Традицията на народната песен в поезията на Яворов

       В бъдещата история на българската култура нашият век освен с всичко друго може да бъде означен и като време на засилен интерес  към  изконните митологични и предлогични представи за битието, запазени в народните песни. Съвременният човек все по-често се връща към детството на своята култура, осъзнавайки древната илюзия за вечност и ненакърнимост на индивидуалното битие, което се пренамира в непрестанно повтарящия се ритуал. Най-добрите образци на българската и световната литература са построени върху безконфликтното и странно съжителство на древните представи от народното творчество с реалната история. Морис Бенароя стига до извода, че “българският национален дух е въплътен и изразен най-ярко в творенията не на нашите прозаици, а в поезията на нашите първенци поети – Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов и Траянов. Едно по-обстойно изследване би доказало почти математически нашето заключение”. /1/

      В многовековната българска литература поезията на Яворов е достоен наследник и изразител на народната култура. Творби като “Калиопа”, “Луди-млади”, “Павлета делия и Павлетица млада”, “Овчарска песен” са пример за творческа обработка на песенното народно творчество. Но поетът не просто стилизира и копира мотиви, идеи и образи, той черпи от народностния дух вътрешна сила, чувства и мисли. Това са Яворови песни, в които е запазена жива душата на народа, а не преработка на народни мотиви. Гео Милев открива в тези песни колективния дух на българското племе – “дълбоката всенародна горест, отразена в нашите народни песни, която всеки от нас носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци”./2/ Традицията на народната песен откриваме както във формата, така и в съдържанието на поезията на Яворов.

      В творчеството на поета има обособени два периода и първият от тях според литературната критика е “изцяло тематично свързан с традиционната литература”./3/ Но модерно и традиция своеобразно се преплитат във  всички негови стихове и могат да бъдат открити в тематичните мотиви, лирическия персонаж и интонационната атмосфера. Художественото мислене на Яворов трябва определено да се свърже с фолклорната традиция, защото в естетиката и поетиката му откриваме същностните страни на българското световъзприемане и българския образ на света. Поезията на Яворов е снела в себе си широкия спектър от духовната вертикала на националната ни култура, доказвайки, че “духът, творящ култура, неизбежно е зает със задачата да отделя всичко субективно от практическия  опит и да намира онези формули, които ще доведат до най-добрия и най-подходящ израз за природата и нейните сили”/4/.

     Яворов провокира у нас образи и представи от народното ни битие. Поетът възвръща преметността като духовност и духовността като осмисляне на предметния свят. Често опредметяването е основен изразителен принцип, за да се изведе психологическото състояние на неговия лирически герой. Този изразителен принцип е взет от народната песен, в която конкретност и абстрактност размиват своите граници. В песента например за болния Стоян, който лежи някъде далеч от бащиния дом /”Разболял ми се млад Стоян/ на връх Стара планина, никаква рода при него…”/ са дадени конкретните названия на птиците, а след това са смесени, превърнати са в абстрактни названия, за да се подчертае тяхната амбивалентна функция на закрилници и в същото време вестители на близката му смърт: “Завили му се два орла./ Стоян на орли думаше:/ “Два орли, черни гарвани/ с криле ми сянка вардете…” Едновременно орли и гарвани, птиците ще утешават юнака, но и ще му вземат душата. С подобна амбвивалентност се появяват образите на орлите в Яворовото стихотворение “Демон” – “Аз съм вихър и мъгла,/ владея царство без предел: че имам орлови крила/ и ноктете на орел”. Конкретните образи се оказват абстрактни обяснения за състоянието на душата – “Духът ми е орел./ И аз живея там. Но аз съм сам…”/. В народната песен реалното е очертано с битова точност, изчерпателна описателност и съсредоточеност върху добре познати действия. В същото време това реално се оказва фантастично и неправдивоподобно. За народния творец сплитането на реалното и фантастичното е творчески похват за постигане на художествена правдоподобност и убедителност. По същия  начин и дори със същите художествени образи Яворов извежда абстрактните изводи за състоянието на душата от конкретната реалност. В “Нощ” мозъкът е “олово”,  което “в разяден череп се разлива”, леглото е “тръне и коприва”, възглавието – “камък същи”. Поетът очертава реалиите с точността и описателността на народния творец. И в тази творба, както и в народната песен, ние се движим в свят на фантазии, които, без да се интересуват от външния ход на нещата, произвеждат ту безплътни, ту пластични образи. Това е свят, в който липсват точните очертания между конкретното и абстрактното – “Аз имам орлови нокте:/ и жар и лед – това са те”/”Демон”/. Яворов, воден от опита на народния творец, превръща субективните си фантазии в очаквания. Поетът поставя на една плоскост реалното и фантазното, изключителното и всекидневното, обикновеното и необикновеното. Всичко това получава ценностна маркираност и в същото време уляга в сблъсъка си с противоположните единици - ”…ти в пламък ще се вледениш,/ под кървав студ ще изгориш”/”Демон”/. Така художествено се овладява действителността в народните песни и в стиховете на Яворов. Дори и в стихотворение като “Арменци”, където заглавието се свързва с идеята за конкретно събитие и народността на героите, липсва детайлизация и конкретност,  реалността няма своите ясно заявени очертания. Ц. Трифонова/7/  отбелязва, че ако се проведе изследователски експеримент и стихотворението бъде преведено на полски, италиански или унгарски език без заглавие, “то неизкушената чуждестранна публика справедливо може да го съотнесе с участта на своите емигранти”. Общохуманният смисъл на Яворовата поезия разчупва рамките на конкретността. Традицията на народната песен се откроява в разширяващия се смислов обем на съдържанието при изграждане на конкретните образи в поезията на Яворов.

