“История славянобългарска”, Паисий Хилендарски
Публикувано: 2018-02-20 20:16:45
Литературната критика отбелязва, че в историята на литературата често за посредствените автори се изписват томове с биографични данни и факти, а за значимите автори се знае малко. Такъв е случаят с Паисий Хилендарски, който оставя само една творба – “История славянобългарска”. Белите петна в житейския път на Светогореца дават възможност на всеки да гради различни представи за личността на този монах “тъмен, непознат и бледен”/”Паисий”, И. Вазов/.
Най-точна представа за Паисий ни дава неговата “История славянобългарска”. В единствената негова творба откриваме стремеж към разкрепостяване на човека, вяра в знанието, народностно самосъзнание, демократизъм във възгледите и изградена ценностна система, в която на първо място е поставено родолюбието. Интересна, странна и нестандартна е композицията на “История славянобългарска”. Около 70 ръкописни листа е обемът на произведението, в което авторът проектира духовното българско пространство. Книгата има два предговора. Първият /”Ползата от историята”/ е адаптация на предисловието от руския превод на „Деяния церковная и гражданская“ (1719) от Цезар Бароний /това е един от основните източници на Паисий/. След това предисловие следват заглавието и вторият предговор, озаглавен „Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца“.
Авторът предисловието с въздействащо обръщение /”Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български”/ и признанието, че “много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тази книжица…” Умалителното съществително “книжица” съдържа разбирането на автора, че книгата, която е написал, е малка, но в същото време е ценна и скъпа. Защото много са книгите, разказващи за българската история, “но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”.
Предговорът посочва директно към кого е адресирана написаната история – “Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество…”. Тук трябва да се подчертае, че Хилендарецът говори за българско отечество. Това показва, че за него, макар и загубил своята държава, българският народ е жив. В същото време Паисий е осъзнал, че един народ може да бъде истински свободен само ако създаде своя държавност. Всеки народ съществува, докато отделните индивиди се определят като частици от него. Когато спрат да се самоопределят като такива, спира и съществуването на този народ. Осъзнал това, Паисий се опитва да запечата в българското съзнание идеята за славната българска история, за културата, езика, бита и традициите, които изпълват националното пространство. Това е откриване, запазване и съхраняване на идеята за българската държавност.
В предисловието се появяват две нови категории - на грамотния възприемател, който знае да чете, но познанията му са оскъдни и има какво да научи, и на неграмотния българин, който възприема писменото слово само като слушател. Кръгът на грамотните българи по това време е ограничен, но авторът очаква “любомъдрите” първи да приемат неговото послание. А към “безкнижните” той отправя призива да платят – “и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат”. Така Паисий адресира творбата си към възможно най-голямата част от обществената аудитория. Той се обръща към обикновения българин от градове, села и паланки. Това трябва да се има предвид, за да се разбере начинът, по който авторът поднася информацията от различните източници. Широкият обществен адресат налага написването на предисловието, определя характера на поясненията, които авторът прави, композицията, стила и езика. От Паисий започва развитието на новата литература върху основата на говоримия език. “За простите българи просто написах” казва авторът и в сложната езикова ситуация на българската книжнина през 18 век поставя началото на тенденцията да се пише “на български прости речи”.
Във втория предговор на Паисий откриваме всички чувства, които са се оказали движеща сила при написването на текста – болка, родена от изстрадани истини, надежда, родена от възможността за промяна, родолюбие, жертвоготовност и осъзната сила на духа. Поуките на миналото и настоящето определят прозорливостта на автора. От килиите на Хилендар и Зограф, където работи над творбата, Паисий влиза в диалог с всички българи. Той едновременно ги укорява и поощрява: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество, и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите отци и праотци, и царе и патриарси и светци - как изпърво са живели и преминавали.“ Авторът повежда диалог с възприемателите по въпроси от съдбовен характер - за бъдещето на българската народност. В този диалог Паисий поставя акцент на няколко ключови думи - род, език, отечество, история. Те се повтарят съзнателно и целенасочено в целия предговор. Ще ги открием и в другите части на Историята, а по-късно ще ги срещнем във възрожденската поезия и белетристика. Авторът говори с укорителен, поучителен или възхваляващ тон, който се променя в зависимост от конкретната тема. Той възхвалява българския род и език, светци и царе, които “Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са вземали данък от силни римляни и от мъдри гърци”. “Българският лев”, който по-късно ще символизира силата и величието на българина в неговия национален герб, получава символна стойност в словото на Паисий: „Но не били свикнали да се покоряват на царе, а били свирепи, диви, безстрашни и силни в бран като лъвове“.
Укор заслужават тези, които се отричат от всичко родно и предпочитат гръцката култура – “оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?” Паисий нарича такива българи “глупави”, “неразумни”, “безумни”. Риторичните въпроси поставят за размисъл проблема за достойнството и самочувствието на българите като народ и в същото време съдържат в себе си аргументите и доводите, с които писателят се противопоставя на родоотстъпниците. Срещу забравилите своя род и език Паисий се изправя с най-силните думи, които до днес са живи в съзнанието на неговите потомци – “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?” Поривът на автора за запазване и съхраняване на българското включва и идеята за езика като белег на народността. Езикът и историческата памет градят една народност.
Родолюбието заема централно място в ценностната скала на Паисий и това е израз на конкретната историческа обстановка, при която съществува българският народ. Чуждото робство е нетърпимо, силно е и желанието за църковна независимост от гръцката патриаршия. Неясната замъглена историческа памет на българите трябва да се превърне в ясно национално самосъзнание и Паисий се заема с осъществяването на тази трудна задача. Във втория предговор на “История славянобългарска” се открояват просветителските идеи на автора. Неслучайно литературният изследвач Шишманов публикува статията “Паийсий – Русо”, откривайки близостта между тези две големи фигури на българското и западното Просвещение. Тези просветителски идеи отличават Паисий от останалите историографи от този период – Спиридон Габровски /”История на българским народе словенским”, 1792/, Атанас Недкович /”История”, 1830/. Хилендарският монах утвърждава необходимостта от знание /”за вас е полезно и потребно да знаете”/, силата на разума и научната истина и подкрепя общата за всички необходимост от свобода. С Паисиевата вяра в силата на знанието идва културната просвета по нашите земи, създават се първите светски училища, обогатява се жанрово и тематично родната литература.
Преди да завърши ръкописа си Паисий се премества от Хилендарския в Зографския манастир, а след като го завършва, тръгва да го разнася из България, улеснен от длъжността си на манастирски таксидиот. Отправяйки поглед към миналото, Хилендарецът посочва изход и път в бъдещето. Малката “книжица” се превръща в българска библия, с която българският народ поставя началото на своя нов исторически път. От първото печатно издание на “История славянобългарска” /1844/, направено от Христаки Павлович /1804-1848/ до днес книгата има стотици издания и става едно от най-популярните четива в родната литература.
