Традицията на народната песен в поезията на Яворов
Публикувано: 2018-01-25 19:06:51
В бъдещата история на българската култура нашият век освен с всичко друго може да бъде означен и като време на засилен интерес към изконните митологични и предлогични представи за битието, запазени в народните песни. Съвременният човек все по-често се връща към детството на своята култура, осъзнавайки древната илюзия за вечност и ненакърнимост на индивидуалното битие, което се пренамира в непрестанно повтарящия се ритуал. Най-добрите образци на българската и световната литература са построени върху безконфликтното и странно съжителство на древните представи от народното творчество с реалната история. Морис Бенароя стига до извода, че “българският национален дух е въплътен и изразен най-ярко в творенията не на нашите прозаици, а в поезията на нашите първенци поети – Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Траянов. Едно по-обстойно изследване би доказало почти математически нашето заключение”. /1/
В многовековната българска литература поезията на Яворов е достоен наследник и изразител на народната култура. Творби като “Калиопа”, “Луди-млади”, “Павлета делия и Павлетица млада”, “Овчарска песен” са пример за творческа обработка на песенното народно творчество. Но поетът не просто стилизира и копира мотиви, идеи и образи, той черпи от народностния дух вътрешна сила, чувства и мисли. Това са Яворови песни, в които е запазена жива душата на народа, а не преработка на народни мотиви. Гео Милев открива в тези песни колективния дух на българското племе – “дълбоката всенародна горест, отразена в нашите народни песни, която всеки от нас носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци”./2/ Традицията на народната песен откриваме както във формата, така и в съдържанието на поезията на Яворов.
В творчеството на поета има обособени два периода и първият от тях според литературната критика е “изцяло тематично свързан с традиционната литература”./3/ Но модерно и традиция своеобразно се преплитат във всички негови стихове и могат да бъдат открити в тематичните мотиви, лирическия персонаж и интонационната атмосфера. Художественото мислене на Яворов трябва определено да се свърже с фолклорната традиция, защото в естетиката и поетиката му откриваме същностните страни на българското световъзприемане и българския образ на света. Поезията на Яворов е снела в себе си широкия спектър от духовната вертикала на националната ни култура, доказвайки, че “духът, творящ култура, неизбежно е зает със задачата да отделя всичко субективно от практическия опит и да намира онези формули, които ще доведат до най-добрия и най-подходящ израз за природата и нейните сили”/4/.
Яворов провокира у нас образи и представи от народното ни битие. Поетът възвръща преметността като духовност и духовността като осмисляне на предметния свят. Често опредметяването е основен изразителен принцип, за да се изведе психологическото състояние на неговия лирически герой. Този изразителен принцип е взет от народната песен, в която конкретност и абстрактност размиват своите граници. В песента например за болния Стоян, който лежи някъде далеч от бащиния дом /”Разболял ми се млад Стоян/ на връх Стара планина, никаква рода при него…”/ са дадени конкретните названия на птиците, а след това са смесени, превърнати са в абстрактни названия, за да се подчертае тяхната амбивалентна функция на закрилници и в същото време вестители на близката му смърт: “Завили му се два орла./ Стоян на орли думаше:/ “Два орли, черни гарвани/ с криле ми сянка вардете…” Едновременно орли и гарвани, птиците ще утешават юнака, но и ще му вземат душата. С подобна амбвивалентност се появяват образите на орлите в Яворовото стихотворение “Демон” – “Аз съм вихър и мъгла,/ владея царство без предел: че имам орлови крила/ и ноктете на орел”. Конкретните образи се оказват абстрактни обяснения за състоянието на душата – “Духът ми е орел./ И аз живея там. Но аз съм сам…”/. В народната песен реалното е очертано с битова точност, изчерпателна описателност и съсредоточеност върху добре познати действия. В същото време това реално се оказва фантастично и неправдивоподобно. За народния творец сплитането на реалното и фантастичното е творчески похват за постигане на художествена правдоподобност и убедителност. По същия начин и дори със същите художествени образи