       Народната песен идва до нас от време, в което Слънцето е бащата на света, Луната е плодовитата майка, а на всяко нещо му е придаван живот и си е имало свой демон. Демонът на Яворов е оживялата сплав от вихър и мъгла: “Аз съм вихър и мъгла,/ владея царство без предел” /”Демон”/. Образът на вселената в народната песен е отдалечен от реалността, но напълно съответства на субективните фантазии: “Ни прела гора, ни ткала -/ са зима болна лежала./ Кога да дойде Гергьовден,/ сама са гора облекла –/ се во зелена долама,/се во зелено кадифе”. Метафоричните образи във фолклора одухотворяват природата: “Заплакала е гората, гората и планината/ и от гората дървьето, и от дървьето лискята,/ и от гнездите пилците, и от земята тревата,/ от кладенците водьето, заради Инче войвода”. Както за архаичното съзнание на народния творец,  така и за лирическия герой на Яворов, природата не е безлична: “А зимната буря им сякаш приглася,/ звучи и завива страхотно в нощта/ и вихром подема, издига, разнася…/”Арменци”/. Поетическата символизация на природата при него е проектиране на човешката душа навън: “Угасна слънце, няма я луната,/ в небо звезди не ще изгреят пак!/ И аз лежа безсилен да се дигна/ изпод надвисналия леден мрак.”/”Угасна слънце”/. В душата на поета е настъпила тъмнина и тя се разпростира върху цялата вселена – “Примлъкна звяр и птица: нивга ехо/ не ще се чуе вече по света!”. Микрокосмосът обхваща макрокосмоса, духовното вътрешно пространство на човека се проектира навън и по този начин времето се превръща в безвремие – “чудовищния сън на вековете/ остава неподвижен и мълчи”. За Яворов природата е психологически символ. Тя е душата, а не съществуващ отделно от човека свят. Сливането на съзнанието с духа на природата /”душата ми копнееща се слива/ с великата копнееща душа/ на майката природа…/ означава възраждане – “как дивно се възраждам аз/ сред майката природа!”/”Самота”/. Природната и човешката сила могат да бъдат внушителни, ако открият своето единство, наречено от поета “вечна душа”. Това полузабравено чувство, което откриваме в светогледа на народния творец, ни връща Яворов като спасение от сиротните скиталчества на цивилизования дух: “Тогаз духът в смирение разбира/ тъмата в толкоз светлина;/ тогаз духът в смирение постига/ зарята в толкоз тъмнина; -/ и аз горя сред пламъците нежни на вечната душа…”/”Самота”/. Сякаш на поета е дадена способността под думите и под образите, които ражда неговата фантазия, да усеща онези непреходни сенки на отдавна отминали духовни светове от народните песни и да ги превръща отново в реални в стиховете си.

