Философско-интелектуалните мотиви в поезията на Атанас Далчев

      Поезията на Атанас Далчев е своеобразен синтез между обективния и субективния свят на поета. Личните преживявания на автора са асимилирани от ред философски проблеми до такава степен, че трудно биха могли да се открият. Все пак стихотворения като „Ангелът на Шартър”, „Александър Невски в мъгла” са доказателство, че Далчевата поезия не е откъсната от действителността. По това тя се различава от тази на символистите. Но не може да се търси връзка и с реализма. Творчеството на Далчев не е просто отражение на външния свят, а е пречупена от субекта реалност. Поезията на автора напълно спазва естетическите принципи на модерното изкуство, заложени от Гео Милев: „Лирика: асоциация: синтез; субективност”. Чрез този синтез между външния и вътрешния свят, писателят вмъква черти от естетиката на диаболизма и имажинизма и търси отговора на редица общочовешки философско-интелектуални въпроси.

   Цялата поезия на автора по своята същност е търсене на отговора на проблема за смисъла на човешкото битие сред урбанизираната действителност, отчуждаването и загубването на старите добродетели, запазени от миналото и не на последно място самотността на човека в големия град. В последните си стихосбирки авторът дава на читателите отговорите на всички тези дълбоко философско-интелектуални въпроси.

    Смисълът на човешкия живот е вълнувал хората още от древността. Но до единство в мненията не се достига и до днес. Докато науката във всички нейни сфери е била неразвита, то хората са поставяли на първо място в ценностната си система вярата в боговете. Днес, когато „Аз е божество – Абсолют”, религията постепенно губи своето място сред обществото. Това налага едно преосмисляне на смисъла на човешкия живот от модерната личност. Далчев прави точно това в своето творчество. Съвременният човек в големия град е механизиран и роботизиран. Основна негова черта е егоизмът. Липсата на алтруизъм също е факт. Модерният човек не мисли, не чувства, той върши своите ежедневни задължения и с това приключва смисълът на неговото съществуване. Времето за съвременната личност е символ на мъката: Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни…

Всеки ден и час са мъчителни за модерния човек, те са еднакви, а липсата на разнообразие прави човешкото битие един „ад”. Изходът от това монотонно битие не е в бягството от действителността. Далчев ясно онагледява това в „Книгите”:

До мене ти не стигна никога,

о зов на любовта,

 и аз изгубих зарад книгите живота и света.

Книгите, киното, телевизиятарадиото не са изход от заключеното в кръг битие, те водят до изгубване на „живота и света”. В стихосбирките „Прозорец”, „Съдба”, „Пръстен” авторът излага своите доводи за безсмислеността на битието. В „Ангелът на Шартър” той намира отговора на въпроса за смисъла на човешкия живот:

Не знам твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.

Дълго време е нужно на писателя, за да открие отговор на вълнуващия го проблем. Смисълът на живота според него е в извършването на хуманни дела. Само ако хората започнат да вършат добро един на друг, то техните отношения ще се основават на човешката обич, а не на користни ччувства. Тогава всеки ден от живота ще бъде различен. Това разбиране на автора го прави хуманист. Творчеството на Далчев е път към обичта между хората по света. Писателят излага отчаянието си, което настъпва след потъпкването на идеалите му от съвременното общество, в стихотворението „Човек бе сътворен от кал”:

Тежко на мекия! За малко

щях да умра от доброта.

Пречупването на мечтите му за свят, пълен с любов между хората, е представено в тези два стиха. Съвременното общество не може да възприеме хуманистичните авторови идеи, то е изпълнено с отрицателни чувства, възпиращи любовта. Само ако всеки човек постави на първо място в своята ценностна система любовта между хората, Далчевата мечта ще стане реалност. Тогава думите на другия голям представител на модернизма, Гео Милев, ще се сбъднат:

Земята ще бъде рай-

ще бъде!

За да се превърне света в рай, то трябва да се възобновят старите добродетели – честността, учтивостта, съчувствието. Модерният човек е изгубил тези качества. Според Далчев егоизмът заема главно място в пространството на модерния дух. Високият морал отсъства в съвременното общество. Човек се затваря в себе си, в душата си. Това е представено чрез затворените пространства в Далчевата поезия. Душата на човека е представена като къща, в която няма никой. Човешкият дух липсва, той е изчезнал:

Ако случайно някой влезе в къщата

там няма да намери никого.

Егоизмът, материализирането и деморализирането на обществото е причината за това обездухотворяване на човека. Модерната личност е по-малко общителна, тя е затворена в себе си. Ето защо Далчев се откъсва от символизма, той пише за необходимостта от сближаването на хората, за едно сплотено от любов общество, изпълнено с добродетели. Авторът рисува света на затворената механизирана душа, за да покаже на читателите нейната същност. Затова мнозина автори /критици/ наричат Далчевата поезия „грозна” и „отразяваща грозотата на деня”. А според доц. Виолета Русева в книгата „Аспекти на модерността в българската литература” далчев прилага законите на една нова естетика – „естетика на грозното”. Писателят показва чрез грозното пътя към красивото, към доброто, към духовното израстване.