Яворов извежда абстрактните изводи за състоянието на душата от конкретната реалност. В “Нощ” мозъкът е “олово”, което “в разяден череп се разлива”, леглото е “тръне и коприва”, възглавието – “камък същи”. Поетът очертава реалиите с точността и описателността на народния творец. И в тази творба, както и в народната песен, ние се движим в свят на фантазии, които, без да се интересуват от външния ход на нещата, произвеждат ту безплътни, ту пластични образи. Това е свят, в който липсват точните очертания между конкретното и абстрактното – “Аз имам орлови нокте:/ и жар и лед – това са те”/”Демон”/. Яворов, воден от опита на народния творец, превръща субективните си фантазии в очаквания. Поетът поставя на една плоскост реалното и фантазното, изключителното и всекидневното, обикновеното и необикновеното. Всичко това получава ценностна маркираност и в същото време уляга в сблъсъка си с противоположните единици - ”…ти в пламък ще се вледениш,/ под кървав студ ще изгориш”/”Демон”/. Така художествено се овладява действителността в народните песни и в стиховете на Яворов. Дори и в стихотворение като “Арменци”, където заглавието се свързва с идеята за конкретно събитие и народността на героите, липсва детайлизация и конкретност, реалността няма своите ясно заявени очертания. Ц. Трифонова/7/ отбелязва, че ако се проведе изследователски експеримент и стихотворението бъде преведено на полски, италиански или унгарски език без заглавие, “то неизкушената чуждестранна публика справедливо може да го съотнесе с участта на своите емигранти”. Общохуманният смисъл на Яворовата поезия разчупва рамките на конкретността. Традицията на народната песен се откроява в разширяващия се смислов обем на съдържанието при изграждане на конкретните образи в поезията на Яворов.
Народната песен идва до нас от време, в което Слънцето е бащата на света, Луната е плодовитата майка, а на всяко нещо му е придаван живот и си е имало свой демон. Демонът на Яворов е оживялата сплав от вихър и мъгла: “Аз съм вихър и мъгла,/ владея царство без предел” /”Демон”/. Образът на вселената в народната песен е отдалечен от реалността, но напълно съответства на субективните фантазии: “Ни прела гора, ни ткала -/ са зима болна лежала./ Кога да дойде Гергьовден,/ сама са гора облекла –/ се во зелена долама,/се во зелено кадифе”. Метафоричните образи във фолклора одухотворяват природата: “Заплакала е гората, гората и планината/ и от гората дървьето, и от дървьето лискята,/ и от гнездите пилците, и от земята тревата,/ от кладенците водьето, заради Инче войвода”. Както за архаичното съзнание на народния творец, така и за лирическия герой на Яворов, природата не е безлична: “А зимната буря им сякаш приглася,/ звучи и завива страхотно в нощта/ и вихром подема, издига, разнася…/”Арменци”/. Поетическата символизация на природата при него е проектиране на човешката душа навън: “Угасна слънце, няма я луната,/ в небо звезди не ще изгреят пак!/ И аз лежа безсилен да се дигна/ изпод надвисналия леден мрак.”/”Угасна слънце”/. В душата на поета е настъпила тъмнина и тя се разпростира върху цялата вселена – “Примлъкна звяр и птица: нивга ехо/ не ще се чуе вече по света!”. Микрокосмосът обхваща макрокосмоса, духовното вътрешно пространство на човека се проектира навън и по този начин времето се превръща в безвремие – “чудовищния сън на вековете/ остава неподвижен и мълчи”. За Яворов природата е психологически символ. Тя е душата, а не съществуващ отделно от човека свят. Сливането на съзнанието с духа на природата /”душата ми копнееща се слива/ с великата копнееща душа/ на майката природа…/ означава възраждане – “как дивно се възраждам аз/ сред майката природа!”/”Самота”/. Природната и човешката сила могат да бъдат внушителни, ако открият своето единство, наречено от поета “вечна душа”. Това полузабравено чувство, което откриваме в светогледа на народния творец, ни връща Яворов като спасение от сиротните скиталчества на цивилизования дух: “Тогаз духът в смирение разбира/ тъмата в толкоз светлина;/ тогаз духът в смирение постига/ зарята в толкоз тъмнина; -/ и аз горя сред пламъците нежни на вечната душа…”/”Самота”/. Сякаш на поета е дадена способността под думите и под образите, които ражда неговата фантазия, да усеща онези непреходни сенки на отдавна отминали духовни светове от народните песни и да ги превръща отново в реални в стиховете си.
