ТАКА Е
Публикувано: 2018-06-13 08:18:43
От нашата махла, комай, останах само аз…
От страх, не мога да го кажа и на глас.
Страхувам се Оная да не чуе,
среднощ да ми прошепне – „Туй е.”
Тя никого не отминава,
ще дойде и при мене, зная.
Но, все пак, тайно се надявам,
че още време заслужавам –
поне да срещна моята любов…
Прощавам на живота си суров,
че беше толкова свидлив към мен,
че нямах радост нито ден,
че търсих нещо, а не го намерих –
навярно силите си не премерих…
Не само мисля аз така,
не съм единствена в света.
Бащите, майките и те
пред нас заминаха, не знам къде…
Сега наред, в опашката, сме ние,
как може да го промениме ?
Така устроен е светът
със своя вечен, непроменлив път –
детство, младост, старост, краят.
Това не само ние – всички знаят.
Един пристига, друг си заминава,
не всекиму се случва и да остарява…
Но, спомням си, как весело играхме,
след лазенето още – полетяхме !
За края мисълта ни беше чужда,
да мислим даже нямаше и нужда.
Животът ни се струваше безкраен
и всеки, до един от нас, е бил нехаен –
прахосвахме годините си, дните,
във облаци ни носеха мечтите.
Щастливи, в детските години, бяхме,
пораснахме и излетяхме –
поехме смело в своя път,
жадувахме да влезем във светът,
да го докоснем, опознаем…
Не знаехме, животът че е бил назаем,
че не завинаги се дава
и ние, че ще спрем, а друг ще продължава.
Каквото вземеш, после връщаш.
И няма за какво да се обръщаш,
и няма за какво да съжаляваш –
в отвъдното, но все пак, продължаваш
във някакво си друго измерение,
превърнало те в купчина смирение.
Дали ще се завърнем в този свят ?
Е, някои си и това твърдят.
Но как ще разбера, че аз съм пак,
че няма да ме срещне същият глупак ?
Дали сме будни или спим,
ще трябва да се примирим.
Не бива и да питаме Защо,
или пък До кога, Какво…
Че отговор е невъзможно да получиш,
каквото, колкото и да се учиш.
Което дадено ти е - вземи,
щом вземат ти го - приеми.
Но на – човешко племе, иска да го знае
и не чак толкова началото, а края.
Дали, след моите, останала съм само аз,
е без значение, И аз си имам своя час.