      Авторовите стремежи го отвеждат в друга крайност. Той не само не променя обществото, но остава сам сред него. Поетът изпитва една интелектуална самота, която е много близка до тази на Дебелянов и Яворов. Неговият лирически аз е захвърлен сам сред големия град. Неговите разбирания не намират опора сред обществото: „Изглежда, колкото са по-културни, толкова хората са по-затворени и уединени. Събирайки ги на едно място, цивилизацията ги раздалечава един от друг. Човек е истински самотен само в града.” Това е авторовата концепция за самотата на културния човек.тази самота е преодолима, ако обществото осмисли и разбере определени ценности, към които ни връщат отново и отново писателите хуманисти.

       Далчев се бори пасивно срещу неправдата в обкръжаващия го свят. Той не предприема и не пропагандира активна борба срещу злото, както правят Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров. Писателят разчита на съвестта и съзнанието на читателите. Това е причина авторът да стои настрана от политическите течения. Той няма за цел да се бори срещу злото у хората, а да направи така, че те сами да го изкоренят от душите си. Това е и смисълът на поезията на Далчев.

       Всички тези идеи са изразени чрез типичен за автора предметен стил. Той не рисува хора, а душите им. Всеки предмет от поезията на автора символизира част от човешката душа. Къщата е цялостният образ на човешкото съзнание. Дали вратата му ще бъде отворена, или не, зависи изцяло от човека.Огледалото е символ на „друг предишен свят”. Това е може би светът на детството, където няма корист, злоба, завист, алчност. В детската душа всичко е добро. Огледалото в стаята сочи именно този забравен свят. Не случайно то е в стаята. Тя също е символ на душата. Огледалото сякаш е един прозорец към света на доброто, което е откъснато от човека, но винаги си стои в заключената стая на човешката душа. Всеки предмет символизира частица от човешката психика. Затова не бива творчеството на Далчев да се възприема като обективно. Липсата на глаголи, наличието на много съществителни имат за цел да отведат читателя далеч от света на реалното и да го понесе в дълбините на човешката душа. Тук трябва да отчетем ролята на „шоковите” сравнения: „като ктъв”, „като локви”, „като черен венец”, „като домат”, „като че с белези от струпеи”.

     Ограничено от прозорци, врати и стени, жизненото пространство на човека започва да се изпълва с вещи – портрети, часовник, огледало. Отчетливо се открояват повторенията на „врати”, „прозорец”, „огледало”, „часовник”, „прах”. Кое е общото в семантиката /значението/ им? Те са вход, но и изход. Те са границата между две пространства. А застиналите в мъртва неподвижност предмети са само външната, видимата страна на нещата. Покоят на това затворено пространство е мотивиран в „Повест”:

А на вратата – листът със словата:

„Стопанинът замина за Америка”.

Но веднага след това тази мотивация е опровергана:

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.

Къде е стопанинът на къщата? Къде е човекът в това изпълнено с вещи пространство? Той липсва, защото мястото му е заето от вещите. Духовното се оказва заменено от материалното. В тази проста видимост и нагледност на подредения свят се крие страшното, невидимото:

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Изчезването на човека е съпътствано от замяната му в негови проекции – портретите, огледалото, сянката. Това са отражения на човешкия облик, които още по-ясно подчертават липсата на човека. Портретите и огледалото са само мъртви знаци за човешкото съществуване:

Ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало.

В „Повест” откриваме нещо страшно – отсъствието на човека. Дом, който не е населен, в който са останали само белезите на човешкото съществуване. Такъв дом се превръща в обобщаващ символ на човешкото отсъствие. Символика откриваме и при тълкуването на Америка /”Стопанинът замина за Америка”/ Америка тук обобщава другото пространство. Тя е неизвестното, далечното, въображаемото, фантазното. Изместен от вещите, от предметността на своя свят, човекът мислено се отправя към другия, който няма нищо общо с реалността. Всъщност реалността в творчеството на Далчев е подложена на тотална преоценка. Пред нас е дом без човек, въображение, което е възможно най-далече от реалността, белези на човешко присъствие, които всъщност подчертават човешкото отсъствие. В тази трагична противоречивост се оглеждат съмненията на поета от 20-те години на века – „и сякаш аз не съм живеел никога”. Далчев е поет, който разкрива драмата на модерното съществуване, драмата на човека от големия град, който е стереотипен, механизиран, автоматизиран и заменен от вещите.

    Такава подмяна на стойностите се оказва трагична за човешкото съществуване и е предадена със средствата на една нова естетика, доказваща относителните граници на понятието красота. В поетическият свят на Далчев се оглеждат „локви от мръсна вода”, „разкривени болни усмивки”, а стените са ‘с петна от мухи”.

       Далчевата поезия е едно важно звено в българската литература. Пасивният бунт срещу действителността е най-добре запечатан в тези стихове. Докато повечето от съвременниците му са обхванати от политически течения и желание за промяна на света чрез активни действия, далчев е един от малкото писатели, които не отстъпват пред желанието да се вярва в доброто, което неизменно съществува в човешката душа. Трябва като Далчев просто да го потърсим.