      Традицията на народната песен може да бъде открита в стиховете на Яворов и в свързването на проблема за оцеляването на човека и човечеството с проблема за ненакърнимостта на корена. Поетът е разбрал, че в глъбината на народното творчество е скрит тайният знак и на нашия живот. Сравнението на човека с дърво откриваме в много от народните песни: “Овде дърво столовато,/ столовато, грановато;/ Гранки му са до небе си,/ а корене сура земя:/ Гранките са мили снахи,/ а корене синовете,/ а вършките мили внуци…” В духа на това традиционно разбиране според Яворов човекът, който се е откъснал от дървото, се превръща в лист отбрулен: “Лист отбрулен…Бог знай де го/ вятъра завлече./ И сирака/ тъй отмина на чужбина -/сам, далече”/”Лист отбрулен”/. Поетът търси изконното космическо чувство за родство и всепринадлежност.

     Надарен с мощна памет, Яворов улавя тъгата на съвремието си по простите истини на живота, проектирани в народните песни, по колективното детство и разрушаващия се свят на първичност и доброта. Духът на твореца продължава да носи белезите на развитието, през което е преминал. Човешката надежда за хармония и светлина може да бъде открита дори и в пейзажните стихотворения на поета: “Нивята се пробуждат за своите юнаци:/ препълнен е утъпкан друм/ от работливите селяци…/”Пролет”/. Яворов жадува за една жизненост /”море черно цариградско вино”, “море люта одринска ракия”, “море тънка солунска девойка” – “Хайдушки песни”/, която вече е утвърдена в народната ни песен.

       В стиховете на поета откриваме и митологемните вариации от народните песни на трагичния мит за тържеството на апокалиптичното и иреално зло начало на живота и безпомощността на човека пред него: “Но вечно сам в тълпата шумна,/ любов ли някоя безумна,/ безумна някоя ли злоба/ нещастник носи той към гроба /”Чудак”/. Трагично е това лутане на човека из лабиринт без изход и без милост към него от страна на живота. В една народна песен за Марко, който воюва със злото, народният певец обобщава: “Щу ли бехме, щу ли не видохме, още щу ли не че видиме!”./5/ Библейската притча за Йона, погълнат от кита, предава най-точно ситуацията на човешкото безсилие и безпомощност, когато попадне в дълбок мрак. Сковаването на прогресивната енергия има нерадостни аспекти. Много позитивни сили са необходими за юнака от народните песни, за да влезе в геройска битка, а постигнатата победа над демоничните врагове /дракон, ламя, змей и подобни/ често е временна. Представата за зависимостта на човека от враждебни сили, която е намерила израз в народните песни, не е чужда за автора на “Градушка”. В тази творба природното зло, което дебне човешката съдба, прераства в символ на вечното нещастие, очакващо човека в труда и усилията му: “И всички емнали се боси/ с лица мъртвешки посивели/ отиват: вечно зло ги носи/ към ниви глухо опустели.” Глаголът “емнали се” е точен израз на подгонената от “вечното зло” човешка душа. Фраза, словоред и ритмика в тези стихове идват от дълбокия и чист извор на народната песен. До известна степен разглежданата представа за зависимостта на човека от враждебните сили е превърната от поета в мирогледна позиция. В песенното народно изкуство и в поезията на Яворов нравственият патос е в  стремежа към преодоляване на демоничното в света на човека и в човека. Поетът е разбрал колко дълбоки са човешките подземия: “…че рани разяждат ранени сърца,/ че злоба ги дави в копнежа си бесен/ и сълзи изстисква на бледни лица…/ че злъчка препълня сърца угнетени,/ че огън в главите разсъдък суши,/ че молния свети в очи накървени,/че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.” /”Арменци”/ Съдбата на човека за народния творец е непроницаема и непроменлива. И в стиховете на Яворов всяка надежда за излизане от статичния абсурд е обречена на неуспех. Но лирическият герой на Яворов е в много по-голяма степен оръдие на един автоматичен свят. Гледната точка за света като непроницаема тайна води поета до фатализъм на човешкото съществуване: “Все туй копнение в духът,/ все туй страдалчество из път,/ на който не съзирам края. /”Копнение”/. Пълната отчужденост на човека от човека и света превръща общуването в извор на страдание, в което се преплитат скръб, протест и негодувание – “и пеят, тъй както през сълзи се пей”/”Арменци”/. Това е страдание, което “не е негово лично; защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото – тъмно наследство в душата на поета”/6/. Образът на живота-страдание, в който надеждите са “напразни”, е очертан категорично, макар и косвено, в “Напразно, майко” – “Напразно, майко, се боиш…/та мога ли забрави аз/ немилостивата оназ,/ живот която ми е дала?”

