„Божура“, Йордан Йовков

    Любовта може да бъде греховна страст, изпепеляваща и унищожителна стихия, която взема своите жертви. Такава е тя в  “Божура”. Героините се противопоставят на строгата традиционна нравственост, в търсене на любовта и личната свобода. Тя извършва грях, нарушавайки, традиционните представи за добро и зло, за любов и вярност, за дълг и отговорност. Божура заявява правото си на свободен избор, независимо от социалното положение.

    Тя е красива, но за разлика от приятелката си Ганаила-чорбаджийска дъщеря, Божура е циганка. Сякаш в стремежа си да извоюва равноправие, Божура превръща възхищението си към красотата на Ганаила в завист и отмъщение. Разбирайки, че богатата девойка чака Василчо, тя не може да удържи гнева си. Циганката сама става жертва на своите страсти:”Божура ходеше, както по-рано из село, но сега сама и задяната с дете. Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си.” Божура принася себе си в жертва на любовта.

       Невъзможна в реалното земно битие, неспособна да се впише в представите на патриархалното общество за “редно” и “прилично” е любовта на хубавата циганка Божура от едноименния разказ към богатия млад българин – пияницата Василчо. Но тя не е греховна! Въпреки това символното пространство в художествения текст е разполовено между доброто и злото – светлина и мрак, горе и долу, белолика и мургава девойка... Наблюдава се своеобразна огледалност не само в пространството, но и в образната система. Оглеждането на Божура в Куков вир е само едно от конкретните въплъщения на огледалния принцип. Според митологичното поверие изворът е око към Оня свят. А Божура два пъти отива на Куков вир.

     Първият път тя поема към него от гората, движейки се нагоре. Тогава водата на вира е спокойна. Това дава възможност на Божура, подобно на митологичния Нарцис, да се полюбува на хубостта си и да види до собствения си лик образа на Василчо, комуто вече принадлежи сърцето й.

     Красотата, дързостта, дяволитостта на циганката Божура омагьосват мъжете, пораждат първични желания: “хубостта й, ...завладяваше всички като с магнит...”. Ганаила е символ на невинността. За това говорят “бялата й като мляко кожа, русите й коси ...чиста, благоуханна плът”. Равнодушието на Ганаила към любовта поражда озлобление у Божура.

            Разкъсвана от омраза към съперничката си и от страст към Василчо, циганката е готова на греховни крайности. Неразумната й и необмислена постъпка е мотивирана от любовта, дава й сили, затова Божура, “носеше открито срама си и не криеше от никого греха си”. Смъртта за нея е единственото изкупление. Тя е вярна на любовта и затова ще заплати за щастието си.

            При второто си отиване към вира Божура се движи надолу. Тя минава покрай гробищата, слиза в полето, към реката, после отново се изкачва по скалата. Пътеката криволичи в синхрон с объркаността на младата жена, но това е и алюзия за движенията на змията, за “нечистия “ път надолу. Планината вече не е синя като първия път, а червена (според универсалната цветова символика червеното се асоциира с кръвта, с жертвата). Всъщност сега, а не първия път Божура извършва грях, от гледна точка на християнския мироглед, зощото убива себе си и детето си. Въпреки това този момент не е лишен от внушенията за невинност, доколкото самоубийството е представено като осъществен порив да се слееш в смъртта с онзи, когото обичаш. В този смисъл Божура е опростена.Самоубийството й  изкупва греха.     

    Женските образи в разказите на Йовков са завършени, цялостни. Те представят двете полюсни състояния на битието – тъмното и светлото начало, доброто и злото, невинността и греховността, жертвеността и изкушението. Всяка от тях е разполовена на тъмна и светла, земно-сладострастна и серафически девствена. Подобен сложен и диалектичен образ е Божура от едноименния разказ. Тя е образ-маргинал, който не се вписва в никакъв тип регламентации, който се оказва неспособен да впише своята спонтанност и първична стихийност в рамките на строго конвенционализираното битийно пространство на патриархалния свят. За разлика от “бялата” Ганаила, персонифицираща улегналото равновесие на мъдрата красота, стихийната Божура е друга, различна за света, който обитава. Това обуславя нейния екзистенциален избор – тя ще избере различния, изключителния, свободния да обича и да бъде обичан, онзи, който се подчинява на същите универсални закони на природното, на които е подвластна и самата тя. Божура ще избере свободната любов, която може да има измерение единствено в естествения природен свят. В мярата на собствената й другост тази непозволена любов не може да бъде разпозната като греховна, затова и не предизвиква чувство на срам: “Тя носеше открито срама си и не криеше от никого греха си.”. Божура пренебрегва моралните закони на обществото, в което живее, но за първичния свят на нейната любов важат други етични закони, които тя с нищо и пред никого не е нарушила. Героинята не е грешница в своето друго, различно битие, затова тя е готова да страда в името на своята любов, да понася всички унижения, затова тя остава сама с мъката си. Същевременно, тази любов е променила самата Божура – тя вече не може да се оглежда в огледалото на собствената си женска “другост” – Ганаила, у която да търси липсващата част от своята разполовена идентичност. Единственото достъпно за нея огледало е това на природата, за което тя вярва, че мистично може да й възвърне всичко изгубено. Това огледало се превръща в магичен свят, запечатал универсалната хармония между мъжа и жената. То завинаги ще отразява два образа, то е нейната прекрасна другост, съхранила спомена за голямата й любов. Потъвайки в тайнствените води на “Куков вир”, героинята го превръща в идеално огледало на взаимността, на земна проекция на космическия цикъл, в който любовта и животът имат само едно измерение – вечността: “И сълзите й течаха, ставаше й леко. И мракът пред нея се разведряваше, водата ставаше светла, тиха, прозрачна като стъкло. Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг – образът на Василча. Той е млад, той е хубав, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата ... Никой повече не я видя.”

      За Божура животът без любов се оказва безсмислен и празен, и това я тласка към смъртта.