Традицията на народната песен може да бъде открита в стиховете на Яворов и в свързването на проблема за оцеляването на човека и човечеството с проблема за ненакърнимостта на корена. Поетът е разбрал, че в глъбината на народното творчество е скрит тайният знак и на нашия живот. Сравнението на човека с дърво откриваме в много от народните песни: “Овде дърво столовато,/ столовато, грановато;/ Гранки му са до небе си,/ а корене сура земя:/ Гранките са мили снахи,/ а корене синовете,/ а вършките мили внуци…” В духа на това традиционно разбиране според Яворов човекът, който се е откъснал от дървото, се превръща в лист отбрулен: “Лист отбрулен…Бог знай де го/ вятъра завлече./ И сирака/ тъй отмина на чужбина -/сам, далече”/”Лист отбрулен”/. Поетът търси изконното космическо чувство за родство и всепринадлежност.
Надарен с мощна памет, Яворов улавя тъгата на съвремието си по простите истини на живота, проектирани в народните песни, по колективното детство и разрушаващия се свят на първичност и доброта. Духът на твореца продължава да носи белезите на развитието, през което е преминал. Човешката надежда за хармония и светлина може да бъде открита дори и в пейзажните стихотворения на поета: “Нивята се пробуждат за своите юнаци:/ препълнен е утъпкан друм/ от работливите селяци…/”Пролет”/. Яворов жадува за една жизненост /”море черно цариградско вино”, “море люта одринска ракия”, “море тънка солунска девойка” – “Хайдушки песни”/, която вече е утвърдена в народната ни песен.
В стиховете на поета откриваме и митологемните вариации от народните песни на трагичния мит за тържеството на апокалиптичното и иреално зло начало на живота и безпомощността на човека пред него: “Но вечно сам в тълпата шумна,/ любов ли някоя безумна,/ безумна някоя ли злоба/ нещастник носи той към гроба /”Чудак”/. Трагично е това лутане на човека из лабиринт без изход и без милост към него от страна на живота. В една народна песен за Марко, който воюва със злото, народният певец обобщава: “Щу ли бехме, щу ли не видохме, още щу ли не че видиме!”./5/ Библейската притча за Йона, погълнат от кита, предава най-точно ситуацията на човешкото безсилие и безпомощност, когато попадне в дълбок мрак. Сковаването на прогресивната енергия има нерадостни аспекти. Много позитивни сили са необходими за юнака от народните песни, за да влезе в геройска битка, а постигнатата победа над демоничните врагове /дракон, ламя, змей и подобни/ често е временна. Представата за зависимостта на човека от враждебни сили, която е намерила израз в народните песни, не е чужда за автора на “Градушка”. В тази творба природното зло, което дебне човешката съдба, прераства в символ на вечното нещастие, очакващо човека в труда и усилията му: “И всички емнали се боси/ с лица мъртвешки посивели/ отиват: вечно зло ги носи/ към ниви глухо опустели.” Глаголът “емнали се” е точен израз на подгонената от “вечното зло” човешка душа. Фраза, словоред и ритмика в тези стихове идват от дълбокия и чист извор на народната песен. До известна степен разглежданата представа за зависимостта на човека от враждебните сили е превърната от поета в мирогледна позиция. В песенното народно изкуство и в поезията на Яворов нравственият патос е в стремежа към преодоляване на демоничното в света на човека и в човека. Поетът е разбрал колко дълбоки са човешките подземия: “…че рани разяждат ранени сърца,/ че злоба ги дави в копнежа си бесен/ и сълзи изстисква на бледни лица…/ че злъчка препълня сърца угнетени,/ че огън в главите разсъдък суши,/ че молния свети в очи накървени,/че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.” /”Арменци”/ Съдбата на човека за народния творец е непроницаема и непроменлива. И в стиховете на Яворов всяка надежда за излизане от статичния абсурд е обречена на неуспех. Но лирическият герой на Яворов е в много по-голяма степен оръдие на един автоматичен свят. Гледната точка за света като непроницаема тайна води поета до фатализъм на човешкото съществуване: “Все туй копнение в духът,/ все туй страдалчество из път,/ на който не съзирам края. /”Копнение”/. Пълната отчужденост на човека от човека и света превръща общуването в извор на страдание, в което се преплитат скръб, протест и негодувание – “и пеят, тъй както през сълзи се пей”/”Арменци”/. Това е страдание, което “не е негово лично; защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото – тъмно наследство в душата на поета”/6/. Образът на живота-страдание, в който надеждите са “напразни”, е очертан категорично, макар и косвено, в “Напразно, майко” – “Напразно, майко, се боиш…/та мога ли забрави аз/ немилостивата оназ,/ живот която ми е дала?”
