“Мечтатели” – Литературен прочит

     Често Елин Пелин се осмисля като битов писател. Но той надхвърля битовизма,  защото е намерил общочовешкото у българина и представя пред читателите черти от националния ни характер. Такава черта е склонността на българина да мечтае. Разкрита е в разказа с точно намереното заглавие “Мечтатели”, който излиза за пръв път през 1910 г. в сп. “Съвременна мисъл”.

     Мечтата е търсеният изход от страданието, което неизменно присъства в човешкото битие. Тя крепи надеждата и вярата и помага на хората да живеят със своите болки и грижи. Нейни синоними в разказа са измамата, илюзията, вълшебната приказка. Докторът търси пиявици, Рустем търси разковничето. В края разбираме, че и двамата – селският доктор чичо Горан и циганчето -  търсят своите мечти. Символиката на търсенето е в основата на идейния и композиционен строеж на разказа.

       Човешката мечта за щастие и радост е част от духовната същност на героите.  Откриваме това още в портретното им описание. Рустем е ”лек като вятър, приличен на някое водно насекомо”/ а очите му “гледаха издълбоко като из дъно и в тях гореше някаква далечна мечта.” В дълбокия поглед на момчето се е спряла и трайно се е настанила вечната човешка мечта за щастие. Циганчето търси разковничето, тревата, с която ще “може да има, каквото поиска кон, звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае”. А докторът му разказва историята за бялата кукувица, “благословена от господа с безсмъртие”, която е предвестница на човешкото щастие. Бялата кукувица е символен образ на човешката душа, която така и не е намерила “дом” за своята мъка. В легендата се оглежда болката от несбъднатото и непостижимо щастие. Чичо Горан мечтае да може да има начин, каквото каже, да става: “Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло, ни сиромашия ще има”. Откриваме в неговите мечти богомилския дух на българина, който не вярва, че злото е вечно, че може да няма свят “без болести, без тегло”. Връзката между мечтата и страданието е директно изведена във въпроса на доктора “как ще живеем, ако не гоним измамата”. Страданието ражда отчаяние, песимизъм, тъмнина, а мечтата е извор на вяра, оптимизъм и светлина. Светлата и тъмната страна на битието си винаги са си давали среща в човешката душа, в която съжителстват мечти, измами и илюзии със страдание, болка и мъка.

       Природата в разказа е активна и решаващо участва в цялостното изграждане на образа на събитието. Тя добива функцията на действащо лице. Метафорични глаголи,  епитети и сравнения одухотворяват природата още в началото на разказа – „Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха”. Реката е “разгалена” от слънцето, тя “ласкаеше златния пясък по брега” и от време на време “въздишаше”. В края на разказа “тихо и равно шумолеше, сякаш продължаваше чудната приказка”. Пейзажните описания правят пространството магическо. В тях се отразява семантичната опозиция мечта-реалност, която изгражда идейното съдържание на разказа.

      Лексиката на Елин Пелин в “Мечтатели” е освежена от народопоетическата фразеология. Очевидно не отделни думи използва писателят, а цялата народна изразително-стилистична система. Ето например как чичо Горан описва преглед при лекар – “оплези се, опули се, кихни, дихни, па като не разберат болестта ти, дадат ти за пет пари отрова, и туйто”. Оттук е впечатлението за Елин-Пелиновия художествен стил, който е в пълно вътрешно единство с дълбоко народната същност тематика образи и идеи. Разказът “Мечтатели” се определя от литературната критика като приказка за духовната сила на човека и за непримиряването с реалността. Разковничето за щастието не е намерено от двамата герои, чичо Горан и Рустем, но  откриваме непреходната същност на мечтата им за щастие и хармония в човешкия свят.