      Много са допирните точки между Яворовия лирически герой и героите от народните песни. Той не общува със света като завоевател. Не познава честолюбието и самолюбието и има сетива за великолепието на света. В стиховете на поета се оглеждат дълбоко народностни представи за мястото на човека в света, където той общува свободно  и хармонично  с цялата вселена. Мъдростта на народния творец при Яворов се е превърнала в пределна напрегнатост на сетивата, от които започва интуитивното прозрение за истината. Отношението към врага и към приятеля е ясно заявено: “С враг врагувам – мяра според мяра,/ с благ благувам – вяра зарад вяра”/”Хайдушки песни”/. Лирическият герой на Яворов трудно може да бъде наречен съвременник в точния исторически смисъл на думата. Той притежава по-архаична природа – “Бог богува – нека си богува,/ цар царува – века ли царува.”/. Макар да принадлежи към своето време, той е участник във вселенската мистерия, която е събрана в народните ни песни. Това е лирически герой, който е съизмерим с всечовешкото време и е съвременник не точно на определен исторически момент, а на вечността. Реалните колизии в поезията на Яворов откриват абсолютните колизии на битието. В същото време обективната действителност в поезията на Яворов и в народните песни не противостои на твореца като битие от друг порядък, което съществува независимо от художественото му съзнание. Творецът е издигнат до равнището на субект, който моделира света по свой образ и подобие.

     В народните песни е колективистичната представа за фундаменталните страни на битието. В това е тяхното жизнестроителство – те преобразяват и спасяват живота. В тях, както и в поезията на Яворов, индивидуалната лична съдба се извисява до обобщение на колективната съдба. Трагичната участ на народа оставя дълбоки рани в сърцето на поета: “Че няма дух и няма вещ/ вън от гърдите мои – пещ/ на живия вселенски плам,/ на цялата вселена храм. /”Песен на песента ми”/. Взаимообвързаността на личното и колективното битие е представена най-силно чрез образа на хайдутина. Както във фолклора този образ е изграден от Яворов в цикъла “Хайдушки песни” без детайлизация и индивидуално-конкретни черти. Типизирането в случая е ключът към художествената му монолитност. Неспокойният скиталчески дух на харамията определя неговата съдба на бездомник: “Ден денувам – кътища потайни,/ нощ нощувам – пътища незнайни./”Хайдушки песни”/. В третата песен от цикъла се води диалог между дружината и хайдутина-войвода. Гласът на дружината е хайдушката съвест. Войводата говори със сърцето си: “А пламък ми пари главата,/ мъка ми мъчи душата,/ дружино.” Мотивът за хайдушката клетва заглушава сърдечните пориви на хайдутина. Любовта и дългът към дружината в духа на фолклорната представа неизбежно стават основа за раздвоение и драматичен конфликт в душата на войводата.