Много са допирните точки между Яворовия лирически герой и героите от народните песни. Той не общува със света като завоевател. Не познава честолюбието и самолюбието и има сетива за великолепието на света. В стиховете на поета се оглеждат дълбоко народностни представи за мястото на човека в света, където той общува свободно и хармонично с цялата вселена. Мъдростта на народния творец при Яворов се е превърнала в пределна напрегнатост на сетивата, от които започва интуитивното прозрение за истината. Отношението към врага и към приятеля е ясно заявено: “С враг врагувам – мяра според мяра,/ с благ благувам – вяра зарад вяра”/”Хайдушки песни”/. Лирическият герой на Яворов трудно може да бъде наречен съвременник в точния исторически смисъл на думата. Той притежава по-архаична природа – “Бог богува – нека си богува,/ цар царува – века ли царува.”/. Макар да принадлежи към своето време, той е участник във вселенската мистерия, която е събрана в народните ни песни. Това е лирически герой, който е съизмерим с всечовешкото време и е съвременник не точно на определен исторически момент, а на вечността. Реалните колизии в поезията на Яворов откриват абсолютните колизии на битието. В същото време обективната действителност в поезията на Яворов и в народните песни не противостои на твореца като битие от друг порядък, което съществува независимо от художественото му съзнание. Творецът е издигнат до равнището на субект, който моделира света по свой образ и подобие.
В народните песни е колективистичната представа за фундаменталните страни на битието. В това е тяхното жизнестроителство – те преобразяват и спасяват живота. В тях, както и в поезията на Яворов, индивидуалната лична съдба се извисява до обобщение на колективната съдба. Трагичната участ на народа оставя дълбоки рани в сърцето на поета: “Че няма дух и няма вещ/ вън от гърдите мои – пещ/ на живия вселенски плам,/ на цялата вселена храм. /”Песен на песента ми”/. Взаимообвързаността на личното и колективното битие е представена най-силно чрез образа на хайдутина. Както във фолклора този образ е изграден от Яворов в цикъла “Хайдушки песни” без детайлизация и индивидуално-конкретни черти. Типизирането в случая е ключът към художествената му монолитност. Неспокойният скиталчески дух на харамията определя неговата съдба на бездомник: “Ден денувам – кътища потайни,/ нощ нощувам – пътища незнайни./”Хайдушки песни”/. В третата песен от цикъла се води диалог между дружината и хайдутина-войвода. Гласът на дружината е хайдушката съвест. Войводата говори със сърцето си: “А пламък ми пари главата,/ мъка ми мъчи душата,/ дружино.” Мотивът за хайдушката клетва заглушава сърдечните пориви на хайдутина. Любовта и дългът към дружината в духа на фолклорната представа неизбежно стават основа за раздвоение и драматичен конфликт в душата на войводата.
