Типологията на героя в разказа на 30-40-те години

        Изясняването на типологията на героите изисква тяхната систематизация по общност на признаци и сходни черти. Типът има постоянно значение, защото насочва към нещо общоизвестно. И в същото време той притежава многобройни аналогични варианти и колкото повече са те, толкова по-пълна е картината, която  създава. Двата основни “противоположни архетипа на мислене – човекът на Дома /вертикала, качество/ и човекът на Пътя /хоризонтала, количество/ са “два принципиално различни текста на жизнено поведение, пораждащи и защитаващи два противоположни типа култури в единната и динамична история на културата като цяло"./1/ А различните типове герои през различните периоди от време се оказват вариации на тези архетипове. Задачата на настоящата работа се свежда до набелязването на контурите на основните вариации при типологизацията на героя в българския разказ през 30-40-те години. Темата е обхватна, текстовият материал също е обемен, затова задълбоченият анализ би бил само претенция в настоящата разработка. Опорни текстове при изясняване на типологията на героите са разказите на Е. Станев, К. Константинов, П. Вежинов, С. Минков.

      В човека на Пътя и човека на Дома, които защитават два противоположни типа култура, се отразяват вариантите на големия типологичен герой в българската литература - българинът и българката, просветителят и революционерът. Те датират от възрожденско време и въплъщават серия от съвсем конкретни присъствия в нашата история и култура. Типологията на героите трябва да се разглежда не само с оглед на фактологията. При разглеждането на проблема на преден план излиза семантичната опозиция реалност-измислица. Много от героите нямат свои реални съответствия. Характерът на литературната героика е смесен, рожба е на конкретния исторически контекст и в същото време излиза вън от него. Типологията на героя през 30-40-те години събира знакови лица в рамките на българския разказ и изясняването им изразява състава и ценностите на обществото. Като се опират на основните литературни традиции, новите разказвачи предефинират в своите творби основните фигури на героите и повествованията за тях. Променя се ситуацията между войните - появяват се нови герои, а старите се преосмислят.

      На заден план е останал типът на революционера. Българинът и българката се трансформират в нови варианти: самотният малък човек, който води сиво и безцветно съществуванe, стандартизираният, роботизиран и обезличен в технизираното общество герой, типа еснаф-собственик, който паралелно с материалното забогатяване обеднява духовно. Конфликтът между нормите /социални, естетически и морални/ на две епохи ражда типа на героя на сблъсъка. В литературата художественото изображение на този конфликт се осъществява преди всичко в образната система. Типът на просветителя от възрожденското общество също е променен. Образите на учителите и учените в разказите от 30-40-те години  разкриват този тип в нова и различна светлина. Сред женските персонажи се откроява може би главно фигурата на съпругата. В някои случаи тези основни типове и техните варианти представляват качества, които могат да се съчетаят в една фигура, в един персонаж. Много характерна е двойката съпрузи. В разказите на 30-40-те години липсва образа на идеалния герой - образец за следване и източник на надежда за помощ. По същество тези основни типове представляват архетипове/2/, те са оценъчно маркирани, натоварени с определени функции и техни аналогии могат да бъдат потърсени в различни литератури и митологии. В същото време те са пресечната точка между хронологичната, географската и цивилизационната дистанция в българското общество. За типа герой, оказал се такава пресечна точка, няма значение дали е рожба на фактите или на фантазията на автора. В статията “Народен театър” /списание “Везни”/ Гео Милев стига до извода, че “Типът в драма или разказ не е никога плод на художествено творчество, защото - преди всичко: е копие на известна действителност. Има типове, които са съчетание на няколко елемента, разхвърлени на различни места в действителността; в такъв случай авторът все още може да има известна заслуга, макар и нехудожествена: заслугата на събирач.” Като пресечна точка на различните дистанции в обществото типовете герои подлежат на тълкуване. Част от тях през 30-40-те години са непознати за предишните общества, други продължават да съществуват и в следващите.

