Срещата на чичовците и революционерите във Вазовото творчество
Публикувано: 2018-02-19 13:43:52
„Под игото” е първият роман в родната литература. В белетристиката на Възраждането пробладава повестта. Въпреки че този роман поставя началната точка в романовата структура, в него откриваме широка картина на българския национален характер, на българското битие, в което съжителстват „чичовци” и революционери.
Вазов рисува вечните български типове и характери, хората, подчинени на високите идеали на своето време, и тези, които са потънали в духовно безвремие. И чичовците, както и революционерите са патриоти, но за разлика от тях патриотизмът им е само на думи. Революционерите застават с делата си зад изказаното слово, чичовците са страхливи, бягат от всички, които могат да представляват заплаха за тях. Високите национално-освободителни идеи на времето, в което живеят, при чичовците придобиват гротесков вид и се превръщат в спорове за йотата. Разминаването на думите и делата очертава линиите на два съвсем различни по своята същност монолога в онова „време разделно” за българския народ.
Революционерите и чичовците се оказват двете страни на онова време – високата и ниската. Те обхващат двата типа българска позиция по важните въпроси от битието. Несъответствията между героичното време, живот, идеали и смърт на революционерите, между големите думи и малките дела на чичовците поражда монологична необвързаност. Революционерите и чичовците не погат да поведат диалог. Големите идеи на родното Възраждане са облечени от Вазов в образите на Огнянов, Соколов, Боримечката. Писателят говори с езика на Левски, Бенковски, Раковски в главата „Пиянството на един народ” Бойчо Огнянов е рожба на това „пиянство”, той е „идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване”. Това е събирателен образ на всички български апостоли, които от град на град, от село на село създават комитети и говорят за необходимостта от свободата, която може да бъде извоювана само с бунт. В главата „Огнянов председателствува” виждаме неговото битие, изпълнено с преданост към каузата.
Съвсем различно е битието на чичовците. В Ганковото кафене те говорят за източния въпрос, за църковния въпрос, за правописния въпрос, дори за свободата. Разбира се, източният въпрос е най-важен за тях, той е изместил и църковния. Чуват се смели изводи: „Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече…Бутни го и ще падне. И ако не го бутнем, ахмаци сме”. А Мичо Бейзадето във всички световни събития вижда все пръста на Русия. Големите идеи на времето са облечени от чичовците в дребни дела. Принципът на антитезата и контраста е механизъм за извеждане на липсата на диалог. Контрастът между идеите, на които революционерите са подчинили делата си и дребнавия бит на чичовците превръща образите в антиподи. Ако едните подготвят и водят битки на Балкана, другите водят комшийски битки.
Претенцията на чичовците да са онова, което искат да бъдат, е друга причина за невъзможността между тях и революционерите да се осъществи диалог.
Образите на чичовците и революционерите от романа „Под игото” ще срещнем разгърнати от автора и в повестите „Немили-недраги” и „Чичовци”. Като двете страни на онова време /високата и ниската/ те се оказват цялостен портрет на българския национален характер. А над монолога, който всяка от тези страни води със себе си, се оглецда българският свят, българското небе. От определените от чорбаджи Марко като ‘луди глави” се раждат героите в българската история, а от чичовците – байганьовци, които трайно изпълват родната действителност след Освобождението.