В народното световъзприемане любовта е една от най-мощните движещи сили на човешките неща. Тя е възприемана като “божествена” и това й подхожда, защото в народната психика най-мощното нещо е “бог”. “Божествена” сила е любовта и в поезията на Яворов, където образът на бога е дух и този образ търси духа. Това не е негово откритие, а е всеобщия прастар натрупан опит, отразен в народните песни. Духовната любов съставлява общността на хората. Във фолклорните текстове чувствеността е спотаена и не става дума за лекомислена любов. Не конкретният образ на любимата, а неговото въздействие, конкретизирано чрез натрупване на детайлите, се извежда на преден план в народните текстове - “кога те видов на коня,/ ми дойде да се убодам;/ та жал ми падна за майка –/ дека сум еден у майка”. Любовта е възпявана като възвишено чувство, чиято основа е душевната привързаност. Много са песните, в които момъкът и девойката са неразделни, безсилна в това отношение е дори и смъртта. Яворов приема и утвърждава тази позиция в своите любовни песни – “Две сърца се знойно любят,/ старо-харо ги дели:/ дали времето си губят,/ или бог ще се смили?”/”Калиопа”/. Въпреки конкретността на изказа, образът на любимата в народната песен и в стиховете на Яворов не се откроява с физическа определеност: “Кристално чиста, като висините сини,/ намериха те спяща жаждущи мечти…”/ “Пръстен с опал”/. На преден план е изведен духовният портрет. Стремеж да се очертае този портрет откриваме във всички Яворови творби, а неговият завършен вид е постигнат в “Две хубави очи”, където очите на любимата са поетически символ на нейната нравствена чистота и очарование. Любовта и омразата често се борят в сърцето. Хайдутинът от Яворовите стихове “мяна” би сторил - косите “с хранена коня”, очите – с “пушка бойлия”, зъбите – със “сабя по воля”, воден от омразата към своите врагове. Повторенията и анафората подчертават тържеството на силната воля над личния порив. Както в хайдушките народни песни и в стиховете на Ботев /”До моето първо либе”/ любовта не може да изпълни изцяло духовното пространство на лирическия герой. Доминира колективното чувство, то определя жизненото поведение. Любовта като образ, мотив, чувство в традицията на народната песен често върви със смъртта, която е едновременно нейно отрицание и утвърждение. Лазо, който е “черен изедник и в кръвта” ще бъде убит, макар че е баща на изгората му /”а жал ми е жалост умора/ Лазова щерка изгора/ дружино”/”Хайдушки песни”/. В духа на народното световъзприемане отношението към юнака се определя от неговото отношение към злото : “…бре зло на злия въздава –/ и нека! –/ Юнак, що шета за слава навека…” Традиционното отношение на хайдутина към смъртта откриваме в последната песен от цикъла “Хайдушки песни” – “Сън сънувах”, макар че апотеозът на юнашката смърт поетът смесва с елегично чувство. В тази песен се появява и характерният образ от фолклора – пиле хайдушко, което пее над юнашкия гроб как “юнака юнак е загинал”.
Разстоянието между твореца и изобразявания свят в народните песни и в Яворовите стихове се скъсява чрез обръщенията и диалогичната им отвореност: “Върни се, облако неверен,/ почакай, пакостнико черен,/ неделя, две…ела, тогази/ страшилище! /”Градушка”/. Откриваме това скъсено разстояние и в любовната лирика на поета: “Прохладен лъх от ангелско крило,/ о, ангел, о дете,/ зефирен лъх от ангелско крило…/”Благовещение”/. Обръщенията в “Арменци” /”вий, родни брегове”, “прощавай, роден край”/ чертаят контурите на родното пространство /които вече сме срещали в народните песни/ в посока от единичното към обобщеното, от конкретното към абстрактната символика – родни брегове, роден край – родино свята – свят олтар – изгубен рай. Степенуването на различните парадигми поставя родината сред божествените символи.
Стилно-езиковото единство на поезията на Яворов би било невъзможно без народно-поетическата лексика – “тато”, “либе”,“задява”, “избрише”, “емнали се”, “кръкнали”, “бухлат”, “вирнали”, “клетнишки”. Думите семантично изразяват конкретни реалии: градушка “удря”, слана “попари”, “кош кюмур се достопява” и “духалото се пука, пъха и приглася”. Oриентацията към лексиката на народната песен е свързана с общата насоченост на творчеството на поета и с неговия собствен поетически натурел. Лингвистичните признаци на народната песен се изразяват чрез активна употреба на некнижни средства за лиричен изказ /“Като няма прокопсия,/ плюл съм тая орисия! /”На нивата”/ и думи със стилова обагреност на разговорност и фамилиарност – “тато”, “либе”. Глаголните форми за бъдеще време също се оказват оцветени в духа на народната песен: “щат”, “изчезна ще”, “заспа-ще”. Еднокоренните думи в тяхната съчетаемост внушават реални звукови усещания – “че рани разяждат ранени сърца”/”Арменци”/. Употребата на конкретни, но експресивни думи придават на стиха народно-разговорна интонация, доближават читателя до народното мислене и митологично-образното възприемане на света.