            В разказите на 30-40 години писателите събличат изключителните одежди на своите герои и търсят обикновените делничните ситуации. Липсва идеалният герой, източникът на надежда. Така се ражда нов тип герой - самотникът, малкият човек, който безнадеждно е потънал в сивото ежедневие. Това е герой, който има неизменно, ежедневно повтарящо се и до болка познато битие. В разказите на Светослав Минков от 30-40-те години този герой извежда идеята за обезличаването на човека. “Драгите читатели” от разказа на С. Минков “След девет месеца” се срещат с типичните герои, които съпътстват появата на нов човек на белия свят. Отречена е всякаква изключителност. Сред “пъстрия човешки мравуняк” триумфално се появява на бял свят едно ново човешко безличие – Благоцвет Печигаргов. Пародийното съчетаване на името и фамилията е подчинено на лансираната от автора идея за човешкото безличие сред “пъстрия мравуняк от човешки същества”. Новият герой на Минков навлиза в живота – “отначало с биберонче, после с дрънкалка, след това с велосипедче, докато минат години и той се изгуби сред пъстрия мравуняк от човешки същества, безличен и незнаен като милионите свои събратя, които са били посрещани също тъй триумфално на белия свят”. С подобно типизиране на хората се срещаме и в други разкази на Минков от 30-40-те години - “Влак”, “Алхимия на любовта”. Героите са обезличени, банализирани, изведени от безцветното ежедневие. Те  обитават градското пространство. С. Минков не търси реалистичното изображение на героя, който живее в града. Като експресионистите той се спира на “изразителните детайли”, които фокусира с фотографска точност.

     Големият и шумен град, който пулсира в сърцето на самотника от разказите на Минков, откриваме и  в първата книга на Павел Вежинов - “Улица без паваж” /1938г./. Наименованията на заглавията на нейните части: Улицата, Електричеството, Каналът, Икономии, Епидемия, Една визита, Смърт, Читалището очертава един писател, който търси в своите герои типичното, сивото и безличното и открива типа на самотника в градската атмосфера, в който странно се преплитат чертите на човека на Пътя и човека на Дома. Изведени на улицата, самотниците на Вежинов отправят носталгичен поглед към Дома. В “Улица без паваж” на Павел Вежинов  “няма изменение в съдбата на колективния герой,  жителя на улицата”/3/. Съдбата на героите е разкрита чрез изведена до съвършенство баналност. По същия начин разкрива своите герои и Минков в разказите “След девет месеца”, “Влак”, “Алхимия на любовта”. Докато баналният герой в диаболистичните разкази на Минков е механизъм на страшното, в разказите на писателя от 30-40-те години в този герой се оглежда идеята за обезличаването на човека. В рамките на сивото ежедневие на малкия човек Минков е поставил своя протест срещу фалша и лицемерието на обществото. В този аспект писателят остава неразбираем “за ония, които са навикнали да поставят на литературата големи стилни и духовни задачи, подобни малки проблеми и истини, които са станали дори делнични, за да осмислят и оправдаят едно произведение на изкуството; но за привържениците на един морал по-активен и прост, борбата на писателя срещу който и да е порок може да бъде ценна, щом като се води от сърце и с ум, с убедителност”/4/.

     Представянето на баналното битие на героите на Минков и Вежинов не е недостатък, а по-скоро преимущество, предвид развоя на родната ни литература, защото “едва ли има друга страна като нашата, гдето изкуството и животът така ревностно избягват онова, което става всеки ден. Този страх от обикновеното е сякаш обикновеният страх на парвенюто, който не иска да бъде такъв, какъвто е – и нашата действителност отчаяно търси изключителното, оплаквайки до безконечност своя упрек за мъртвилото в изкуството ни”/5/. Литературата сякаш не може да се примири с липсата на изключителния типаж и замяната му със самотника, заобиколен от много други самотници.

