„Бай Ганьо”, Алеко Константинов

      Разкази за българи в чужбина е слушал Алеко от своя баща – образован търговец, който е имал чести срещи с българи в чужбина. Такива срещи има по-късно и Алеко по време на честите си пътувания извън страната /свързани са с обучението в Русия, пътуването до Прага /1891/, Париж /1889/, Америка /1893/. Първата част на „бай Ганьо” е оформена като „разкази” на една весела компания за пътуващия из чужбина бай Ганьо.

     Два типа българи пътешестват из чужбина по времето, когато след Освобождението родното пространство се отваря за чуждото. Типът на интелигента, който търси допир с духовните завоевания на чуждото пространство, и типът на малокултурния използвач и мошеник, сляп за културните достижения, търсещ единствено материална изгода и келепир. Първият тип на интелигента пътешественик ще открием в колективния портрет на автора и неговите спътници /Филарет Голованов и доктор Стоян Радославов/ от пътеписа „До Чикаго и назад”. Вторият е потърсен от Щастливеца в поведението на едноименния герой от книгата „Бай Ганьо”. Докато първият тип извиква радост, удовлетворение и гордост, вторият поражда национален срам.

    Схематична и едностранчива е представата за бай Ганьо като отрицателен национален тип /”всичко отрицателно в българщината”. Такава еднозначна представа не открива здравите съзидателни и творчески сили, които са двигател в историческото развитие на всеки народ. Алековият герой е сложен многозначен образ символ, който побира чертите на неприемливия модел на човешко поведение – в и извън страната. Бай Ганьо е един сумарен тип на определено мислене и поведение. „Писателят няма право да наранява, не може той като котка да издраще човешката душа, той има право само да надникне в нея и да се оттегли на пръсти“ – казва Йордан Радичков в „Малка северна сага“. Алеко Константинов надниква в „тъмната“ душа на своя герой, оттегля се на пръсти и оставя читателите да осмислят поведението, морала и естетиката на героя. Тупайки се по „косматите“ си гърди в банята и викайки: „Булгар! Булгар!“, героят не изпитва, но извиква национален срам. Отказът му да се докосне до европейското културно пространство /“Че баща ми едно време да не би само опери да е гледал“ /чертае контурите на ограниченото духовни пространство. Бай Ганьо е срамното огледало на българския народ и тържествуващите сред този народ вулгарни политически стихии, „тъмни герои“, правещи псевдополитика. Срамът е роден от изведената на показ некултурност и псевдокултурност, алчност и стремеж към келепир, псевдопатриотизъм, нахалство, самохвалство, невъзпитаност, простотия, а не от типично българско облекло и предпочитания. В културната изостаналост на Алековия герой се оглежда и закъснялото балканско цивилизационно развитие.

      Много са усилията на дискусии от литературен и обществен характер за национална идентификация на Алековия герой. И литературната критика, и читателите правят всякакви опити да се разграничат от отблъскващите качества на героя, да подчертаят своя национален срам и затова не скриват неприязненото си отношение към този тип. Тази ненавист е породена от желанието на всяка цена да се разграничим от този герой. Това не винаги ни се дава. Градивната стойност на националния ни срам е във факта, че той изработва в много отношения мярката за морал и естетика, за отношението ни към действителността. Със срам и тъга пред казаните от бай Ганьо истини българинът може да се прости с всичките онези черти, които не би желал да среща в света около себе си, да реабилитира себе си в името на един по-достоен облик.

        Още в началото на творбата си Алеко заявява какъв образ – символ представя – „Помогнаха на бай Ганя да смъкне агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай ганьо е вече цял европеец“. „Агарянският ямурлук‘ и „белгийската мантия“ не са просто колоритна характеристика на героя. Това са символи, които имат цивилизационна и обществено-политическа смислова натовареност и отвеждат към ориенталското и европейското, които си дават своеобразна среща в този образ. Напомнят ни, че България току-що се е освободила от азиатското турско робство и младото българско общество се стреми към цивилизационното европейско състояние. Финалът на книгата ни убеждава, че този стремеж може да се окаже само претенция – „европейци сме ний, ама не сме дотам!“ Това смислово рамкиране на книгата разкрива както търсенията, така и позицията на автора. Между „ямурлука“ и „мантията“ се разкриват чертите на тези, които осъществяват закъснялото ни балканско цивилизационно развитие.