     В народното световъзприемане любовта е една от най-мощните движещи сили на човешките неща. Тя е възприемана като “божествена” и това й подхожда, защото в народната психика най-мощното нещо е “бог”. “Божествена” сила е любовта и в поезията на Яворов, където образът на бога е дух и този образ търси духа. Това не е негово откритие, а е всеобщия прастар натрупан опит, отразен в народните песни. Духовната любов съставлява общността на хората. Във фолклорните текстове чувствеността е спотаена и не става дума за лекомислена любов. Не конкретният образ на любимата, а неговото въздействие, конкретизирано чрез натрупване на детайлите, се извежда на преден план в народните текстове - “кога те видов на коня,/ ми дойде да се убодам;/ та жал ми падна за майка –/ дека сум еден у майка”. Любовта е възпявана като възвишено чувство, чиято основа е душевната привързаност. Много са песните, в които момъкът и девойката са неразделни, безсилна в това отношение е дори и смъртта. Яворов приема и утвърждава тази позиция в своите любовни песни – “Две сърца се знойно любят,/ старо-харо ги дели:/ дали времето си губят,/ или бог ще се смили?”/”Калиопа”/. Въпреки конкретността на изказа, образът на любимата в народната песен и в стиховете на Яворов не се откроява с физическа определеност: “Кристално чиста, като висините сини,/ намериха те спяща жаждущи мечти…”/ “Пръстен с опал”/. На преден план е изведен духовният портрет. Стремеж да се очертае този портрет откриваме във всички Яворови творби, а неговият завършен вид е постигнат в “Две хубави очи”, където очите на любимата са поетически символ на нейната нравствена чистота и очарование. Любовта и омразата често се борят в сърцето. Хайдутинът от Яворовите стихове “мяна” би сторил -  косите “с хранена коня”, очите – с “пушка бойлия”, зъбите – със “сабя по воля”, воден от омразата към своите врагове. Повторенията и анафората подчертават тържеството на силната воля над личния порив. Както в хайдушките народни песни и в стиховете на Ботев /”До моето първо либе”/ любовта не може да изпълни изцяло духовното пространство на лирическия герой. Доминира колективното чувство, то определя жизненото поведение. Любовта като образ, мотив, чувство в традицията на народната песен често върви със смъртта, която е едновременно нейно отрицание и утвърждение. Лазо, който е “черен изедник и в кръвта” ще бъде убит, макар че е баща на изгората му /”а жал ми е жалост умора/ Лазова щерка изгора/ дружино”/”Хайдушки песни”/. В духа на народното световъзприемане отношението към юнака се определя от неговото отношение към злото : “…бре зло на злия въздава –/ и нека! –/ Юнак, що шета за слава навека…” Традиционното отношение на хайдутина към смъртта откриваме в последната песен от цикъла “Хайдушки песни” – “Сън сънувах”, макар че апотеозът на юнашката смърт поетът смесва с елегично чувство. В тази песен се появява и характерният образ от фолклора – пиле хайдушко, което пее над юнашкия гроб как “юнака юнак е загинал”.

     Разстоянието между твореца и изобразявания свят в народните песни и в Яворовите стихове се скъсява чрез обръщенията и диалогичната им отвореност: “Върни се, облако неверен,/ почакай, пакостнико черен,/ неделя, две…ела, тогази/ страшилище! /”Градушка”/. Откриваме това скъсено разстояние и в любовната лирика на поета: “Прохладен лъх от ангелско крило,/ о, ангел, о дете,/ зефирен лъх от ангелско крило…/”Благовещение”/. Обръщенията в “Арменци” /”вий, родни брегове”, “прощавай, роден край”/ чертаят контурите на родното пространство  /които вече сме срещали в народните песни/ в посока от единичното към обобщеното, от конкретното към абстрактната символика – родни брегове, роден край – родино свята – свят олтар – изгубен рай.  Степенуването на различните парадигми поставя родината сред божествените символи.

      Стилно-езиковото единство на поезията на Яворов би било невъзможно без  народно-поетическата лексика – “тато”, “либе”,“задява”, “избрише”, “емнали се”, “кръкнали”, “бухлат”, “вирнали”, “клетнишки”. Думите семантично изразяват конкретни реалии: градушка “удря”, слана “попари”, “кош кюмур се достопява” и “духалото се пука, пъха и приглася”. Oриентацията към лексиката на народната песен е свързана с общата насоченост на творчеството на поета и с неговия собствен поетически натурел. Лингвистичните признаци на народната песен се изразяват чрез активна употреба на некнижни средства за лиричен изказ /“Като няма прокопсия,/ плюл съм тая орисия! /”На нивата”/ и думи със стилова обагреност на разговорност и фамилиарност – “тато”, “либе”. Глаголните форми за бъдеще време също се оказват оцветени в духа на народната песен: “щат”, “изчезна ще”, “заспа-ще”. Еднокоренните думи в тяхната съчетаемост внушават реални звукови усещания – “че рани разяждат ранени сърца”/”Арменци”/. Употребата на конкретни, но експресивни думи придават на стиха народно-разговорна интонация, доближават читателя до народното мислене и митологично-образното възприемане на света.

