества мъртвото в сърцето на родителя. Той продължава да мисли едновременно и за двете деца, както е било преди смъртта. Така родителят тръгва „разкрачен“ по света. Единият му крак е при смъртта, другият – при живота. Трудно се върви по житейския път с тези „разкрачени“ между два свята нозе. Всяка стъпка е родена от нечовешки усилия и воля.

Останалите живи имат нужда от утеха, но утешаващите трябва да обмислят думите, с които им я предлагат. Неуместни са репликите: „Всичко ще бъде наред“ /в този момент за страдащия нищо не е наред/, „Така било писано“ или „Такава е Божията воля“, защото „дори да е така, това не променя факта, че родителите са загубили детето си, и не отнема правото им да скърбят за това.“[9] Често чувах репликата „Знам как се чувстваш“, която ми звучеше ужасно, защото не можех да си представя, че някой знае какво е страданието ми. Имаше хора, които ми казваха: „Предпочитам моите проблеми пред твоите“. Това, от една страна, ме караше да чувствам отново и отново своята ужасна скръб, от друга, вътрешно негодувах срещу сравнението. Звучеше като: „Аз съм по-добре от теб“. Нека е така, но изречено на глас ни най-малко не звучи утешително. В момента, когато искаш да прегърнеш любимия човек, да го целунеш, да си до него и чуеш, че „той е на едно по-добро място сега“, се чувстваш по-измъчен и прегръщаш по-силно болката си. Също „не бива да се държим все едно не се е случило или пък да поставяме хората в изкуствен емоционален вакуум“.[10] Вместо такива реплики, по-добре е конкретно да помогнем на страдащия, да го изслушаме и да преценим как точно можем да окажем помощ. Винаги „чувството, че някой друг разбира, има успокояващ ефект.“[11] По повод съчувствието Ницше казва: „В позлатената ножица на съчувствието понякога се крие кинжалът на завистта“.[12] И често „който дава съвети на болния придобива чувство на известно превъзходство над него, все едно дали той ги приема или отхвърля. Ето защо раздразнителни или горди болни мразят съветниците си повече дори от болестта си“.[13]

Смъртта е мрежа, опъната над битието. И ако любимото същество е попаднало в мрежата, близките се оказват пред вратата на настоящето и бъдещето. Ще могат ли да я отворят? Най-лесно е за тези, които просто се отдръпват настрана като наблюдатели.

РИНПОЧЕ предлага следните утешителни думи: „Зная каква болка изживяваш. Представи си колко много хора по света преживяват същите, а и по-големи страдания. Изпълни сърцето си със състрадание към тях. Моли се на този, в когото вярваш, и поискай болката ти да послужи за облекчение на тяхната. Прави това отново и отново и скоро ще откриеш нов източник на сили, състрадание, което сега едва ли можеш да си представиш, и непоколебима увереност, че страданията ти не само не са напразни, а имат прекрасен смисъл."[14]                 

Можем да се затворим в себе си, да се обвием с мълчание, да преглъщаме сълзите си или да говорим открито за болката си, да плачем, защото просто не можем да спрем сълзите си.

Отново ще живееш на земята,

където е дъхът: върху устата.[15]

„Един проблем може да се потисне и да се затвори в чекмедже в продължение на години и човекът може да откаже да погледне вътре, смятайки, че ако го направи, ще изпадне в депресия. Това е отказ да се отдели необходимото внимание на затворената част на личността, за да се избегне страданието“.[16] Има и мнение: „Мина се времето, когато трябваше да дружим с другите. Тогава бяхме слаби и дирехме подпора. Силният трябва да бъде сам“.[17]

Човек не трябва да скърби сам – „дори физически не бива да остава сам у дома. Това е предпоставка за засилване на изолацията. Тревожните мисли, тъжните и суицидни нагласи се култивират именно във времето, в което човек е сам“.[18] Точно по тази причина нощите са особено трудни и безкрайно дълги за страдащия. Тъмнината, тишината дават възможност за концентрация на мислите, а на практика това е концентрация на мъката. В такава ситуация „със сигурност ценна опора на страдащите е приятелската среда и проявата на загриженост и отношение на приятели“.[19]