     Малките хора в разказите на Константинов също следват познатия ритъм на живота. Ежедневно повтарящо се и известно е битието им: “Тука е така. Никой не може да има тайна от никого. Всеки знае всичко за другите. Те са като попови лъжички в локва вода: голи, наблъскани един до друг, всеки миг допрени с телата си”/6/. Баналните герои стават истински, изключителните – изкуствени, а “нашето изкуство е наистина твърде изкуствено, за да не бъде още истинско – и може би едничкото му връщане в живота ще трябва да бъде през онова, което става всеки ден: баналното.”/7/ В този смисъл типът на баналния герой се превръща в истинската емблема на изкуството и действителността през 30-40-те години. Търсенето на изключителния герой през този период в някои случаи е рожба на разминаването на литературата и живота. Във връзка с това разминаване Атанас Далчев обобщава: “Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене”./8/

      Финалът на последния разказ “Читалището” от “Улица без паваж” на Павел Вежинов е идеологически опит да се намери изход в живота на малкия човек. Образно – метафорично авторът предвижда пролетни води, които топят ледовете и откриват пътя. Този финал е доказателство за това, че между литература и идеология трябва да има очертана граница – правило, което никога не е забравено от Светослав Минков. Книгата, в която Вежинов е определен наистина като белетрист от литературната критика, е сборникът “Дни и вечери” /1942г./ Осъзнат е вече преходът от конкретното към общото при изображението на героите. Изследвачите виждат в първия разказ “Синята кооперация” продължение на “Улица без паваж”, тъй като и тук се изследва типът на самотника в едно затворено общество. Потърсена е обобщената представа за типа еснаф-собственик, който паралелно с материалното забогатяване обеднява духовно.

      В “Дни и вечери” на П. Вежинов се срещаме и с типа на човека-марионетка. Марионетъчните герои за първи път са моделирани в нашата литература от Светослав Минков. Но творческият метод на Станев при изображение на героите е противоположен на Минков. Докато Минков хиперболизира и подчертава чертите на своите герои, за да изрази по-ефектно своята идея, Станев търси яснотата и многоцветието на изображението. Това отчетливо ще разграничим, ако разгледаме двойката съпрузи от разказа на Станев “От скука” /от сборника “Делници и празници”, 1933-1940г./ и “Асфалт” на Минков. Двамата самотни съпрузи при Станев “се гледаха, сякаш се пробуждаха от сън. След такива вечери двамата ставаха мълчаливи или отчаяно нежни един към друг. Тоя еднообразен живот ги направи дебели и лениви”. При Минков съпрузите “все така самотни, угнетени и съсипани от умора, те се прибираха вечер в грамадния дом, изкачваха се по високата каменна стълба на петия етаж и се скриваха в апартамента си”. Емилиян Станев не хиперболизира детайлите при изображението на героя. Марев, който е чиновник в банката, и неговата бездетна жена се оглеждат в своя постен, еднообразен живот, който отдавна им е омръзнал. От скука героят се вижда в други, по-интересни роли – обира банка, заминава в чужбина. Въображението на Марев търси изход от баналното ежедневие. При Минков съпрузите са самотни, ненужни, жертва и продукт на своето общество, мъката притиска гърдите им и те напразно се борят с тази мъка. Българинът и българката като варианти на големия типологичен герой в българската литература се трансформират в много от разказите като самотна съпружеска двойка.