             „Накривеният калпак“, ‚бозавите шаечни дрехи“ на бай Ганьо хармонират с типично българските навици и привички – предпочитанието към „лютичко“, консумацията на много хляб, търговията с розово масло. Но в същото време героят излиза от националната си рамка със своята културна изостаналост, която за онова време е типична балканска черта и е следствие от дългите векове на робството, което е отворило духовна празнина, отблъсквайки българската и балканската култура от европейската. Не е случайно избрано прозвището на героя – Балкански. То разширява пространствените рамки, в които ще търсим чертите на неговия морал, нравственост и култура. Пътувайки из Европа, Алековият герой тогава и днешните му потомци не търсят допир до духовните постижения на европейското население. „Какво ще й гледам на Виената. Хора, къщи, салтанати…“ – ще кажат тези „европейци“. По време на пътуванията до прага, виена, Швейцария целта е – пари, а не досег с изкуството, архитектурата, културата на Европа. А завръзщайки се в България те са със самочувствието на „врял и кипял в тия работи“. Както иронично определя автора, те са като бай Ганьо – „вече цял европеец“. Хуморът и сатирата в изображението опровергават представата за „европеизирането“ на бай Ганьо, показват несъстоятелността на тази претенция. В образа на своя герой Алеко Константинов търси съизмерването на българина и европееца. Не е случайно, че авторът извежда героя от родната му среда и го поставя в чужда среда. Между ориенталското и европейското се откроява еднаквият за цялата съвременна цивилизация механизъм – измерването на всичко с пари. Потомците и двойниците на бай Ганьо до днес вървят победоносно в живота и в българската култура. Театралните интерпретации и филмовите реализации, изображенията на художници и многото критически изследвания, които продължават да се правят до днес, показват актуалността му в съвремието ни. Ако в световната култура образи от фолклора навлизат в литературата, то в случая с бай Ганьо е обратното. Образ от литературата се настанява трайно в българския фолклор, измествайки дори традиционния фолклорен образ на Хитър Петър. Разказите за този герой карат българина да се замисли над весело-тъжния смях на Алеко над байганьовския морал и модел на поведение.

        „Да бъдеш или не“ – такъв е въпросът, който си поставя Шекспировия герой Хамлет от едноименната трагедия. При бай Ганьо и неговите съвременни потомци този въпрос е трансформиран в „идеал или келепир“. И ако Хамлет, изтерзан от съмнения, търси достойния отговор, бай Ганьо си има свой отговор. Келепирът е на преден план, далеко зад него са останали идеалите, превърнати от Алековия герой във високопарни думи, които не са подкрепени с дела.

       Опозицията идеал-келепир би могла да се разглежда и като опозиция чест-безчестие, принципност-безпринципност. Защото идеалът е съвършена представа за света, която може да бъде защитена само от хора с принципи и чест. А келепирът е облага за своя сметка на всяка цена, пренебрегвайки чест и достойнство и отказвайки се от всякакви принципи. Категовичният избор на Алековия герой, липсата на съмнения вече ни насочват към липсата на чест и готовността с безчестие и безпринципност да се отстоява този избор.

      В света на реалността бай Ганьо крачи без въображението, което е очовечаващата и преобразяваща творческа сила на хората. Духовното му пространство е празно и пусто. В отношението му с другите откриваме изолация, която е естествен спътник на стремежа към келепир.

      Историческата жизненост на типа бай Ганьо, поставил келепира над идеала показва, че този тип не трябва да се свързва с определена социална прослойка и с конкретно историческо време. Българската обществена атмосфера и политическите герои в родната ни история са ново потвърждение за актуалността на Алековите прозрения. Това е многозначен образ – символ, който събира в себе си общочовешки черти. Алековият герой е устойчив и жизнен и като литературен герой, и като социален тип, защото всяко време, всяка действителност, всяка социална прослойка могат да поставят келепира над идеалите, честа над безчестието, материалното над духовното. Келепирът е причината бай Ганьовците да се насочват към политиката и да ни показват принципите на безпринципната политика. Във властта Алековият герой вижда ефикасен и бърз инструмент за забогатяване. Отначало дребен търговец на розово масло, после той се насочва към властта, стремейки се да забогатее чрез него. Стремежът към келепир и ниската степен на духовност го превръщат във вулгарен политикан, в безскрупулен обществен хищник.

      С проницателност и интуиция Алеко търси образа на несъвършената загадъчна и многоетажна човешка природа. Срещаме този образ всеки ден, пъдим го, но често тайно от другите му оставяме отворена задната врата на нашия живот, виждайки изумителната му приспособимост. Възмущаваме се от неговата простотия и егоизъм, но понякога си даваме сметка, че човек не понася у другите чертите, които самият той притежава. Замяната на идеалите с келепира издава вечния човешки стремеж на човека да бъде по-голям от определения му жребий, от начертания паралел на всемогъщия и поробващ всички бит.

      Книгата „Бай Ганцо“, която излиза 1895г., завършва с обещание за нови срещи /“Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем“/ и затова е определена от литературната критика като „отворен“ сборник с разкази, а бай Ганьо е художествен образ, който е безсмъртен. Зад този „отворен финал“ на книгата наднича вечното лице на човешкия келепир, обърнал гръб на идеалите. В същото време това е финал, който се дописва от всеки от нас и във властта на всеки е да затвори вратата. Сами трябва да решаваме дали на свобода ще останекелепирът, а зад затворената врата в стая без прозорци самотно ще оплаква съдбата си идеалът.

       Алековият талант на художника в човека изпреварва по време човека в художника. Създаването на това срамно огледало е свидетелство за прозренията на Алеко и за способността на едно културно съзнание да се издигне над байганьовския морал и поведение. Раздялата с бай ганьо е въпрос на собствено самопостигане и самоосъзнаване.