     Взаимозависимостта между конкретното и абстрактното е изразена от Яворов чрез метафори, които както в народните песни са форми на познание и самопознание: “Те пият, а тънат сърцата им в рани,/ и пеят, тъй както през сълзи се пей /”Арменци”/. В метафорите на Яворов се откроява аналогията с външния свят на човека – “облак лази, расте и вий снага космата”/”Градушка”/. Чрез тях творецът постига пълнотата при осмисляне на битието. Метафоричното виждане в народните песни разкрива отношението към действителността. В песента “Стоян и Месечко” например това отношение е свързано с предчувствието за волен хайдушки живот: “Стоене, млада въйводо,/ гората са е развила,/ полето се е засмяло/ и дружина се събира”. Свежестта на това народно метафорично мислене е намерила своето отражение в стиховете на Яворов, където умът на момчето “хвърка”, а погледът му “гори”/”Калиопа”/. С метафорични епитети, които вече сме срещали в народната песен, са изградени образите на страданието и копнежа в “Заточеници” и “Арменци” – “сълзи накипели”, “угаснал взор”, “горчива скръб”, “отровени сърца”. Не би могла да оживее картината на човешката драма в “Градушка” без метафорите, които я изграждат и синтактичната оформеност на стиховете: “Върхушка, прах…ей свода мътен/ продран запалва се – и блясък –/ и още – пак – о, боже! Трясък/ оглася, планини, полета, -/ земя трепери…Град! – парчета/ яйце и орех…” Епитетите оживяват чувствата и образите: “Но мина зима снеговита,/ отиде пролет дъждовита,/ и знойно лято позлати/ довчера злачни широти /”Градушка”/. “Снеговита”, “дъждовита”, “знойни”, “злачни” в случая градят колоритната предметност в текста. Постоянните епитети от фолклора /”първа обич”, “тънка девойка”, “сабя халосия”, “пушка огнебойка”, “люта ракия” се сплитат с характерни възгласи от народните песни /море, леле/. Епитети в инверсия рисуват изгнаническия образ в “Арменци” – “дух болен”, “сърца угнетени”, “очи накървени”. Сравнението в поезията на Яворов както във фолклорните текстове обогатява израза чрез сходство и асоциации с други образи и засилва сентенциозността на изказа. В някои случаи народният творец превръща сравненията в поетически формули, които са средство за композиране на песента. Такава поетическа формула например е сравнението на врага с листата на дърветата. В песента за Страхил войвода то се среща в следния вариант: “Потеря, тежка потеря,/ колко на гора листата/ и на полето тревата-/ колко е тежка потеря”. Яворов се опира на този модел за изграждане на разгърнати сравнения, търсейки подходящите словесни форми  - “гъвкав стан, фиданка съща”, “а косите – грейно злато,/ а очите, две звезди под вити вежди”, “бузи али – рози, мила,/ рай мечтали,/ устни захар, шия млечна”, “а гръд бяла, слънце нивга не видяла”/ “Калиопа”/. Народният певец често използва едни и същи предмети за сравняване. Изцяло с такива фразеологични съчетания от народната образност е нарисуван образа на любимата девойка в “Калиопа” и в цикъла “Хайдушки песни”, където “злато ковано” са косите, “огън елмази” – очите, “маргар мъниста” – зъбите. Умалителните съществителни /”косици”, “очици”, “зъбици”/  разкриват отношението към нея. По отношение на предметността, начина на изграждане на поетическия образ и свежестта сравненията от народните песни художествено се отразяват в стиховете на Яворов.