      Литературният тип е “единство от типични и индивидуални черти”/9/. Той е “превърнат посредством задълбочена типизация в съвършен изразител на характерни за определена епоха или среда добродетели, слабости и пороци”./10/  Минков, Станев, Константинов и Вежинов се вглеждат в тъжното битие на малкия човек през 30-40-те години, търсейки неговите типични и индивидуални черти. Героите на Минков щрихират идеята. И като образи-идеи естествено е да е сведена до минимум ролята на индивидуализацията. Писателят рисува своите герои чрез техния веществен свят. Парадоксалните метафори внушават чувството на безнадеждност: “Каменните небостъргачи го гледаха безучастно с безбройните мъртви очи на празните си прозорци, пред нозете му се разтягаше безкраен асфалтов път, изпъстрен с ромбовидните шарки на автомобилната гума “Гудрич”/“Филантропична история”/. Със сливането на човешкия и веществения свят авторът едновременно индивидуализира, типизира и обезличава героите си. Шапката, бастунът, масата, прашният препариран сокол, бурканчетата сладко в стария шкаф очертават жизненото пространство на малкия човек - двамата учители от “Асфалт”.  Предметността в този разказ е част от “механистичната гротеска на съществуването на модерния градски човек”/11/. Вещите, с които човекът неизменно запълва своето жизнено пространство, заместват и изместват неговата стойностна система. Декоративно подчертаната предметност при изображение на героите е характерна за модерното изкуство. Да си припомним декоративния етюд на Чавдар Мутафов “Празникът”, където в геометричната и цветна предметност човекът просто липсва. Далече от хиперболизираните образи-идеи на Минков и по-близо до индивидуално-типизираното изображение на Станев е Константин Константинов, при когото психологизацията на образите е изведена на преден план. Типа на самотника в неговите разкази е разкрит с тънка нотка на социална сантименталност, която “не прави реализма му старомоден, а му придава обаятелния привкус на хуманистична социална отзивчивост”/12/. Самотата и еднообразието в живота на човека от разказите на Станев “От скука” и Минков “Асфалт” ще открием в Константиновия разказ “Ден по ден”, където е направен психологически разрез на проблема. В спомените си “Тинка прави усилие да прецени не е ли наистина сбъркала…” Надеждата за промяна осмисля живота й, в представите й се настанява бавно мечтата за един друг живот. В това очакване “всеки нов ден беше по-дълъг от миналия”, а смъртта на Каракаш се превръща в крах на мечтите й.

       Ще открием типа на малкия човек в образите на влюбените от разказа на Минков “Алхимия на любовта” и в разказа на Станев “Годеж”. Босилков /”Годеж”/ напомня Омайников /”Алхимия на любовта”/ в своя стремеж към осигуряване на домашен уют, но докато Омайников се смята за влюбен, Босилков смята, че няма нужда от любов: “Любовта ще дойде с времето – реши той. – Най-сетне какво е тя? Когато жената е богата и млада, винаги се влюбваме в нея. И после нима е толкова необходимо това?…”  Докато Минков изследва механизмите на обезличаването на човешката личност при своите герои, то Станев ни представя личност с определена нагласа, изключваща любовта от своето битие, устремена единствено и само към своето материално благополучие. Но и при Минков, и при Станев типът на влюбените  е “случай на вплетения дълбоко в индивидуалната душа архетип, когато се налага най-голяма грижовност, за да може поне понятийно да се отдели от личната психика колективният тип”/13/ Изследвайки влюбените, Минков търси типичното, Станев – индивидуалното, а Константинов – индивидуалната гледна точка при изображение на типичното.

     До подобна теза извежда и съпоставката на разказите “Влак” от Минков, “Измама” от Станев и “Във влака” на Константинов. Сюжетното действие – пътуването във влака, при Минков е разкрито чрез типовете лица, случайно събрани в едно купе. Поднесени са характерните реплики на изпращачите, които можем да чуем на всяка гара. Купето е заето от осем души, безименни пътници, които можем да срещнем при всяко пътуване. При Станев в купето са двама души – авторът и художникът, който разказва случката, за която му напомнят честите спирки и в която са очертани няколко индивидуални човешки съдби – седемнадесетгодишната Руска, нейния баща – Векилов, телеграфиста Ангелов. Безименни са героите от третокласния вагон в разказа на Константинов “Във влака”. В детайлите от външната им характеристика авторът е маркирал техния духовен облик. Грубата сцена “стани ти, за да седна аз” в буквалния смисъл на този фразеологизъм, бездушието хората, които наблюдават, плахият опит само на един от пътниците да изрази отношение към разигралата се сцена, любезното отношение на унизения към своя унизител и накрая подновените разговори “като че ли нищо не се е случило” – всичко това прилича на картина, в която в умален мащаб са предадени междуличностни и обществени отношения. Внимателното вглеждане в тези разкази ни убеждава, че сходството е не само на сюжетно ниво, а и по отношение на типологията на героите. Ако се съгласим със Стоян Каролев, че “индивидуализацията всъщност представлява една от страните на единния процес на типизацията”/14/ ще открием общото и различното в индивидуално-типизираните банални герои на Станев, Минков, Константинов и Вежинов.

