“На оня свят”, Елин Пелин – Литературен прочит

      Хуморът на Елин Пелин не е еднакъв във всичките му разкази. Във “Ветрената мелница” е жизнерадостен и жизнеутвърждаващ, в “Андрешко” – социален, в “На оня свят” той е добродушен. Като типична черта на народния характер и мироглед, хуморът е особеност на художествения стил на Елин Пелин,  която ясно проличава в разказа “На оня свят”. Този хумор е пропит с благосклонност, когато осмива наивната чистосърдечност, невежеството и хитруването на дядо Матейко.

         Дядо Матейко обича да се шегува, затова в началото на разказа новината за смъртта на осемдесетгодишния старец изглежда като шега. Тръгва неговата бедняшка душа на път и твърдо е убедена, че и на небето действат законите на земята. Затова се насочва към ада - “Нас са ни записали у дяволския тефтер още откак сме се родили.” Без драматизъм той приема смъртта и тръгва към отвъдното /”Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак очите му светнаха и... издъхна.”/. Между художественото пространство на живота и смъртта авторът е поставил знак за равенство. В съзнанието на бедняка смъртта е край на земните и начало на небесните мъки. Ракията в случая е художествен знак за злото, което може да се преживее, но не може да бъде надмогнато. Усмивката и светлината в очите на умиращия старец идват от духовното превъзходство на човека, принуден да оцелява в един свят, изпълнен с несправедливост и социално зло.

     Развитието на сюжетното действие е свързано с появата на ангела, който като не намира думи, с които да убеди дядо Матейко, че душата му трябва да е в рая, накрая просто го отнася там. Старецът очаква злото винаги и навсякъде, готов е да го посрещне, свикнал е с него, затова приема идеята за ада, а не за рая. Но неговите очаквания не се случват. Те се разминават с резултатите. Семантичната опозиция рай-ад в разказа, свеждаща се до противопоставянето добро-зло, изгражда идейно-тематичното ядро. Злото е очаквано, доброто е несбъдната мечта, илюзия и е невъзможно да се случи според дядо Матейко. Затова и ангелът не може да убеди стареца в обратното. Но сред чудесиите на райското кътче липсва кръчма, а ракийката е била постоянен спътник на стареца в изпълнения му с тегла и мъки земен живот.  Преобърнатите представи на стареца за добро и зло го карат да иска да иде в ада – “В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.” Иронията на Елин Пелин е сполучливо намерен художествен подход при разкриване на несретната участ на стареца. В този смях през сълзи откриваме съчувствието на автора към неговия герой. Хитрува бедняшката му душа и търси доводи, за да убеди небесните служители в необходимостта от кръчма в рая. Такъв довод е предположението, че без кръчма няма да има къде бирникът да си почине, когато пристигне. “Тук бирници няма” – това се оказва най-силният аргумент, който убеждава стареца, че може да остане в рая - “Ох, майко богородичке, тук на рахат ще бъда!” Ако няма мъки няма да има и нужда от лекарство срещу тях. Сега вече дядо Матейко може да потърси своята бабичка и да остави теглилата си на земята. Хармонията в света и мечтата за щастие е постигната.

    В едно свое изказване Елин Пелин казва “Аз не съм хуморист, а само донякъде весел и повечко зъл". Същността на своя хумор авторът определя в посока на художествения си светоглед. Социално и обществено заострен е този хумор и това го прави “зъл”. В същото време оптимистичният мироглед на писателя го превръща във “весел” хумор. Когато се преценява Елин-Пелиновия хумор трябва да се има предвид неговото твърдение, че иронията е качество, което е “свойствено на веселия българин”. В иронията българинът влага онази тъжна и насмешлива усмивка, с която ни открива своите малки радости след преживените големи неволи. Много литературни критици отбелязват че хумор, роден върху земя на неволи, не може да не носи горчивина. Усмивката на българи като дядо Матейко е “под мустак”, защото в  смеха им се крие скрит размисъл.