“Не пей ми се”, Петко Р. Славейков

      Петко Славейков е свързващото звено между епохата на Възраждането и епохата на културното строителство на освободена България. В същото време и в самото Възраждане литературните критици определят делото му като преход между старобългарската традиция и последните етапи на възрожденския процес, като мост от Паисий към Вазов. Елегиите “Не пей ми се” и “Жестокостта ми се сломи” са сред най-стойностните произведения на гражданската лирика у нас през 70-те години на миналия век.

     Ферман за учредяването на самостоятелна българска църква издава Високата порта на 28.02.1870г. С този ферман се слага край на многогодишната борба, на която Петко Славейков е посветил таланта си на творец и енергията си на общественик. Вместо с радостна ода Славейков посреща тази победа с елегията “Не пей ми се” /в кн.1, 07.09.1870г., сп.”Читалище”/. Причините за неочакваната реакция от страна на твореца могат да бъдат открити при задълбоченото вглеждане в историческата обстановка и духовната нагласа на поета.

    Борбата за черковна и духовна независимост е в центъра на литературното и обществено дело на Славейков. Но още преди тя да е приключила поетът разбира, че много от проблемите, които е очаквал да се решат с победата на тази борба, няма да бъдат решени. Той стига до извода, че онова, за което е “пял”, е вече история, а принципите, които са осъществявали дейците на черковната борба, са в миналото. Славейков търси решението на проблемите на настоящето и се вглежда в миналото. В “Не пей ми се” поетът дава израз на решението си да се откаже от песните си. До този момент те са осмисляли живота му, помагали са му да се бори с гражданската апатия на своите съвременници. Противоречиво е посрещната позицията на Славейков от неговите съвременници. Някои са съпричастни с решението му, други го насърчават и окуражават, трети открито не приемат подобна позиция. В “Защо не съм” Ботев сатирично заявява: „Не пей ми се, не смей ми се / от днес вече ще да блея”. Същата противоречивост ще открием и в отношението на литературната критика към тази творба.

     Наранената душа на твореца се чувства обречена в условията на обкръжаващата го културна изостаналост. Копнежът към знание го обрича на самота. Той се измъчва от неразбирането, което среща. В творбата откриваме мотива за неразбиращата публика, който е често срещан при романтизма. Но докато при някои творци това неразбиране ражда презрение, при Славейков доминира болката и отчаянието. Песента и болката се превръщат в контекстови синоними. Представяйки образа на твореца и неговата неразбираща аудитория, в елегията се срещаме с лирически герой, който притежава конкретно-биографичните черти на своя създател.

       Безверието /„Пеял бил съм и стихове нареждал, / коя полза и каква ли надежда?”/ е родено от семантичната опозиция минало-настояще, която е разгърната в цялата творба:

Веч за песни миналото не пита,

сегашното — люби лира разбита...

Ключови образи, чертаещи контурите на миналото, са “юнашство”, “древна мъдрост”, “славни песни”, “стар спомен”. Настоящето е представено с контекстови антоними. “Юнашството” се е превърнало в “сирашство”:

Как се слави древна мудрост, юнашство,

тамо дето днес от тях е сирашство?

Реторичните въпроси също подчертават противопоставянето на миналото и настоящето:

Как ся пеят славни песни за стари,

тамо, дето днешните са заспали?

Епитети в градация рисуват настоящето – “нечувствени, равнодушни, нищожни...” Идеалите и славата на миналото са оставени в спомените, а съвремието съществува в “безводни и ронливи долини”, “безродни и бодливи глогини”. Това е алегоричен образ на пустинята, който е митологизиран в читателското съзнание от библейските текстове. С него е очертано духовното пространство на настоящето. Миналото би трябвало да е мъртво, а се оказва живо, настоящето би трябвало да е живо, а се оказва мъртво: “а живите кат че не са живели”. Единствената надежда за твореца в тази парадоксална ситуация е бъдещето:

дор настане друг род с чувство по-знойно,

ново време, по за песни достойно...

Възможно е миналото да се проектира в бъдещето. Епитетът “достойни” е използван от Славейков както при характеристиката на миналото /”веч за слава достойните измрели”/, така и при представяне на надеждата за бъдещето /”ново време, по за песни достойно”/. Така за Славейков достойнството смислово рамкира текста. То се оказва необходимият мост между миналото и бъдещето. Финалът на елегията е оставен отворен към бъдещето, което е израз на съхранената поетическа надежда, на авторовата вяра в завръщането на изчезналата песен. Пътят към бъдещето минава през мъртвото настояще и това мотивира решението на поета: “ще окача нямата си аз лира”. Отказът от песен в древността се е заявявал с окачване на музикалния инструмент /лирата/ върху дърветата. Текстовите препратки към древни традиции и обичаи са също сполучливо подбран начин да се противопоставят миналото и настоящето.

       Семантичната опозиция минало – настояще може да бъде открита и в композиционнен план. Стиховете на отделните строфи са с постепенно намаляващ размер. Първата строфа се състои от 12 стиха и в нея е най-силното противопоставяне на ключовите образи, изграждащи представата за миналото и настоящето. Най-силно е заявен и отказът на поета от песен. Втората строфа се състои от 10 стиха. В нея болката започва да заглъхва пред очерталото се мъртво настояще. Третата строфа се състои от 8 стиха. Тук се появява образът на надеждата в бъдещето. От формален план четният брой на стиховете в отделните строфи е необходим, за да се осъществи съседната рима в творбата.

    В “Не пей ми се” Славейков отново и последователно създава творчество на основата на говоримия език. Авторът приземява езика на творбата, задълбочава художествената мотивировка и така разширява обхвата на своята читателска аудитория.

    Социалната елегия “Не пей ми се” утвърждава присъствието на Славейков  в българския обществен и културен живот като необходима връзка между славните възрожденски идеали на миналото, безславното настояще, в което му е отредено да твори, и бъдещето, което е  “ново време, по за песни достойно...”