     В разказите на Е. Станев и К. Константинов се срещаме с полуградския-полуселския пейзаж на малките провинциални градчета, в които героите се опитват да съхранят своя възрожденски облик, но това не ги избавя от самотата. Литературната критика отбелязва, че стихията на Константинов в прозата “е българският провинциален град, съхранил битовата и природната пластика, традиционния национален колорит, който писателят възкресява с една носталгична светлина”/15/ Откъснати от патриархалната атмосфера на малкото провинциално градче, героите в разказите от 30-40-те години попадат в големия столичен град и се изгубват сред човешкия мравуняк, чувстват се самотни и ненужни. Това са хора, в чийто живот са се срещнали две епохи, затова са обречени. Душите им са станали арена на двубой между старото и новото. Може да определим този тип като герои на сблъсъка. Конфликтът между традицията и новото е причина за появата им. По социалната си природа тези герои са жители на малки провинциални градчета или селяни. Но не социалното им положение или произхода им ги определят като герои на сблъсъка. В случая решаващ фактор е поведението им, което е разколебано в традиционната им природа. Не социалното положение и не местоживеенето превръщат един герой в литературен тип. Определящи са характерът, амбивалентността. Гаржев от разказа на Станев “Празници” си спомня как е прекарвал Коледа като дете, градчето, старата черква, свещеникът и тържественото настроение. Но това е било някога. Сега данъчният работник, който от години е зает с очакване на повишение, вече смята, че няма нужда от празници. Те са предразсъдъци, излишества. Радостта от живота, с която не се срещат двамата учители от разказа на Минков “Асфалт”, е непостижима и за канцеларския чиновник Гаржев: “Каква ти радост? Не е тя за кесията на нашего брата”/16/. Героят на сблъсъка е вътрешно колебаещ се, дистанцира се от света около себе си и в същото време се дистанцира от самия себе си. Затова той се оказва изразител на състояние, което е свързано с определената ситуация. Раздвоеността на този герой е следствие от драматичността на личната ситуация в един свят, който не е драматичен за него, доколкото не заплашва непосредствено живота му.

      За героите от разказите на 30-40-те години – малките хора и героите на сблъсъка, потънали в сивото ежедневие, празниците се оказват особено трудни мигове. Радостта, естествен спътник на празника, отсъства от техния живот – и в празници, и в делници. В това еднообразно житие всеки полъх на промяна е движение, което застрашава застоя. Инженерът от разказа на Станев “Чужденец” със своите куфари, по които има печати от хотелите в много градове, е метафора на динамичното, дейното начало у човека. Срещат се в този разказ двата противоположни архетипа на мислене – човекът на Дома и човекът на Пътя. Ето защо инженерът изважда от ритмичното движение по релсите на живота цялото семейство, в което се настанява на квартира. И постига това единствено с присъствието си. Емилиян Станев вниква в същността на детайлите при изображението на своите герои, но не стига до обобщенията на Минков за овеществяването на човека, за смяната на статута между човек и вещ.

    Чрез съвкупност от детайли рисува героите си и Константинов в разказа “Панаирът”. Зрима и многоцветна е картината – празникът на пролетта Връбница. Пред читателите е едно безсюжетно описание на герои в момент, “когато животът показва само своето усмихнато лице и сърцето забравя, че животът не е еднолик”.  Детайлите при Константин Константинов идват, за да провокират у читателя размисли за двуликото човешко битие. Празникът е само едното му лице – радостното, веселото, пъстрото, външното, фасадното. Другото – за него всички знаят, то “остава в устата ти тръпчивия вкус на пепел”. В разказа на 30-40 години писателите, които изграждат типа на малкия човек, търсят обикновените делничните ситуации. Финалът на книгата “Разкази в таралежова кожа” на Светослав Минков е разказът “Кучешка история”, който завършва със слагането на знак за равенство между понятията нов ден и обикновен ден за героя: “И с този нов бистър сън, изплувал из някоя потайна гънка на мозъка, идва новият ден за нашия герой – обикновения ден със своите малки радости и миражи, заради които все пак си заслужава да се живее на тази земя, драги читателю”.

