Скръб - 4.7.Конкретни примери – житейски съдби

4.7.Конкретни примери – житейски съдби

След тежка мъка – чувстваш официално.

Застават нервите – като гробове – чинно.

Сърцето пита – как тъй всичко мина?

И вчера ли? Или преди година?

 

Краката механично обикалят

По дървения път – направен –

От пръст – от въздух – от безсмислен намек –

Със кварцово задоволяване на камък.

 

Аз зная този час – часът оловен.

Ако го минеш – ще го помниш –

Както замръзналите – своето смразяване-

Сняг – и втвърдяване – и отминаване.[1]

„АЗ“ живее без „ТИ“ и събира парчетата на счупения си свят, но ако се огледа, ще види, че около него има толкова много „АЗ“, които правят същото. Някои от тях са открили лепилото, с което лепят тези парчета. И „АЗ“ разбира, че подражателството може да му помогне. Може би не трябва да търси ново лепило?

Безмълвие – ни звук.

Гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней.[2]

За ЮНГ „човешкият разказ е неизбежна point de depart /изходна точка/, от само себе си разбираща се база“.[3] Този разказ може да сме чували хиляди пъти, но когато бъде преживян, той придобива за нас друго значение. Това е малката история, която всеки изживява вкъщи и рядко е обект на проучване от голямата история. Но в малката история има нещо, което липсва в голямата. Това е обикновената човечност. Смъртта на любимия човек е космическа драма за живия, по-голяма от сблъсъка на планети, избухване на войни или природни бедствия „някъде“ по света. А „душата на човека се проявява в неговите дела“ – казва ИБСЕН.[4]

Една майка казва: „веднага след като почина дъщеря ми, исках и моето сърце да спре, да си отида заедно с нея. Исках целият свят да се продъни вдън земя“.[5] Но „…небето все още е на мястото си, земята все още е на мястото си“.[6] Да преодолее загубата са й помогнали съпругът, с когото взаимно са си давали кураж, не са изпитвали чувство за вина и са решили заедно да се борят със страданието; кучето, което става „единственият стимул за ставане сутрин…то имаше нужда от нас, зависеше от нас за всичко, ние носехме отговорност за него“; говоренето, което „в началото ми помагаше да запълня някак празнотата…да се убедя, че не сънувам“; книгите, защото „никой не открива всеки път топлата вода“ и „исках да разбера как са оцелели други родители след същото преживяване“; работата, която се превръща в „покой за изтерзания мозък“; вярата, „че животът не свършва тук, а продължава и след това, което наричаме смърт“, защото без тази вяра за нея животът става невъзможен.

РЕЙ КЛУУН споделя: „От момента, в който видях как жена ми умира, спрях да се страхувам от смъртта“.[7] От многото книги, които изчел в тези тежки месеци, той извлича посланието, че трябва да слуша сърцето си за всичко, което прави. Така забелязва, че светът около него му помага, когато това, което върши, не е за повдигане на егото, а е в полза на другите. През първите години от смъртта на жена си той вярва непоклатимо, че тя е жива и се грижи за него и дъщеря му. В продължение на неговата вяра мога да добавя, че загубих майка си преди четиридесет години, но и до днес смятам, че тя продължава да се грижи за мен. Положих сина си в гроба на майка си, за да се грижи и за него.

Разказът на една млада жена /във форум за скърбящи хора/, която преживява смъртта на своята приятелка, описва на практика различните етапи на скърбенето: „Преди година след тежко боледуване почина една от най-близките ми приятелки. Все още го изживявам…След като се прибрах вкъщи не можех да плача, напъвах се, но не можех...исках да крещя, но нямах глас, все едно ми бяха отрязали езика. Чувствах една празнота в стомаха. Последният път, когато я видях, беше два дни преди да почине. Тя беше изключително слаба, но много усмихната и щастлива. Не се оплакваше, не плачеше, беше усмихната, абе направо сияеше! Както ви казах, все още го изживявам, защото се чувствам виновна, че не съм отишла онзи ден, онази събота. Основно аз и мъжът й се грижехме за нея, преди години майка й почина от рак, а баща й няма физическата възможност. След онази ужасна септемврийска събота започнах да се страхувам да не изгубя още някой от любимите ми хора. Постоянно се вкарвам във филми как някой от тях умира, как бих го изживяла, че няма да успея да преживея тази загуба. Чувството е ужасно, много често плача или изпадам в някакви ненормални състояния. Просто не мога да си обясня как може един млад човек на 24 година да си отиде толкова лесно, а тези, които са по-възрастните...ТЕ как биха успели. Много лоша болест я споходи, моля се почти всяка вечер да не преживявам този ад отново.“[8]

