“Азбучна молитва”, Константин Преславски /ЛИС/

      Константин Преславски е един от сподвижниците на светите братя Кирил и Методий и е представител на Преславската школа, която развива книжовна дейност през 9-10 век не само в столицата Преслав, а в цялата Преславска област на Североизточна България. Начело на Преславската школа застават владетелите Борис (9 век – 907г.),  Симеон (893-927) и братът на Борис – черноризец Докс. Други известни представители са Йоан Екзарх и Черноризец Храбър. Книжовната им дейност идва до нас във фрагменти и изследвачите не знаят дали пред тях е цялостната картина на литературното дело на Константин Преславски и останалите книжовници.

      Книжовното дело на Константин Преславски включва “Учително евангелие“ от 893–894 г., което съдържа: “Азбучна молитва“, “Поучителни беседи“ (51 на брой, оригинална е само 42 беседа), “Черковно сказание“, “Историкии“; “Проглас към евангелието“ (има мнение, че негов автор е Константин-Кирил Философ). Предполага се, че Константин Преславски е роден през първата половина на 9 век. Няма спор по отношение на факта, че Константин пристига в България по искане на Борис и се установява отначало в Плиска, а по-късно в Преслав. Той съставя “Учителното евангелие” в България (вероятно в Плиска) около 893-894г. Автор на обемно оригинално и преводаческо книжовно дело, К. Преславски става един от създателите на старобългарската поезия.

      Художествената стойност на “Азбучна молитва” откриваме в единството на форма и съдържание, в цялостния подход към темата, в изявата на чувствата, в цялата идейна и художествена разработка. “Азбучна молитва” е част от “Учително евангелие”, което е започнато от Константин Преславски през 889 и завършено през 894г., когато авторът е утвърден като презвитер (свещеник). Учителното евангелие има две предисловия – стихотворната “Азбучна молитва” и прозаическа част, в която авторът съобщава, че е бил подтикнат за своя труд от Наум. В “Азбучна молитва”, както и в останалите съставни части на “Учително евангелие” намират отзвук културно-историческите завети на Кирил и Методий. Оригиналното заглавие на молитвата е “Пролог за Христа отмерен на тълкуванието на Светото евангелие, написан от Константин”, но е прието да се нарича “Азбучна молитва”, защото стиховете в акростих предават глаголическата азбука.

      Творецът се насочва към жанра на молитвата. Това е най-древният жанр в религиозната култура на човечеството. В молитвата хората изповядват съкровенните си желания, водени от надеждата, че ще получат божествената подкрепа. В произведението на Константин Преславски откриваме характерните структурни особености на жанра на молитвата. Тя е написана от първо лице и в нея авторът се обръща към бога. Но за разлика от средновековните молитви, в тази творба индивидуалната молба преминава в молбата на духовния водач, загрижен за съдбата на своя народ. Произведението е написано на глаголица по реда на глаголическите букви.

      “Азбучна молитва” е стихотворна възхвала във формата на акростих на славянобългарската писменост. Това е широко разпространена през Средновековието литературна форма. Акростих (от гр. аkros – краен, stichos - стих) е “стихотворение, в което началните букви на всеки стих, прочетени отгоре надолу, образуват думи или изречение” /Речник на литературните термини/. Тази литературна форма се появява около 450-440г. пр.н.е., а за нейн създател се счита Епихарм. През средновековието истинските неща се смятат за невидими за окото и в духа на това разбиране акростихът изпълнява функцията на тайно послание. В България акростихът се появява през 9 век под влияние на византийските образци и “Азбучна молитва” се смята за едно от първите стихотворения с такава форма. Началните букви на всеки стих от произведението на Константин Преславски, прочетени отгоре надолу, образуват азбуката. Фактът, че азбуката става акростихов модел показва свещеното място, което й отрежда Константин Преславски.