     Стандартизираният и обезличен в технизираното общество герой е непознат за българската литература преди 30-те години. Литературната критика отбелязва, че “пръв сред българските писатели Чавдар Мутафов прави апология на техниката и изразява една модерна урбанистична чувствителност с краен експериментаторски стил”./17/ Техническата агресивност на новия век заличава духовността на новите герои. Изгубили са своите черти героите от кн.”Автомати” /1932г./, кн. “Дамата с рентгеновите очи” на Минков. Когато типът на баналния герой е лишен от индивидулност, от характер, той се превръща в марионетка от словесния театър на автора. Гротесковите и дефигурираните герои на Минков разкриват протеста на автора срещу превръщането на човека в механизъм, в автомат. Това е нов тип герой, който е неразработван в литературната традиция. Минков за пръв път го извежда на литературната сцена. Героят – робот, “тоя стандартен човек, производство на фирмата Слейпинг, Том Тон и К-о”/”Човекът, който дойде от Америка”/ е въведен от автора като образ-метафора на технизираното и автоматизирано човечество.

     Трансформация през 30-40-те години претърпява и типа на възрожденския просветител. В пародиен план Минков изгражда образа на учения /проф. Честер Честертон от “Американското яйце”, д-р Богомил Верилов от “Къщата при последния фенер”, Хераклит Галилеев от “Лунатин!…Лунатин!…Лунатин!…”. Обобщен образ на учените е “Обществото за изучаване на човешките раси” /”Новият Робинзон”/, което обсъжда “тревожни” въпроси от типа “с колко милиметра са по-широки ноктите у хората от жълтата раса в сравнение с ноктите у етиопските представители?” Председателят на това общество – професор Фарадей Нускнакер, авторът на съчинението “За спектралния анализ на пигментното вещество в ушите на папуасите” символизира неговия “академизъм”. Подиграно е издребняването на научните изследвания, бюрократизирането им, теоретичността им, тяхната откъснатост от изискванията на живота.  Метафизични мисли занимават Хераклит Галилеев дори по време на театър: “Директната ротационна сила на небесното тяло е право пропорционална на произведението…”/“Лунатин!…Лунатин!…Лунатин!…”/.