П. КАЛИНОВСКИ[20] разказва за един хубав еврейски обичай. След погребението, а после периодично, при роднините на починалия се събират приятели, които искат да им разкажат повече неща за него, да споделят своите спомени. Спомените са начин за завръщане на живия в обществото. Ако роднините откажат, приятелите не настояват, а просто мълчаливо стоят. Д-р УЕЙС стига до извода, че има ситуации, в които „да помагаш е по-важно от това да лекуваш“[21]. Всички, и лекари, и страдащи, стигат до един общ извод: човещината и топлината в човешките отношения дават сила. Още в древността персийският цар ДАРИЙ възкликва: „най-ценното от всички имоти е разумният и добронамерен приятел“.[22] А ЦИЦЕРОН добавя: „няма нищо по-трудно от това да запазиш приятелството чак до последния ден на живота си“.[23]

Според експертите е добре да се потърсят контакти с други групи от хора, загубили своите близки. Тогава болката се превръща в знаме, а „признаването на знамето е признание за членство в групата“.[24] Обратното – „когато проблемите останат неизразени или неизказани, те стават затворени в „замръзнали блокове на времето“.[25]

В групите за взаимопомощ може да намерим хора, преживели нашата загуба и споделянето на болката е свързано с разбиране. Обикновено тези групи се водят от психолог. И както казва една майка за форума „Родители, преживели загуба“: „на мен ми помогна много споделянето там, за да приема и преживея загубата на сина си. Споделянето, разказването, спомените помагат, когато са сред хора, които знаят какво е. Тогава не се питаш дали ти съчувстват от куртоазия, дали е искрено, но дали въобще си дават сметка какво е, защото споделяш с хора като теб“.[26] В групата са многобройни пътищата към една обща истина, „ето защо трябва първо всеки да избере своя истина, която чрез съвместна дискусия постепенно се свежда до една обща истина. Всичко това се нарича психологическо разбиране и усет към различни гледни точки. Една обща задача за всяка група, която търси една обща истина“.[27] Може би тези хора, събрани в своята скръб, стигат до извода на ЮНГ: „Най-хубавите и най-смислените разговори в моя живот бяха анонимните“.[28]

„Индивидът е от решаващо значение, тъй като той е носителят на живот и съществуване. Той не може да бъде заменен нито от група, нито от маса“.[29] Но често предпочитаме срещата със страданието да „оставим за групите или организациите, в блажено несъзнаване на факта, че психиката на групата или на масата е тази на животното и е изключително нехуманна. Това, от което имаме нужда, е развитието на вътрешния, духовния човек, нуждаем се от неповторимия индивид“[30] – съветва Юнг. Но „междувременно всеки учи другия и като че ли никой не вижда необходимостта да започне от себе си…Всеки търси организации и методи, при които единият имитира другия и всички се чувстват сигурни, защото вършат нещо заедно“.[31]

БЛОК изразява благодарност „към смелите и безстрашни души, които посещаваха моите групи за взаимопомощ за страдащите от депресия и безпокойство…Тяхното излечение е свидетелство за ефективността на холистичното лечение на депресията“[32], което е очертано в „Думи, които лекуват депресията“. Още от 1949г. изследователите ЕНРИКО ФЕРМИ, ПАСТА и УЛАМ започнали да изучават нелинейни системи, които запаметяват условни въздействия върху тях. Например ДНК молекулата, която съхранява генетичната информация на организма. Така учените откриват мистериозните солитони /структурно устойчива вълна, която се намира в нелинейни системи. Бил проследен пътят на тези вълни през ДНК и се стига до невероятното заключение, че думите могат да съживяват мъртвите клетки. Експериментът за пореден път показва значимостта на човешките мисли и способността им да се противопоставят на злото и смъртта.[33]