     В старобългарския оригинал “Азбучна молитва” се състои от четиридесет дванадесетсрични стихове. Числото четиридест е библейско и символизира преход (това е броят на дните, които Христос прекарва, отдаден на молитви в пустинята; възкръсналият Христос се възнася на небето 40 дни след разпъването на кръст; в Стария Завет Моисей води евреите 40 години през пустинята, докато ги заведе до обетованата земя). В символиката на числото е заложен и  конкретният смисъл на текста предвид мястото на “Азбучна молитва” сред другите части на “Учителното евангелие”, творбата е преход от встъплението към същинската част. Всеки от първите 36 стиха започва със съответната буква  по реда на старобългарската глаголическа азбука с няколко изключения. Последните стихове съдържат финална формула. Като образец за написване на “Азбучна молитва” е използвано стихотворение на Григорий Богослов, един от отците на християнската църква. Творбата е известна по многобройни преписи. Известни са 38 преписа на "Азбучната молитва", повечето руски. Най-старият препис е от края на 12 век и се съхранява в Държавния исторически музей на Русия (Москва). За първи път е публикуван от руския учен О. Бодянски през 1855г. в Москва. През 1922г. в София се появява новобългарския превод на творбата в немерена реч.

      Старобългарската литература възниква във връзка с нуждите на църквата и в по-голямата си част е подчинена на нейната тематика, цели и задачи. Разясняването на новата религия е една от основните й задачи. Константин Преславски, както и другите първи български писатели, е привърженик на идеята за правилно разбиране и точно усвояване на догмите на религията. Свещените християнски книги са написани с графичната система, създадена от братята Кирил и Методий и Константин Преславски  чрез акростих прославя тази графична система като средство за избава от невежество и нечестие.

      В началото на молитвата е изведен АЗ – “Аз се богу моля с тия думи”. Откривайки светлината на словото, човекът се е насочил към божествената светлина, която осветява душата. Това е монологична изповед, изразяваща почит и благодарност към Бога. Свещеникът, който се моли е представен чрез християнския молитвен жест с издигнати нагоре ръце – “Издигам ръцете си винаги нагоре”. Основното в съдържанието на творбата е възхвалата на словото, което бог дава на славянското племе:

Но на мене, който моли помощ от тебе,

дай сега изобилно слово,

отче, сине и пресвети душе!

Молитвата разкрива желанието на автора да  върви по пътя на братята Кирил и Методий – “Сега вървя по дирята на учителите”. Следвайки техните дела, той иска да предаде словото божие, да го възхвали, да насочи вниманието към значението на това слово.

      В своята основа жизненият нравствен идеал на Константин Преславски има религиозен, но и светски характер, който съответства  на историческите потребности на времето. Създаването на славянобългарска писменост и култура отваря нови възможности за духовното развитие на българската народност. Разясняването на тези възможности авторът възприема като своя мисия. Първият славянски епископ във Велики Преслав знае, че ще изпълни мисията си, ако има “херувимска мисъл и ум” и ако е избавен от “фараонска злоба”. Трябва му мъдрост (“да започна мъдро да описвам”) и сила (“да получа сила и мъдрост”). За да ги получи, той трябва да бъде достоен, “защото ти даваш сила на достойните”. Тленното е отхвърлено, на преден план е изведено духовното начало, защото то при всички случаи е свързано с Бога.

       Честите обръщения към Бога (“Боже на всяка твар”, “Твоята милост горещо молят, боже!”) са в градация, която има за цел да напомни, че божията мъдрост изпълва целия свят, цялата природа. Словото божие според  Константин Преславски трябва да бъде ясно на народа:

Ще направя явно евангелското слово,

като въздам хвала на Троицата в божеството,

която възпява всяка възраст,

млад и стар, по свое разбиране –

един нов народ, въздавайки винаги хвала…

Светският и религиозният момент в тези редове се сплитат, за да намерят своята завършена изява. Писателят разбира и приема историческата необходимост, която изисква народът да овладее писмеността, защото само чрез словото може да се познае бога. Философско-богословската идеология на християнството сполучливо е вписана в историческия момент. Творецът желае да служи на своя народ, да изпълнява своя дълг като учител и проповедник на новата религия и подчинява на това свое желание личната си дарба, предпочитания и творчески темперамент.