     Имената на героите в разказите от 30-40-те години също насочват към тяхната типология. Макар че “поради постоянната актуалност на проблемите около типологичния българин (и най-вече поради постоянното му усещане за застрашеност) той много трудно се разпада на индивиди с конкретни имена.”/18/ Литературната традиция в българската проза вече е показала, че името може да бъде указател за духовния портрет. Не е случайно подбрано името на полковник Гнойнишки от “Хоро”/1926г/ на Страшимиров. Сполучлива духовна характеристика на своя герои извежда Страшимиров и в разказа “Мишка”. Образът на дребния човек, злобен и посредствен, който съумява да оцелее при всякакви обстоятелства, е потърсен зад името и прякора. Но за разлика от своите предходници, които търсят в името директната препратка към характера, Минков разчита на парадоксалното съчетаване на име и фамилия, за да разкрие типологическата характеристика на героя – Хераклит Галилеев, Благоцвет Печигаргов. “Но от едно ниво на знаково разпространение нагоре, дори този тип имена се сдобиват с лица, защото обикновено се намират живописци, илюстратори, карикатуристи или други доставчици на образи (театрални и филмови дейци, аниматори и пр.), които да им ги осигурят и по този начин да регистрират и доутвърдят широката им внедреност в системата на знаците. Дон Кихот и Бай Ганьо, например (и далеч не само те), отдавна са ни известни и визуално”./19/ Минков търси знаковото, типичното, а не индивидуалното, затова героите му са или с имена, превърнати в част от авторовата идея, или изобщо нямат имена. Безименни са героите от “Влак”, “Разказ за една бегония”, “Асфалт”, “Наследници”. Авторът е непрестанен коментатор на своя текст, оголвайки механизмите за създаването му. Той коментира и избора на име за своите герои, акцентирайки върху неговата условност: “Съгласно една стара сантиментална традиция влюбените ненавиждат смъртно своите истински имена, които смятат за твърде варварски и неблагозвучни. Те предпочитат галените обръщения,  като “пиленце”, “гълъбче”, “жабче”, “мишле” и тъй нататък – все такива едни зоологически епитети. Ала най-често, разбира се, единият от двамата се нарича Беба, а другият Буби… затова ще тръгнем по общото течение и занапред ще наричаме нашите герои  също Беба и Буби” /“Алхимия на любовта”/. Освен без име, обезличеният герой на Минков често е оставен и без описание на физическите черти. Описанието на героя често се оказва описание на неговото облекло. Във “Влак” героите са един търговски пътник в голф-панталони, момиче в зелен пуловер, учителка с блуза, на която има сребърен Мики Маус. Героят изцяло е изместен от своята дреха в “Генералски шинел”. Предметите, дрехите и вещите не са декорация при изграждане на образите, те са носители на символичен подтекст.

      Промяната на типологията на героя през 30-40-те години е особено отчетливо откроена по отношение на опозицията реалност-измислица. Възрожденските белетристи държат на достоверността на разказваното, героят на разказа трябва да е правдоподобен, в него трябва да се оглеждат действителни лица. Следосвобожденските последователи на възрожденските белетристи в областа на кратката белетристична форма продължават тази илюзия. Точно този тип герои се утвърждават в класическия модел за разказ. Това дава основание на проф. Константин Гълъбов /литературен кръг “Стрелец”/ още през 20-те години да потърси типологията на героя в статията “Човекът на кавала. Човекът на рибния буквар. Човекът на Балкана” и да стигне до извода, че  “не възможности за фантастика, а себе си дири българската душа в нещата – и тя ги унифицира, слива ги в едно съцветие, заставя ги да звучат и глъхнат ведно с нея”/20/ В началото на века се формират две линии в българския разказ– интуитивната /Вазов, Е. Пелин, Йовков/ и интелектуално-философската. Разказвачите от 30-40-те години до голяма степен стъпват върху постиженията на интелектуално-философската мисъл при създаване на типологията на новите герои. В известен смисъл те са продължители на тази линия, изнасяйки идейното, духовното на преден план при търсене на типичните черти. Вазов например винаги търси “виденото’, “чутото”, а Минков игнорира всяка илюзия за достоверност при описанието на своите герои, коментирайки създавания текст. При него се стига до скъсване с постулатите на литературната традиция, свързана преди всичко с мимезиса, търсещ илюзията за действителност и характерен за реализма на 19 век. Реалистите през 30-40-те години “синтезират в творчеството си ред модерни черти /от Елин Пелин до Йордан Йовков/”/21/. Периодът между войните е определен от литературната критика с понятия като епическа стабилизация, социално-публицистичен патос, задълбочаване на историзма, вкус към автентичното, разгръщане на антивоенната тема. Типологизацията на героите от 30-40-те години е разположена между двата проблема – отказ на писателите от битоописателство и страх от стандартизиране и загубване на личностното и националното. “Разказ с витамини” на Минков всъщност декларира отказа на писателя от битоописателство. Характеризирайки един битов роман, авторът се обръща към читателя, идентифицира се с него и споделя общи впечатления: “Когато четете тази книга, вие преставате да мислите за окръжаващата ви действителност: сред стаята ви изниква буйна трева, прошарена с метличина, етажерката ви с книги се превръща в нисък плет, около който се търкалят големи жълти тикви, а хвърлите ли поглед в огледалото – внезапно виждате пред себе си едно теле с извита като на жребец глава: то ви гледа кротко в очите и сякаш се усмихва”. Минков разчита на явния и открит парадокс, за да представи своята позиция. Литературните изследвачи вече са отбелязали, че “битоописателството е една неизбежна болест на младата национална проза, характена за младенческия период на някои литератури”/22/. Бедата не се свежда до това, че героите са описани с фолклорни и етнографски детайли, а че с тях се изчерпва съдържанието на образите им. Героят на разказа от 30-40-те години води своеобразен диалог с литературната традиция, със завоеванията – образци на кратката белетристична форма /Вазов, Г. Стаматов, Е. Пелин, Й. Йовков/, с народническата литература /Влайков, М. Георгиев/. Преминали през сантиментализма, романтизма, новите типове герои със своите многобройни аналогични варианти релефно открояват лицето си при едно реалистично изображение. Макар че реализмът на разказвачите от този период /Емилиян Станев, Константин Константинов, Павел Вежинов, Светослав Минков/ се различава от описателния реализъм в разказната ни традиция с по-високата степен на условност на изображението.