Взаимозависимостта между конкретното и абстрактното е изразена от Яворов чрез метафори, които както в народните песни са форми на познание и самопознание: “Те пият, а тънат сърцата им в рани,/ и пеят, тъй както през сълзи се пей /”Арменци”/. В метафорите на Яворов се откроява аналогията с външния свят на човека – “облак лази, расте и вий снага космата”/”Градушка”/. Чрез тях творецът постига пълнотата при осмисляне на битието. Метафоричното виждане в народните песни разкрива отношението към действителността. В песента “Стоян и Месечко” например това отношение е свързано с предчувствието за волен хайдушки живот: “Стоене, млада въйводо,/ гората са е развила,/ полето се е засмяло/ и дружина се събира”. Свежестта на това народно метафорично мислене е намерила своето отражение в стиховете на Яворов, където умът на момчето “хвърка”, а погледът му “гори”/”Калиопа”/. С метафорични епитети, които вече сме срещали в народната песен, са изградени образите на страданието и копнежа в “Заточеници” и “Арменци” – “сълзи накипели”, “угаснал взор”, “горчива скръб”, “отровени сърца”. Не би могла да оживее картината на човешката драма в “Градушка” без метафорите, които я изграждат и синтактичната оформеност на стиховете: “Върхушка, прах…ей свода мътен/ продран запалва се – и блясък –/ и още – пак – о, боже! Трясък/ оглася, планини, полета, -/ земя трепери…Град! – парчета/ яйце и орех…” Епитетите оживяват чувствата и образите: “Но мина зима снеговита,/ отиде пролет дъждовита,/ и знойно лято позлати/ довчера злачни широти /”Градушка”/. “Снеговита”, “дъждовита”, “знойни”, “злачни” в случая градят колоритната предметност в текста. Постоянните епитети от фолклора /”първа обич”, “тънка девойка”, “сабя халосия”, “пушка огнебойка”, “люта ракия” се сплитат с характерни възгласи от народните песни /море, леле/. Епитети в инверсия рисуват изгнаническия образ в “Арменци” – “дух болен”, “сърца угнетени”, “очи накървени”. Сравнението в поезията на Яворов както във фолклорните текстове обогатява израза чрез сходство и асоциации с други образи и засилва сентенциозността на изказа. В някои случаи народният творец превръща сравненията в поетически формули, които са средство за композиране на песента. Такава поетическа формула например е сравнението на врага с листата на дърветата. В песента за Страхил войвода то се среща в следния вариант: “Потеря, тежка потеря,/ колко на гора листата/ и на полето тревата-/ колко е тежка потеря”. Яворов се опира на този модел за изграждане на разгърнати сравнения, търсейки подходящите словесни форми - “гъвкав стан, фиданка съща”, “а косите – грейно злато,/ а очите, две звезди под вити вежди”, “бузи али – рози, мила,/ рай мечтали,/ устни захар, шия млечна”, “а гръд бяла, слънце нивга не видяла”/ “Калиопа”/. Народният певец често използва едни и същи предмети за сравняване. Изцяло с такива фразеологични съчетания от народната образност е нарисуван образа на любимата девойка в “Калиопа” и в цикъла “Хайдушки песни”, където “злато ковано” са косите, “огън елмази” – очите, “маргар мъниста” – зъбите. Умалителните съществителни /”косици”, “очици”, “зъбици”/ разкриват отношението към нея. По отношение на предметността, начина на изграждане на поетическия образ и свежестта сравненията от народните песни художествено се отразяват в стиховете на Яворов.