Смъртта на член от семейството може да сближи хората, но „може и да раздели семейства, особено в случаите на неочаквана и жестока смърт, затова е важно да съчувствате на чуждата скръб и да не отправяте обвинения“[34], дори и към самия починал. „Живот и енергия не могат насила да се вложат в раната, това ще стане с лекуващо състрадание“.[35] В тези случаи е „важно да се вярва в другото човешко същество. Някои хора имат негативни очаквания навсякъде и това води до извикване на най-лошото у другите“.[36] Психолозите съветват при смъртта на любим човек да не изпадаме в духовна изолация, а да градим връзки с външния свят.

Само близки

на своите близки мъките ще могат

със примирение да понесат.[37]

Но смъртта е промяна, която променя и нашия външен свят. Започва „преброяване“ на приятелите, макар че всички сме съгласни, че „само един страхливец би си изоставил приятелите, когато имат нужда от спешна помощ“.[38] /“Приятел верен вижда се в неверен час“[39]/ Бих могла да прибавя към „изоставянето“ и „нездравото любопитство“, което като игла се забива в душата на скърбящия. Трябва според ДАЙЪР да прекъснем връзката с това, което другите мислят и говорят за нас с цената, която ние имаме в собствените си очи. Трябва да си кажем: той/тя си е такъв/такава, от него/нея друго не мога да очаквам. Това няма нищо общо с мене.[40] НИЦШЕ също съветва: „С хора, лишени от чувство за свян към личния живот на човека, не бива да се общува или трябва с нужната неумолимост да им се поставят предварително белезниците на благоприличието“.[41] И още: „любопитството се прокрадва в дома на нещастния и нуждаещия се под името на дълг и състрадание“.[42]

В един от разказите си /“Любопитните“/ СВЕТОСЛАВ МИНКОВ[43] представя гротесковата картина на нездравото любопитство – жега 40 градуса, стълб с некролог и опашка от любопитни, които чакат да прочетат некролога: „неизвестността разгаря любопитството, пък и слънчевият пек действа на нервите. Повдигаме се ние на пръсти да видим поне крайчеца на афиша, но нищо не се вижда. Някои губят търпение и започват да протестират:

- Хей, вие там отпред, какво сте се залепили на стената и не мърдате?

- Четете по-бързо, че и други чакат!

- Неграмотни хора, брей!

…След половин час най-сетне идва и моят ред…на стената тъжно се мъдри некролог. Съобщава се на роднини, приятели и познати, че след кратко боледуване….Панайот Паничков…Пред олющената стена непрекъснато прииждат и се трупат нови хора, които разговарят възбудено, натискат се ругаят се и на всяка цена искат да проникнат във великата загадка.“[44]

Понякога хората просто забравят, че „именно човечността е Божият образ в човека“[45]. НИЦШЕ  посочва лошата страна на съчувствието и тя е специфичното безсрамие: „тъй като на всяка цена иска да помогне, то не чувства никакво притеснение нито по отношение средствата за лечение, нито от вида и причината на болестта, а смело атакува с шарлатании здравето и репутацията на пациента си“.[46]

Според ЦИЦЕРОН: „слънцето от света отнемат според мен ония, които отнемат приятелството от живота“[47], особено в трудни и мрачни дни. И още нещо -  „природата не обича самотата и винаги се стреми към някаква, тъй да се каже, опора; а тя е най-приятна, когато я открием у най-близкия си приятел“.[48]

С приятели –

криле растат ти.

Сам –

ти си перо в немилост.