Ето какво разказва д-р УЕЙС за смъртта на Минит, майка на неговата съпруга: „Минит бе първият човек, когото водех към смъртта по този начин. Тя бе напълно мобилизирана, а нашата скръб — смекчена. Открих, че способностите ми да лекувам пациентите значително се бяха разширили в областта на въпросите на скръбта и смъртта. Интуитивно се досещах какво не е на­ред и каква насока трябва да вземе лечението. Бях спосо­бен да извикам чувства на смирение, спокойствие и надеж­да. След смъртта на Минит при мене идваха за помощ много хора в нейното положение или сломени от скръб по загубата на любими близки.“[9]

Л. АНТОНОВА[10] си спомня за болката на своята свекърва, която загубва двадесет и четири годишна дъщеря, и я описва така: „Болката й беше нестихваща. Познавах много хора, загубили близки, знаех за техните страдания и намирах за съвсем естествено човек трудно да се съвземе след подобна раздяла с любимо същество. Свекърва ми Вера по начало беше емоционална и много патетична личност, но реакцията й, страданието и болката след смъртта на Камелия бяха извън рамките на нещо, което смятах за възможно, човешко, разбираемо. Дори в книга не съм срещала описана подобна скръб“.

МАРИ-ЛУИЗ фон ФРАНЦ[11] разказва за случай от своята практика, при който един син наблюдава как майка му бавно и мъчително умира от рак пред очите му. Това го променя изцяло, бил е жив и темпераментен, станал е мълчалив и сух. Всъщност промяната се дължала на това, че е изчезнала цялата му вяра в живота. Стигнал е до извода, че няма добър Бог, щом „едно такова чудесно същество като майка му може да бъде измъчвано до смърт от такава тежка болест, то Бог е отговорен за това“. Идеята, че светът е лош и животът е проклет постепенно завзема цялото му битие и съзнаваното му поведение може да се определи като рационален скептицизъм. Така скръбта на практика променя цялостната личност. Трябва да започнем да приемаме малкото щастие в живота, знаейки, че животът е труден, а Бог има и тъмна страна. Казват, че страхът от Бога е началото на мъдростта.  Целта на психотерапията в този случай е била да се оправи съзнателната нагласа, „отклонението може да бъде спряно и общите ценности на индивида да бъдат възстановени“.              

Един случай от практиката на ЮНГ му прави силно впечатление и той разсъждава за него в „Символи на промяната“: „Пациентката беше образована жена, която при трагични обстоятелства се прощава със съпруг и дете и бива доведена в лудницата. Тя проявяваше типичното равнодушие и „нахаканост“, която се приема като „афективно оглупяване“…положих специални усилия да разбера как мога да достигна до затрупания извор на афекта…Когато вечерта в уреченото време отново отидох в отделението, за да я видя, за да ме посрещне, тя беше се омазала от главата до петите с изпражнения и се провикна, смеейки се: „Сега харесвам ли ти?“…впечатлението, което остави случаят у мен, бе толкова силно, че години наред бях убеден в афективното оглупяване при такива случаи.“[12]

    Много личности, оставили отпечатък върху развоя на човешката цивилизация, са се изправяли пред раздялата с обичаните от тях същества. Мери Холд, дъщерята на ЧЪРЧИЛ, умира преди да стане на три години.[13] Самият ЧЪРЧИЛ няколко години преди смъртта си разработва церемонията на собственото си погребение и я излага в писмен вид в т.нар. „Погребална книга“. Сломен от смъртта на дъщеря си, Ани, ЧАРЛС ДАРВИН пише на приятеля си: „Скоро няма да спра да чувам гласа й или да чувствам как ръчичката й се прокрадва в моята; тя е навсякъде, където отида – край камината или в градината…От всичките ми деца Ани ми беше най-верният другар. Защо става така, че загубваме най-скъпото си?“[14] В дълбока депресия изпада и МАРК ТВЕН, когато дъщеря му, Сузи, умира от менингит.