    С реторични възклицания и привличане на образни сравнения Константин Преславски обяснява нагледно  философско-богословските идеи на творбата. Божият закон е “светилник на живота” и “светлина в пътеките на този,/ който търси евангелските слова”. Това са скрити сравнения. Натрупването на образи, свързани със светлината, насочва вниманието към семантичната опозиция светлина-тъмнина и се утвърждава тезата, че този, които не приеме словото на бога , се обрича на живот в тъмнината. Поетичните образи са свързани със светлината като символ на божественото. Метафоричният глагол “лети”(“Лети сега и славянското племе към кръщене”) издава устрема и в същото време показа , че за автора словото е развитие, движение напред към духовното израстване на народите. Реторичните възклицания (“Твоята милост горещо молят, боже!) и авторовата приповдигната емоционалност съдействат за художественото въздействие на текста.

      Писателят отдава предпочитание на антонимията при прилагателните имена – “видимите и невидимите неща”, “млад и стар”. Срещаме контрастна образност и при съществителните – “скръбта ми в радост превърни”. Антитезата е характерна за стила на Константин Преславски, който в духа на времето и религиозните си възгледи противопоставя небесното и земното. Молитвата за бъдещето на  славянското слово е построена върху антитези. Откроява се засилената употреба на абстрактни съществителни (слово, дух, светлина, милост, сила, мъдрост, радост, скръб). Често те са струпани в градация – “комуто подобава чест, сила и слава”. Рядка е употребата на сложни епитети – “шестокрилите” (ангели с по 6 крила). К. Преславски използва превъзходна степен на наречията (“премного”), което е характерно за книжовниците през 9-10 век. На образа на шестокрилите е противопоставена “фараонската злоба”. Това е препратка към образа на фараона в Библията. Той не позволява на евреите да напуснат Египет и следващите векове става символ на дявола и злото.

      Константин Преславски си служи с лекота с думи и изрази от каноничните книги (фараонска злоба, херувимска мисъл), вплитайки ги незабелязано в своя текст. Този факт установява мащабите на неговата начетеност. Изследвачите на неговото книжовно дело правят извода, че е бил добър познавач на гръцкия език, свободно си е служел с него и е заемал подборно онова, което му е било нужно, за да постигне своя творчески замисъл. Но главен източник на езикови средства за Константин Преславски си остава съвременният му говорим език. България по времето на цар Симеон отстоява своята народностна и религиозна независимост, но не се издигат прегради срещу византийското културно влияние. Благодарение на това старобългарските книжовници асимилират в себе си цялата античност с нейната литература и култура и обработения още от древността литературен гръцки език. В езика на Константин Преславски си дават среща индивидуалният авторски стил и езиковите норми, типичните изразни средства на Преславската школа – характерните епитети, скритите сравнения, обръщения и повторения. При индивидуалния авторски подход към разработката на темата езикът на Константин Преславски се откроява като едно от най-ярките отражения на старобългарския книжовен език през 10 век и една от връхните точки на неговото развитие.

      “Азбучна молитва”  има самостоятелно литературно-историческо значение и сама по себе си според литературните изследвачи оказва значително влияние върху произведенията в мерена реч през старобългарската епоха. Константин Преславски става писател – образец, на когото подражавали неговите ученици и следовници. Това е една от онези творби, с които Кирило-Методиевият език надхвърля тесните рамки на богослужебните книги и от книжовен език на един български диалект се превръща в книжовен език на българската народност.

     Днес “Азбучна молитва” не може да ни въздейства така, както е въздействала на своите съвременници. Това е факт, който важи за всяка отминала литературна творба. Преценяването трябва да става с тогавашните мерки. За българите от 9-10 век, които току-що са се разделили с езическите божества, “Азбучна молитва” е била вълнуващо и възпитателно произведение. Тя е задоволявала художествените и естетическите нужди през старобългарската епоха независимо от религиозното съдържание.