С тях,

ти вятъра владееш,

но сам си развян

във всички посоки.[49]

Нашето повърхностно Аз е обърнато към обществото, то е изпълнено с условности и лъжи, с прикривания, които се налагат заради социализацията ни. На това повърхностно Аз „му се налага да играе различни роли, само за да скрива своята истинска същност“[50]. /На латински persona – маска/. Но скръбта е толкова реално представление в театъра на живота.  Възниква въпросът – да свалим или да оставим маската. Ако я свалим, ще почувстваме покоя на душата, която е оставена да бъде себе си, но неминуемо ще влезем в противоречие с обществото, което очаква от нас докрай да носим тази маска. За удобството на обществото. Ако не я свалим, маската ще ни пречи да изживеем скръбта. Неизживяната скръб може да има трайни последствия за нас самите. Скръбта поставя пред скърбящия член на обществото и  освен всички други въпроси и този: Какво да правя с маската?

 

---

[1]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.206

[2]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.379

[3]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[4]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.268

[5]Толев, Ваклуш, „История на религиите“, С, 1992, с.192

[6]Холис, Джеймс, „Под сянката на Сатурн“, Леге артис, 2004г., 170

[7]Д-р Клей Тъкър-Лад, „Тъжните моменти от нашия живот“, https://www.psychology-bg.com/texts/sadtimes.htm

[8]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“, https://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[9]Миланов, Александър, „Загубата на дете напълно опустошава родителите“, https://blog.amilanov.org/archives/420

[10]Миланов, Александър, „Загубата на дете напълно опустошава родителите“, https://blog.amilanov.org/archives/420

[11]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.35

[12]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.382

[13]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.190

[14]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[15]Шекспир, Сонети, С., 1971, с.81

[16]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.39

[17]Кьорчев, Димов, „Тъгите ни“, Литературна задруга Хиперион, , Търново, 1996г., с.49

[18]Миланов, Александър, „Загубата на дете напълно опустошава родителите“, https://blog.amilanov.org/archives/420

[19]Миланов, Александър, „Загубата на дете напълно опустошава родителите“, https://blog.amilanov.org/archives/420

[20]Калиновски, Пьотър, „Роднините на умрелия. Мъката от загубата“,

https://www.pravoslavieto.com/books/prehod_bolest_smurt_posle.htm#gen55

[21]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[22]Херодот, „История“, част 2, С, 1986, с.77

[23]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.64

[24] Фром, Ерих, „Догмата за Христос“, С, 2005

[25] Усложнена скръб, https://spoc-s.com/osnova/uploads/f

[26]https://www.bg-mamma.com/index.php?topic=885243

[27]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.155

[28] Юнг, Карл, Густав, Автобиография, Спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, ЕА, Плевен, 1994г., с.140

[29]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.137

[30]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.138

[31]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.179

[32]Блок, Дъглас, „Думи, които лекуват тъгата“, С, 2008, с.7

[33]Силата на човешката мисъл: специални думи, които съживяват мъртвите клетки, https://delianaangel.blog.bg/izkustvo/2017/08/26/silata-na-choveshkata-misyl-specialni-dumi-koito-syjiviavat-.1564044

[34]Начини за справяне с мъката и загубата, https://psychologist.bg

[35]Шалит, Ерел, „Врагът, сакатият и просякът“, Леге Артис, 2009г.

[36]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.108

[37]Софокъл, „Едип цар“, С., 2004г.

[38]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г.

Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.22

[39]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.74

[40]Дайър Уейн, „Вашите слаби места“, https://drive.google.com/file/d/0Bz05XsmK0ip-S3NlNDE4c2VoRXc/view

[41]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.355

[42]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г.

[43]Минков, Светослав, „Любопитните“, https://chitanka.info/text/20205-ljubopitnite

[44]Минков, Светослав, „Любопитните‘, т.1, С, 1982, с.443

[45]Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992, с.105

[46]Ницше, Фридрих, „Човешко, твърде човешко“, С, 2001г., с.296

[47]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.68

[48]Цицерон, Етически трактати, С.1984, с.81

[49]Руми, Мевляна, Джелаледин, Рубаи, Ануграха, 2007

[50] Бердяев, Николай, „За робството и свободата на човека“, С, 1992