“Андрешко”, Елин Пелин – Литературен прочит

    Социалната неправда оформя основния конфликт, идейно-тематичното ядро в разказа. Авторът е тенденциозен и не е безразличен, когато трябва да вземе отношение към този конфликт, да разпредели симпатиите и антипатиите, да обгърне със симпатия и съчувствие сиромасите. В “Андрешко” откриваме отношението на Елин Пелин към социалното страдание на българския селянин. Писателят не е чужд на това страдание, той съчувства, съпреживява,  защото произхожда от тази среда и е изпитал социалните неволи. Сам бедняк, Андрешко съчувства на своя брат по неволя.

      Конфликтът Андрешко-съдията всъщност е конфликт между селото и града, между селянина и държавния чиновник. Това е конфликтът на времето, в което живеят Елин-Пелиновите герои. В сблъсъка селянинът на Елин Пелин предприема своеобразен бунт, който не е начинът за разрешение на възникналия социален проблем, но е показател не за пасивно, а за активно отношение към действителността.

      Композиционно разказът се крепи на класическата схема: начало /въведение/, повествование за случката, финал /извод/. Като типичен Елин-Пелинов разказ той се крепи на случката и композиционно се изчерпва с нея. И в същото време всичко друго – образи, характеристики, пейзаж, диалог – се организира от нея и й се подчинява. Писателят взема вече назряла ситуация, на един дъх проследява стремителния й ход и я изчерпва. Такава е ситуацията с Андрешко и съдията. За разлика от Йордан Йовков Елин Пелин предпочита неколкочасовите случки. Кулминацията в разказа съвпада с развръзката.

       Диалогът е едно от основните композиционни средства на Елин Пелин в този разказ. Композиционна основа на “Андрешко” е словесният  двубой между селянина и съдията. Диалогът извежда на преден план антагонизъм на възгледи и морално-нравствени позиции. Андрешко се опитва да обясни на съдията – “От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и сиромашия. - А-а-а - от сиромашия... Пусто дърво недодялано? От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове... - От добро ли е?... Не, не е от добро... Че пиянствуват - пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро..." Репликите са лаконични, остри, те са престрелки между двамата герои и удрят като камшика на конете /"Карай, хей, шоп!", "Карай, говедо!"/ Тези репликите разкриват естествен и неподправен диалог. Езиковото майсторство на Елин Пелин в разказа произтича от факта, че той познава психологията на българския селянин.

       Конфликтът между Андрешко и съдия-изпълнителя – съдияизпълнителя градира. Селянинът е разбрал какво очаква Станоя. Решението на Андрешко да му помогне е взето импулсивно. То е разкрито от автора чрез проследяване на вътрешната реч на героя. Самото решение е следствие от социалния и нравствен антагонизъм, който превръща хората във врагове. Взаимната омраза и неприязън са отклонение от пътя на любовта и човешкото разбирателство, по който трябва да вървят хората. Това е отклонение от пътя, което не води до никъде, може да стигне само до блатото, в което остава каруцата със съдията. Действията на Андрешко изключват компромисите и внушават безнадеждност. Драматично изживява отклонението от пътя съдия-изпълнителят : “Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена блатска вода, краят на която не се виждаше!”

        Разказът на практика е изтъкан от репликите на действащите лица, ремарките на автора и лирическите внушения на пейзажа. И в този разказ литературната критика открива двата основни елемента на Елин-Пелиновия разказ – диалог и пейзаж. Пейзажът не е обстановка, а “душата” на събитието. Той е струна, която звучи хармонично при всяко придвижване на действието. Тонът и лиричната атмосфера на това, което става при Вазов, е чрез неговия коментар,  докато при Елин Пелин се постига чрез внушенията на пейзажа. Композиционно Елин-Пелиновият пейзаж следва не толкова смяната на действието, както е при Вазов, колкото смяната на чувствата и преживяванията.

     В “Андрешко” доминират образите на калта и пътят, който се губи в тази кал. В локвите  “мътни студени и оцъклени като мъртвешки очи” се оглежда нерадостната участ на селянина. Използваното сравнение внушава мрачна студенина. Тъжна и песимистична е зимната картина в разказа. Тя внушава мъката на хората. Пътят на каруцата не води наникъде – “Беше тъмно и по земята не личеше нищо, освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тази кал и не водеше никъде освен пак в нея”. Този път стига до блатото. Мрак и застой стават крайната точка. Образът  на калта е символ на житейската чернилка. Калта е навсякъде – “земята тънеше в кал и влага”. Появява се и образът на враната, която според народните поверия носи зла прокоба и предопределеност. Природната картина е изградена с натрупване на епитети /“дебелите, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци”/, които внушават усещането за мъка, тъга, безнадеждност. Пейзажът е в унисон с настроението на героите. Образът, който се превръща в символ на живота – калта – подчертава липсата на всякаква надежда. Студ лъха дори от небето – “Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно.” Метафоричният епитет “ледени” градира усещането за студ,  който е обхванал природата и душите на героите.

       В края на разказа човешкият  глас потъва в “непрогледната пустота” на нощта.