ИВАН ПОПЙОРДАНОВ, баща на ЧОЧО ПОПЙОРДАНОВ, разказва: „Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост, както в библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно единствено нещо – тишина. Сега знам, че тишината е свързана със самотата“.[15]

В своите спомени д-р АТАНАС МОСКОВ[16], който е имал труден живот /достатъчно е да споменем лагера в Белене/, споделя, че най-голямата му болка е загубата на сина: „Не можа да оцелее занапред бащинска кръв. Ако това бе станало, щях да съм присъстващ в бъдещето чрез мислите и идеите на моя син. Той щеше да може, в двехилядната година, да гледа назад, да надниква в събитията и нещата, които татко му е преживял. А сега аз щях да изпитвам самочувството на баща, надяващ се да бъде отразен в представите, които синът ще има за миналото.

Във века, който идва, няма да проникнат тия бъдещи спомени.

Днес това съм аз, стар, изхабен, който пътувам из миналото, галещ с болка следите, оставени там през краткия живот на детето ми.

Наистина, животът не е само благополучие. По нашия меридиан няма, както другаде, дървета, постоянно окичени и с цвят и със зрели плодове. Но все пак нищо не може да заглуши мъката по загубеното. Никаква нова надежда не може да го замести. А дойде време, в което и не се раждат вече надежди. След загубеното остава страданието. То следва човека до последния му дъх…

Бих се самоизгорил, ако това би била цената да живее детето ми…настана промяна в годината, когато спря сърцето на моя син. Тогава пожелах, желаех край за себе си. Възпираха ме – Прахът му и Майката. Ала привързаността към живота изчезна. Не съжалявам, дето съм се родил, но безразлично ми е колко ще бъда. Винаги съм готов за срещата, без да бързам…

Всяко нещастие ми е причинило някакво разрушение. Последното е това, което ме повали – това с моя син. Оттогава вървя като през пустиня. Понякога изпитвам желание да викам, да крещя мъката си. Но знам какво това значи. Обронвам глава. И през много дни, седмици, не подхващам писалката…

Когато човек е преминал през много изпитания и страдания, когато се е срещал със Смъртта, той е разбрал доста от онова, което е повърхностно и суетно, което е баласт в живота. Същественото му се е очертало и наложило... Пепеля вече всичко, което в продължение на много години съм отбелязвал, без да съм мислил за какво ще ми служи по-късно. Горя разни материали и бележки, които само мен са интересували. Горим и вещи – на сина и наши. Засега пазим писмата между нас тримата. Те са частица от нашия общ живот. Тях ще изгори последният от нас. Така сме решили.[17]

ЮНГ казва, че ако сравни материалите на много хора със своя опит, му прави впечатление голямата прилика. Различията /расови или индивидуалистични/ са незначителни. Защо е необходим погледът върху различни истории, обединени в темата скръб? При тях на преден план излиза думичката „както и“. „Трябва – казва ЮНГ – да се признае важността на тази думичка за развитието на мисленето. Пренасянето на представите върху аналози води до много важни за човечеството открития“.[18]  Според Г. МИЛЕВ психологическата основа на фрагмента е асоциацията.“[19] Сгъстени или отдалечени, асоциациите предполагат обща чувствителност, която ни отвежда към собствената ни интуиция. Точно интуицията ще ни поведе по нашия път. Дори и онези далечни асоциации с хора, с които нямаме нищо общо, със съдби, съвсем различни от нашите, пак пораждат абстрактни елементи, които можем да вградим в нашия разрушен храм. Всички конкретни примери ни убеждават, че спасението е самоспасение, защото „хората все още са хора, а не клавиши на пиано“.[20]

Историята на Мериън Уилямсън е поместена от КАМЕЛИЯ ХАДЖИЙСКА със заглавие „Какво означава да се предадеш на БОГ?“[21]

 „В каквито и неприятности да се забърквах, винаги смятах, че ще мога да се измъкна. Бях достатъчно хубава или достатъчно хитра, или достатъчно талантлива, или достатъчно умна – и дори нищо друго да не свършваше работа, можех да се обадя на баща ми и да поискам пари. Но накрая се забърках в ужасна неприятност и разбрах, че ми трябва повече помощ, отколкото можех да намеря сама…Накрая страхът ми стана толкова голям, че не се срамувах да кажа: „Господи, моля те, помогни ми“.

