Татяна и Евгений - трагичното разминаване в романа

Причината за трагичното разминаване в любовта и щастието може да бъде  желанието на младите хора бързо да пораснат, да навлезат в живота, без да са още готови за това. Младостта често бърза да вземе радостите и богатствата около себе си и в това бързане животът може да загуби своя смисъл. На мястото на стойностното и истински важното остава скуката. Щастието в любовта може да бъде постигнато само ако даваме, а не като вземаме. Колкото повече даваме, толкова по-пълно е щастието. Ако решим само да вземаме, трагично се разминаваме с него. В това ни убеждават героите от “Евгений Онегин” на Пушкин. Романът е завършен през 1831г. и е определен от литературните изследвачи като първият реалистичен роман на руската литература.

       Трагичното разминаване на Евгений и Татяна с щастието и любовта се дължи, от една страна, на средата, която формира младите хора, от друга, на тяхното безсилие да отстояват духовната си свобода, на липсата на цели и идеали, към които да насочат духовната си енергия. Егоизмът, отричането на “поезията в живота”, различните ценностни системи на Татяна и Евгений водят до трагично им разминаване с това, което е истински важно и стойностно в човешкия живот.

      Сюжетът на творбата е построен върху ситуациите, които изследват човешката личност, търсят мотивите за нейните действия и взаимодействието й със средата, в която съдбата й е отредила да се осъществява. Основната сюжетна линия проследява взаимоотношенията на Татяна и Онегин. Евгений е млад, свободен “и да живее бърза и да изживее чувства е нетърпелив”. Едно денонощие от живота му е достатъчно, за да бъде разбрана повторимостта на неговото ежедневие. В светската среда, чийто модел е героят, той е заменил свободата си с навици и автоматизъм и “рано охладня гръдта му; дотегна му от светски шум”. Бунтът му срещу тази среда е лишен от цел, от други, различни идеали. Прекарва дните си “в безделие печално, с душа, лишена от мечти”. Това го превръща в “излишен човек”. Онегин осъзнава празнотата и безсмислието както на собствения си живот, така и на живота на хората около него. Прозрял е фалша и пустотата, които го заобикалят и плаща висока цена на суетата, разминавайки се с важното и стойностното в живота.

     Онегин притежава духовна енергия, но тя не търси нови идеали, а е насочена само и единствено в борба срещу скуката. Средата, чийто представител е той, е изградила у него фалшиви представи за чест и достойнство и тези представи стават причина той да убие Ленски. Поетът и мечтателят Ленски е убит от “куршум злокобен”, а Олга го забравя и “друг, мил избраник на съдбата, скръбта й с радост замени”.

    Пушкин присъства като персонаж в романа и е вътрешният коректив за оценката на героя. Авторът е приятел на Онегин, който в първа глава казва, че харесва “редките черти:/ и тая странност непривична…” на Онегин. После авторът не се появява в романовото пространство, пътищата на двамата приятели се разделят. Лирическите отстъпления разкриват, че авторът е излязал от средата на Онегин, потърсил е друг път в живота. А Онегин остава в своята среда, “скучаещ до немайкъде”, не е намерил сили да се откъсне от нея. Продължава да пилее духовните си сили. В този смисъл средата не е единствената причина за трагичната съдба на героя. Той също носи своята трагична вина. Обществото проявява натиск върху личността, но тя трябва да открие в себе си сили, за да отстоява своята духовна свобода. В противен случай трагично ще се размине с щастието, любовта и всичко, което е истински стойностно в човешкия живот. Затова Татяна му казва: “А щастието бе възможно и толкоз близко”.