     Героите през 30-40-те години са своеобразна критика на действителността, те са рожба на човешкия копнеж към по-съвършеното. Тези типове не изчезват от пространството на литературата и днес, те  периодично се актуализират, подобно на старите митове – “Не са необходими много усилия на паметта, за да си припомним подобни актуализации, на които сме били свидетели в последно време”./23/ Разглеждането на типологията на героите от разказите на 30-40-те години извиква размисли за нищожното и възвишеното, за преходното и стойностното. Отрицанието на определен тип герои унищожава нищожната действителност и търси другата, стойностната, възвишената. Това са персонализирани емблеми на социалната система, на която принадлежат. Наличието на типовете герои е показателно за ценностната система на обществото, в което те са родени. Типът герой и днес е показателен както за изграждане на общата представа за дадено общество, така и за самоидентификацията на индивидите в него.

Цитирана и използвана литература:

1.Звезданов Николай, “Неосветените дворове на душата”, С., 1987г.

2.Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006г.

3.Узунова Румяна, “Павел Вежинов, Литературно-критически очерк”, С., 1980г.

4.Константинов Г., “Дамата с рентгеновите очи” в сп. “Златорог”, 1934г., кн.9

5. Мутафов Чавдар, “Банално изкуство” в кн. “Избрано”, С., 1993г.

6.Константинов Константин “На широкия път” в кн. “Разкази и пътеписи”, С., 1980г.

7.Мутафов Чавдар, “Банално изкуство” в кн. “Избрано”, С., 1993г., стр.163

8.Далчев Атанас, ”И сърцето най-сетне умира”, С., 1998г., стр.132

9.Речник на литературните термини, С., 1980г., стр.404

10. Речник на литературните термини,  https://www.belschool.net/files/nauchiteziliteraturnitermini/1.html

11.Русева Виолета, “Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, В. Търново, 1933г.

12.Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С.,1996г., стр. 455

13.Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006г, стр.95

14.Каролев Стоян, “Типизация и идейност” в сп. “Литературна мисъл”, 1958г., кн.4

15.Игов С., “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр. 455

16.Станев Емилян, “Празници”

17.Игов С., “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр. 456

18.Трендафилов Владимир, “Конструирането на културния герой през българския ХIХ-ХХ век”, https://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=trendafilov

19. Трендафилов Владимир, “Конструирането на културния герой през българския ХIХ-ХХ век”, https://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=trendafilov

20.Гълъбов Константин, “Човекът на кавала. Човекът на рибния буквар. Човекът на Балкана” в “Литературен кръг “Стрелец”, В. Търново, 1995г., стр.132

21.Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр.429

22.Султанов Симеон, “Насаме със Светослав Минков”, , С., 1972г.

23.Аретов Николай “Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология”, https://www.slovo.bg/old/litforum/009/naretov.htm