Характерни за народната песен са конструкции от контрастни и антитезисни изрази от типа “Нана я оженихме/ за черната земя,/ за зелената морава.” Редовно в тези случаи остава недоизяснена пространствено-временната ос на събитието. Сложно семантично пространство от скрити значения съпровожда развоя на народната песен. Всички тези белези могат да бъдат открити в поезията на Яворов, където арменците “пеят, тъй както през сълзи се пей”, а Правдата и Разумът в “Бабина приказка” са бежанци, които са преследвани от хората и спасени от зверовете: “Бежанците с викове/ дън-горите огласили;/ наизлезли зверове/ и от хора ги спасили…/“Бабина приказка”/.Яворов възприема от поетиката на народната песен съчетаването в една художествена цялост на простота и сложност и успява да извлече от този сблъсък получената духовна сила. Чрез характерните за народната песен повторения поетът постига сгъстяване на чувството и неговата градация, подчертава настроението и създава мелодичност на фразата. Повторенията в народната песен са сгъстени типове опити на битието или първоначални представи по терминологията на Юнг. И в стиховете на поета е невъзможно описанието на метафоричните образи на езика на логиката. Лексикалните повторения могат да бъдат съчетани с анафори: “И все по-зловещо небето тъмнее,/ и все по се мръщи студената нощ/ и все по-горещо дружината пее /”Арменци”/. Често до анафорите срещаме изреждане на еднородни части на изречението – “Че няма зло, страдание, живот,/ вън от сърцето ми – кивот… /”Песен на песента ми”/. Лексикалните повторения са съчетани естествено и със синтактически паралелизъм: “Да беше мор, да беше чума,/ че в гроба гърло не гладува, ни жадува /”Градушка”/. Натрупването на еднакви по артикулация звукове също повишава ритмомелодиката – “Жжин! Чука-трака”, “Там-сам! Зън-вън…бива-бива”, “Зън-вън, трак-мрак’, “Кали-Кали-Калиопа!” /”Калиопа”/. Чрез асонанс и алитерация Яворов като народните творци осъществява блестяща игра на еднакви или сродни звукове и срички. Повтарящите се звукови съчетания ГР и ТР в “Градушка” наподобяват шума на падащ град и предават динамиката на чувствата. В епилога на тази творба глъхнат меките и плавни звукови съчетания – СЛ, ГЛ, ВЛ: “…Тихо гръм последен/ заглъхва негде надалече/ и – влък след стадо – вихър леден/ подгоня облаците вече”. Асонансът на “Ъ” /”сълзи”, “злъчка”, “огън”, “мъст”/ в “Арменци” заостря изказа и внушава чувство на злоба и омраза.
За Яворов народните ни песни са домашна национална библия, която може да бъде разчетена чрез средствата на поезията и преведена на езика на съвременността - “Бог богува – нека си богува, цар царува – века ли царува”. Еднокоренните повторения /”мъка ми мъчи душата”/ и синтактическият паралелизъм ясно заявяват мирогледната позиция на поета. На принципа на тематично-синтактичния паралелизъм е построена изцяло първата песен /”Ден денувам…”/ от цикъла “Хайдушки песни”/. Всяка строфа започва с повторение на еднокоренни думи /”ден денувам”, “с враг врагувам”, “бог богува”. Този тип повторения се срещат единично в народната песен, а при Яворов са изведени до поетическо правило при композиране на творбата. За симетрията тук роля има и краят на стиха, който притежава афористичната лаконичност на народния творец – “мяра според мяра”, “вяра зарад вяра”. Изразните средства от народната песен са подчинени на творческата индивидуалност на поета и това прави възможна появата на характерния национално оцветен яворовски поетически стил.
Усвояването на националноестетическата ни и културна самобитност чрез творчеството на Яворов може да стане, при условие че съществува комплексен подход, в който да се използват съвременните постижения на литературознанието, естетиката, науката и културата. Изкуството има историческа памет, но няма посока във времето. То не може да се нарече старо или ново, защото при него, както и при историята, всичко периодично се забравя и припомня. Все още е сравнително бедна представата на модерната личност за богатството и невероятната жизненост на народната песен. Цялата творческа сила, която съвременният човек изразходва за наука и техника, човекът от древността е посвещавал на своя фолклор. С този силен творчески порив се обясняват неспирните подмладявания на песните. Художественото съзнание на Яворов е мост между откъсващия се от природното дух на съвременния човек и живителните сили на народната песен, защото поетът търси духовните връзки на личността с първостихиите на живота.
Цитирана литература:
- Бенароя Морис, “Българската национална душа. Опит за уясняването й” в “Литературната задруга Хиперион”, В.Търново, 1996г., стр.191
- Милев Гео, “Кратка история на българската поезия”, в “Стихотворения Поеми Критика”, С., 1980г., стр.358
- Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр.376
- Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006, стр.41
- Българско народно творчество, т.1, Юнашки песни, С., 1961, стр.71
- Милев Гео, “Кратка история на българската поезия”, в “Стихотворения Поеми Критика”, С., 1980г., стр.358
- Трифонова Цвета, “Арменци” и “Заточеници” от Пейо Яворов – една тема в две вариации” в “Български език и литература”, С., 1995г., 3, стр.13