       Принципът на контраста става основен при изграждането на образите на героите. Скептикът Евгений е противопоставен на романтика Ленски, мълчаливата Татяна – на веселата й сестра – Олга. Татяна би могла да бъде за Онегин спасение от безсмислието на живота му. Той би могъл да разбере това, ако не поставя егоизма си на преден план. Защото свободата му се е превърнала в обикновен егоизъм. Пазейки “омразната си свобода”, той отхвърля любовта на Татяна. Сравнявайки Олга и Татяна, още след първата им среща Онегин казва: “Да бях поет, от двете бих по-голямата избрал”. В тези негови думи може да бъде открита една от най-важните причини за разминаването на Татяна Ларина и Евгений Онегин. Той “не е поет”, отрекъл е поезията в своя живот. Предварително се е отказал от идеала, радостта, щастието, любовта – от поезията в живота. Възможността да не се размине с Татяна е била реална, но Евгений вече я е отхвърлил. Изборът е бил изцяло негов. Така егоизмът на Онегин е мотивиран от Пушкин с въздействието на средата, но в същото време не освобождава човека от неговата морална отговорност и от правото му на избор. Битието е възможно, то има различни варианти. Кой от тях ще се осъществи зависи единствено от отделната личност. Тя е тази, която проектира отделните възможности и превръща една от тях в единствена. Макар че е мотивиран от средата, изборът на Евгений е негов и като следствие от този избор героят ще се размине с възможното си щастие.

      Татяна също е изградила свой свят, мечти и илюзии, подхранвани от френските любовни романи, които героинята на Пушкин чете. Тя е рожба на своята среда и се опитва да моделира света си по тези чужди образци. Обяснението в любов на Онегин чрез писмо е характерно за героите от тези романи. Средата влияе на Татяна, формира по определен начин нейната ценностна система и я превръща в един от моделите на руския начин на живот през тази епоха. Евгений и Татяна стават различни модели на ценностни системи, между които няма диалог. Това е друга причина, която предопределя тяхното разминаване с щастието и любовта.

        В началото на романа е представена гледната точка на Евгений, после тя е заменена с позицията на Татяна. Така Пушкин представя един завършен образ на човека, който изживявайки света, в своята единственост търси пътя към щастието и любовта. Онегин е рожба на своята среда, на своето време, но в същото време е носител на много общочовешки черти, които са вечни за човешката природа. Отблъсквайки Татяна и убивайки Ленски, Евгений нанася душевни рани на себе си. Непримирим е към сторените грешки, към съдбата си, страда, защото е престанал да се уважавава. Той пътува на много места, но не може да избяга от себе си и да намери пътя към хората около себе си. След заминаването на Евгений Татяна се омъжва в Москва и става княгиня. Две години след това, в последната глава на романа е окончателното разминаване на Татяна и Евгений. Героинята на Пушкин смята, че промяната на нейния статут е причина за чувството му към нея. Но Евгений е живял през това време със спомена за писмото от жената, която го обича и с надеждата за спасението, което може да дойде с тази любов. Ако в началото Татяна се обръща с писмо и търси любовта, но получава отказ, сега Евгений пише писмо и се среща с нейния отказ: “Обичам ви /защо да ви лъжа?/, но ме венчаха с друг човек/ и вярна ще съм му навек”. Според литературните изследвачи двете писма са двата композиционни центъра на романа. Писмото на Татяна е свързано с идеята, че щастието е възможно, писмото на Онегин е синтезиран вид на прозрението, че разминаването с щастието е  необратимо, че вече не може да има спасение. В окончателната си раздяла героите придобиват способността да разберат живота в цялата негова сложност, а в неосъществеността на своето щастие те започват да разбират себе си.

     По въпроса защо Татяна отказва на Евгений и се стига до необратимото им разминаване има различни гледни точки. Според едни, Татяна въплъщава добродетелите на руската жена, която не иска да създаде щастие, построено върху чуждо нещастие /в случая нещастието на нейния съпруг/. Според други тя си е дала сметка за различните ценностни системи, които разделят техния свят на полюсни пространства. Според трети пред дилемата лично щастие – нравствен дълг тя избира дълга. Чрез нейния отказ Пушкин извежда на преден план въпроса за компромиса при търсенето на човешкото щастие. Могат ли компромисите да ни срещнат с щастието? Към въпроса за компромиса писмото на Татяна прибавя и една нова гледна точка към любовта – любовта е достойнство, което е нравствена мяра по отношение на човешкия избор.

      Героите от романа на Пушкин са устремени към мечтата за голямото човешко щастие, но се разминават с него, макар че авторът ни е убедил, че щастието е еднакво възможно и невъзможно, постижимо и непостижимо и е проекция на индивидуалния човешки избор, въпреки силния натиск на средата. На финала на романа Пушкин оставя отворени съдбите на своите герои. Техните единични съдби, в които се срещат и се разминават с истински важното и стойностното в живота, биха могли да бъдат съотнесени с  живота на хората от всички времена.