     Характерни за народната песен са конструкции от контрастни и антитезисни изрази от типа “Нана я оженихме/ за черната земя,/ за зелената морава.” Редовно в тези случаи остава недоизяснена пространствено-временната ос на събитието. Сложно семантично пространство от скрити значения съпровожда развоя на народната песен. Всички тези белези могат да бъдат открити в поезията на Яворов, където арменците “пеят, тъй както през сълзи се пей”, а Правдата и Разумът в “Бабина приказка” са бежанци, които са преследвани от хората и спасени от зверовете: “Бежанците с викове/ дън-горите огласили;/ наизлезли зверове/ и от хора ги спасили…/“Бабина приказка”/.Яворов възприема от поетиката на народната песен съчетаването в една художествена цялост на простота и сложност и успява да извлече от този сблъсък получената духовна сила. Чрез характерните за народната песен повторения поетът постига сгъстяване на  чувството и неговата градация, подчертава настроението и създава мелодичност на фразата. Повторенията в народната песен са сгъстени типове опити на битието или първоначални представи по терминологията на Юнг. И в стиховете на поета е невъзможно описанието на метафоричните образи на езика на логиката. Лексикалните повторения могат да бъдат съчетани с анафори: “И все по-зловещо небето тъмнее,/ и все по се мръщи студената нощ/ и все по-горещо дружината пее /”Арменци”/. Често до анафорите срещаме изреждане на еднородни части на изречението –  “Че няма зло, страдание, живот,/ вън от сърцето ми – кивот… /”Песен на песента ми”/. Лексикалните повторения са съчетани естествено и със синтактически  паралелизъм: “Да беше мор, да беше чума,/ че в гроба гърло не гладува, ни жадува /”Градушка”/. Натрупването на еднакви по артикулация звукове също  повишава ритмомелодиката – “Жжин! Чука-трака”, “Там-сам! Зън-вън…бива-бива”, “Зън-вън, трак-мрак’, “Кали-Кали-Калиопа!” /”Калиопа”/. Чрез асонанс и алитерация Яворов като народните творци осъществява блестяща игра на еднакви или сродни звукове и срички. Повтарящите се звукови съчетания ГР и ТР в “Градушка” наподобяват шума на падащ град и предават динамиката на чувствата. В епилога на тази творба глъхнат меките и плавни звукови съчетания – СЛ, ГЛ, ВЛ: “…Тихо гръм последен/ заглъхва негде надалече/ и – влък след стадо – вихър леден/ подгоня облаците вече”. Асонансът на “Ъ” /”сълзи”, “злъчка”, “огън”, “мъст”/ в “Арменци” заостря изказа и внушава чувство на злоба и омраза.

     За Яворов народните ни песни са домашна национална библия, която може да бъде разчетена чрез средствата на поезията и преведена на езика на съвременността - “Бог богува – нека си богува, цар царува – века ли царува”. Еднокоренните повторения /”мъка ми мъчи душата”/ и синтактическият паралелизъм ясно заявяват мирогледната позиция на поета. На принципа на тематично-синтактичния паралелизъм е построена изцяло първата песен /”Ден денувам…”/ от цикъла “Хайдушки песни”/. Всяка строфа започва с повторение на еднокоренни думи /”ден денувам”, “с враг врагувам”, “бог богува”. Този тип повторения се срещат единично в народната песен, а при Яворов са изведени до поетическо правило  при композиране на творбата. За симетрията тук роля има и краят на стиха, който притежава афористичната лаконичност на народния творец – “мяра според мяра”, “вяра зарад вяра”. Изразните средства от народната песен са подчинени на творческата индивидуалност на поета и това прави възможна появата на характерния национално оцветен яворовски поетически стил.

     Усвояването на националноестетическата ни и културна самобитност чрез творчеството на Яворов може да стане, при условие че съществува комплексен подход, в който да се използват съвременните постижения на литературознанието, естетиката, науката и културата. Изкуството има историческа памет, но няма посока във времето. То не може да се нарече старо или ново, защото при него, както и при историята, всичко периодично се забравя и припомня. Все още е сравнително бедна представата на модерната личност за богатството и невероятната жизненост на народната песен. Цялата творческа сила, която съвременният човек изразходва за наука и техника, човекът от древността е посвещавал на своя фолклор. С този силен творчески порив се обясняват неспирните подмладявания на песните. Художественото съзнание на Яворов е мост между откъсващия се от природното дух на съвременния човек и живителните сили на народната песен, защото поетът  търси духовните връзки на личността с първостихиите на живота.

Цитирана литература:

1. Бенароя Морис, “Българската национална душа. Опит за уясняването й” в “Литературната задруга Хиперион”,  В.Търново, 1996г., стр.191
2. Милев Гео, “Кратка история на българската поезия”, в “Стихотворения Поеми Критика”, С., 1980г., стр.358
3. Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр.376
4. Юнг Карл Густав, “Символи на промяната”, Плевен, 2006, стр.41
5. Българско народно творчество, т.1, Юнашки песни, С., 1961, стр.71
6. Милев Гео, “Кратка история на българската поезия”, в “Стихотворения Поеми Критика”, С., 1980г., стр.358
7. Трифонова Цвета, “Арменци” и “Заточеници” от Пейо Яворов – една тема в две вариации” в “Български език и литература”, С., 1995г., 3, стр.13