“Ветрената мелница” – Литературен прочит

     

 

   Жизнелюбието на народа е представено от Елин Пелин в разказа “Ветрената мелница”, който често се определя от литературната критика като единствен в цялото творчество на писателя по своето тонално звучене. В него творецът изследва изворите за народното жизнелюбие, изграждайки образите на дядо Корчан и Лазар Дъбака. Тези извори Елин Пелин открива в труда и в любовта.

      Началото на разказа ни представя недовършения скелет на вятърната мелница – “На хубавия изглед, що има и от четирите страни селото ни, не пречи даже и големият недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница. От десет години насам тя стърчи на голото баирче над селото като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст.” Така чрез ретроспекция авторът ни връща във времето, когато е започнат този недовършен строеж. Сравнението “като зъбато чудовище”, метафоричният епитет “дрипави”,  отнесен към криле, дяволският кръст – всички тези образи пренасят читателя в атмосферата на народното световъзприемане.

       Дядо Корчан е “седемдесетгодишен, як и здрав старчуга, с прошарена коса, с изразително, широко, червендалесто лице на горянин, което предразполагаше с добротата”. Уголемителното съществително “старчуга” създава представата за грамада и е точно подбрано от писателя. “Старец” звучи неутрално, “старче” би звучало иронично. С натрупване на епитети и еднородни части художникът рисува портрета на стареца – “Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си и с хрипкаво пищене в разкопчаните ги гърди, той не беше като всички”. Творецът намира най-подходящия езиков изказ, за да постигне желаното художествено въздействие. Образът на Лазар е представен чрез шеговита съпоставка с дядо Корчан – “С Дъбака, който се отличаваше от него по това, че бе млад, и по това, че бе ерген, дядо Корчан бе свързал едно странно приятелство, спокойно, неразделно и безкрайно весело”. В описанието се открояват очите. Епитетът “обичливо” отвежда към духовния свят на героя – “Дъбакът беше русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особена хубост големите му сини очи”.

       Личното нещастие на дядо Корчан е голямо – умират жена му и зет му, но той запазва присъствието на духа, защото търси духовни основи в труда, който може да бъде превърнат в извор на радост и смисъл на живот – “Изобретателният ум на Дъбака понякога скрояваше някакви странни планове, които воденичарската глава на дядо Корчан всякога одобряваше, а неуморните ръце идеха на помощ”. Докато в “На браздата” трудът е начин на съществуване, във “Ветрената мелница” той е поставен в основата на човешкото жизнелюбие. Дядо Корчан и Дъбака започват строежа на вятърната мелница, водени от желанието да помогнат на своите съселяни в сушавата година – “Разтъжи се угрижено селяшкото сърце.Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото житно зърно”. Водата досега е смилала зърното, но сега е пресъхнала, може вятърът  сега да го смила. “Трудът от мене, вятърът от тебе” – шегува се дядо Корчан в разговор с Дъбака.

        Още в началото на разказа авторът е подсетил своите читатели, че строежът ще остане недовършен – “Но когато работата свършваше до половина – те я зарязваха”. Двамата приятели не доизкарват нищо, което са започнали. Споменават се три строежа – тепавица, дарак и вятърна мелница. В градацията на започнатото и незавършеното на върха е поставена вятърната мелница. Тя е най-малко земен и романтичен строеж. През крилата й минава границата между мечтата и реалносттта. Вятърната мелница е център на разказа. Тя говори много за своите строители. Не в приключването на строежа читателят ще трябва да търси идейното ядро на разказа. Не резултатът, а ритъмът на сътворяването е важен за Елин Пелин. Трудът на дядо Корчан и Дъбака е освободен от всичко практично, обикновено и банално. Той е различен, както са различни героите /дядо Корчан “не беше като всички”/. В труда си Дъбака и неговият стар съсед търсят щастието на твореца,  който остава верен на своите увлечения. Идеализацията на селския живот и труд в разказа дава основание на литературната критика да го определи като разказ-идилия. Но дори и в тази творба Елин Пелин остава на реалистични позиции. Както в живота има болка и страдание, както се редуват радост и веселие, така и в разказа творецът разкрива живота на селянина откъм неговата трагична и жизнерадостна страна и след описанието на сушата ще следва описанието на веселата ръченица.

         Акцентът  в разказа е поставен върху етични проблеми като трудолюбието, любовта,  човешките взимоотношения, народното изкуство. Като познавач на народния бит и народната душа Елин Пелин пресъздава картината на надиграването между “хубавата унука” на дядо Корчан и Дъбака. Сцената с ръченицата е възлова, от нея зависи събитието на разказа. В нейния изход е заложена развръзката. В същото време тази сцена въздейства и като самостоятелен поетичен фрагмент. Ръченицата, която е най-темпераментният български танц, е описана с изключителна динамика и пластика. Надиграването на Дъбака и Христина е своеобразен език на любовта, освободена от словото. Като “бял лебед” се извива Христина,  “като елен” подскача Дъбака.

        Трудът на двамата чудаци е сменен от ръченицата. До творчеството и труда в разказа е поставена любовта. Тя е изведена на предна позиция, поставена е пред тях. Ако си спомним текстовете от българския фолклор, в които любовта творчеството и труда съжителстват в един сюжет, ще видим, че любовта винаги е на последна и подчинена позиция. Жертва на труда и творчеството е например Струна невяста от “Троица братя града градяха”. На вградената Струна невяста Елин Пелин противопоставя палавата внучка на дядо Корчан – Христина. Така литературната критика стига до извода, че фолклорните текстове, в които любовта е “вградена” в труда и творчеството, са обърнати наопаки от Елин Пелин. В неговия разказ творчеството “се вгражда” в любовта, която е освободено от условности, младежки неудържимо, вечно и всепобеждаващо човешко чувство:

-Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? – викна дядо Корчан след тях.

-Аз си намерих друга! – отговори весело Дъбака.

    Христина е също вятърна мелница, но за разлика от строежа, тя е земна и реална. “Другата” /по израза на Дъбака/ вятърна мелница е като идеал на първоначално започнатата.