“Рибарски живот” – анализ

Трудно може да се очертае българското културно и социално пространство между двете световни войни без поезията на Вапцаров. Тя го преустройва, демитологизира. В духа на епохата поетът се освобождава от индивидуалистичната себезатвореност, потапяйки се в човешкия колектив.

    Стихотворението “Рибарски живот” е изповед за екзистенциалните проблеми на човека, който трябва да помири своите блянове със скотския живот. Това е поредната “човешка драма”, в която се оглежда една “мъка ненаписана”. Двойственото ситуиране е израз на мъчителната разпънатост между романтичните нагласи и тежката битка за хляба. 

    Природната картина в първите стихове е изходна точка за подчертаване на контраста между рибарската идилия в началните строфи и социалния ад. Така цялото стихотворение е изградено от две части – идилията и истината за рибарското битие.

     Авторът представя двуизмерно своето съвремие. В единството и противоречието се изгражда смисловото пространство в текста. Пространствените ориентири в първата част – луна, небе, звезди, суша, море очертават  по вертикала едно необятно пространство. Опозицията море-суша подготвя изграждането на хоризонталните пространствени контури във втората част – лодка, дом, покрив. Необятното се свива до тесните очертания на дома с покрив от “рядка тръст”, от който “дъждът полека се оцежда”. Така свиването и стесняването на пространството извежда идеята за безнадежността. Не е по силите на човека да раздвижи пространството, да чертае неговите контури. Това може да бъде направено само в съня:

Заспиваш.

И после в съня

изгрява далечна надежда…

Сънят се оказва пространството на надеждата, която свързва идилията и истината за рибарското битие.

 

       Времето в текста също е подчинено на авторовия замисъл. Първата част представя вечерта, а втората включва и нощта. Така мракът открива своето съответствие в реторичното възклицание от последната строфа:

Ех,

Черен човешки живот!

    Естетическите представи на Вапцаров за красиво и грозно, етическите – за добро и зло могат да бъдат открити в контрастното противопоставяне на двете части на творбата. В първата се срещаме с “живот, преизпълнен с поезия”, във втората – “черен човешки живот”.  Своеобразната семантична опозиция волност /”волен рибарски живот”/ - неизвестност/”Рибарски живот! -/неизвестност.”/ събира в едно представите и действителността, идилията и истината, за да се очертае смисловото пространство на текста чрез естетиката на баналното, на тъждеството с всекидневното. “Мъката” и “омразата” във втората част на стихотворенито изпълват “очите” и “гърдите”:

От мъка –

Очите горят.

Гърдите –

Омраза задавя.

За разлика от експресиониста Гео Милев омразата при Вапцаров не е опоетизирана, не идва от социалния сблъсък, тя е родена от отчаянието и осъзнатата безнадежност, от обичта към живота и не ражда “вековната злоба на роба”/”Септември”, Гео Милев/. Трудността на съществуването идва от осъзнатото човешко безсилие.

      Текстът е натоварен със смислово значение, което не се изчерпва с предметността на материалния свят. Логическият акцент е поставен върху думите с абстрактно значение – песен, живот, поезия, мъка, омраза, надежда, неизвестност. Те оформят смисловото пространство на текста. Песента е амбивалентен образ във Вапцаровата лирика. Тя побира в семантиката си човешкия порив към щастие. Невъзможността от съществуването на песен във втората част на стихотворението извежда липсата на щастие. Образът на Христос допълва идеята за  безсилие:

Христос да би слязъл

сега,

с две риби

какво ще направи?

Поставяйки проблема за надеждата, Вапцаров си служи с библейска образност. И макар на пръв поглед да спори с евангелската етика, той повтаря “чудото на Христос”, хранейки потомците не дори “с две риби”, а с надежда, която “изгрява далечна”. Метафорите в тези стихове преминават през натрупаните културни  пластове на човешката история. Сравненията оцветяват тежестта на рибарското битие:

студеният вятър ни хапе

и като тежки

сачми

Те бият смразените капки?

Семантиката на епитетите от първата част на стихотворението контрастира с тази на епитетите от втората част : седефено, кроткия, волен, бяло, картинно, мило – вълчи, студеният, тежки, смразените, рядката, далечна, черен. Семантичната опозиция бяло-черно изгражда контраста във външния и вътрешния свят на лирическия аз. Фигурите и тропите в текста провокират читателското въображение в съответствие с авторовия замисъл. Лирическият изказ е от 2л.ед.ч. Местоимението “ти”, с което започва стихотворението, слива адресата и адресанта на Вапцаровото послание. Реторичните въпроси и възклицания провокират размисли за рибарската участ, която е част от социалния ад на съвремието.

       Авторът наслагва един върху друг различни културни модели, преобръща ценности и стойности, търсейки пълната хармония в човешкото битие. Той е рационален поет на суровата реалност. Литературната критика /Св. Игов/ отбелязва, че “никой друг български поет не е писал толкова за “суровостта”, “жестокостта”, “омразата” в живота”. Мизерията на рибарския живот се сплита в драматичен възел с човешкия порив към красотата. В черната и тежка рибарска нощ  Вапцаров вижда да “изгрява далечна надежда” за светлина.