Така стигнах до този величествен драматичен момент, когато поканих Бог в живота си. Отначало изпитвах страх, но после някак свикнах с идеята. Мислех, че проблемите ми ще се разрешат. Като че ли животът ми беше къща и аз си въобразявах, че Бог ще я пребоядиса чудесно, ще постави нови капаци, ще монтира хубав портал и нов покрив. Обаче, стана така, че щом дадох къщата си на Бог, Той я срина с гигантски багер…

Необходимо е да сме достигнали определена степен на отчаяние, преди да бъдем готови за Бог…“

Всички конкретни примери на хора в състояние на скръб ме убеждават, че „да притежаваш страстта да се бориш за живота - това е, което си струва у човечеството.“[22] Алтернативите не са само „тъмната нощ на душата“ или „онова утро“, може да се предадем на БОГ и да очакваме другото, новото УТРО.

 

---

[1]Москов, Атанас, „Спомени“, С., 1997

[2]Яворов, П.К., „Лирика“, „Слова“, С.1985г.

[3]Юнг, Карл, Густав, „100 писма“, Плевен, 2006г., с.133

[4]Ибсен, Хенрих, https://bg.wikiquote.org/wiki/D

[5]Иванова, Аврора, „На следващия ден животът продължава“,https://www.parentland.bg/jivotat-prodaljava/

[6]Ринпоче Согиал, „Тибетска книга за живота и смъртта“,  www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=согиал

[7]Клуун, Рей, „Бог е лудост“, Пловдив, 2011

[8]https://www.bg-mamma.com/?topic=885243.15;topicrefid=20

[9]Уейс, Брайън, „Вестители от отвъдното“,  duhovno-razvitie.com/knigi/2012/01/07/д-р-брайън-уайс-вестители-от-отвъдното

[10]Антонова, Лиана, „Медиумът Елена“, https://www.liana-antonova.com/content/mediumat-elena

[11]Мари-Луиз фон Франц, „Мотиви на избавлението, Леге Артис, 2007, с.49

[12]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.261

[13]Трухановски, В.Г., „У. Чърчил“, С, 1970, с.445

[14]Стоун, Ървинг, „Произходът“,, С, 1987, т.2, с.381

[15]Попйорданов, Иван, „Писма до сина ми Чочо“, https://www.az-jenata.bg/a/8-svobodno-vreme/23604-pisma-do-sina-mi--chocho--ivan-popiordanov/

[16] Москов, Атанас, „Спомени“, С., 1997

[17]Доктор Атанас Москов е една от най-светлите личности в новата история на България – доктор по международно право, почетен председател на БСДП, почетен гражданин на Севлиево. Приживе той е мъдрец, философ, топъл и отзивчив човек. В България е избран за народен представител, член е на опозицията през 40-те години и изкарва седем тежки години като концлагерист в Белене. Въдворен е със семейството си в Севлиево и от 1954 до 1965 година работи като машинописец в Психиатричната болница. Общинският съвет го обявява за почетен гражданин на Севлиево. След смъртта му неговото име носи един от кварталите на града. Скромният дом, в който д-р Атанас Москов живее през последните 42 години от живота си и където пише по-голямата част от трудовете си, сега е превърнат в музей. Той пази спомена за семейство Москови и атмосферата, в която те живеят.

[18]Юнг, Карл, Густав, „Символи на промяната“, Плевен, 2006г., с.196

[19]Милев, Гео, „Фрагментът“, в „Стихотворения, поеми, критика“, С.1980, с.275

[20]Бердяев, Николай, „Мирогледът на Достоевски“, С, 1992, с.63

[21]Камелия Хаджийска, „Какво означава да се предадеш на БОГ?“, https://espirited.com /

[22]Нютон, Майкъл, „Пътят на душите“, https://regresia.weebly.com/uploads/9/4/9/1/9491100/duite.pdf