„Времето е в нас и ние сме в него…”, Есе, провокирано от думите на Апостола

           „От нас зависи да бъдем пълноправни с другите европейски народи. Времето е в нас и ние сме в него, то нас обръща и ние него обръщаме.” Тези думи на Апостола и днес оцветяват българското пространство с мъдрост, позитивизъм и вяра в утвърждаване на истински стойностното в човешкото битие. Може би защото Европейския съюз сбъдна и реализира тази негова мечта. През 1957 г. се поставя началото на Европейската общност, в която народите живеят под „едни чисти и святи закони”, в името на благото и просперитета на Стария континент. Идеите за обединена Европа са отколешни. Във времето на Апостола звучали като утопия, днес вече са реалност. Нашето българско време е проникнато от европейското време. Историческата ни памет е част от европейската памет. Но паметта няма посока във времето. То не остарява. Не е старо, не е ново. „Времето е в нас и ние сме в него…”

        България е знакова държава по отношение на културното пространство на Европа. В това пространство тя разгръща през вековете своите сили, търсейки непрестанно растящото съвършенство на европееца. Затова страната е своеобразен културен, географски и цивилизационен път към Европа. Още от времето на Кубрат датира завета „бъдете единни и винаги обединени, за да пребъдем през вековете”. Този завет на създателя на Стара Велика България е вече факт. Тази мечта, бленувана от хиляди европейци през годините, вече не е мираж. Българската микроситуация снема в себе си европейската макроситуация. България участва в европейския диалог с различни национални представи. Страната ни се вплита в европейското цивилизационно пространство. Без българския творчески модел не би могла да бъде разбрана културата на една цивилизация,  каквато е европейската – от самоосъзнаването й като такава до съвременното й състояние, в което съществуват едновременно амбициите на новото /модерното/ и съпротивата на старото. Линията,  по която се разгръща съвременното българско развитие, има за своя ос динамично променящия се европейски свят.

            През 2007 г. страната ни посрещна нова година с привилегията да е член на голямото Европейско семейство. България, държавата с 1332 годишна история, най-старата Европейска държава. Страна с богата история, с невероятна природа и прекрасни хора. Земя, която е запечатала спомена за Аспаруховата конница, за шипченския героизъм, за милионите спасени от концлагерите евреи. За народопсихологията ни, твърдят философи, социолози и историци, е характерна толерантността. Вера Мутафчиева прави констатацията: “У нас българите толерантността е примесена със снизхождение и някак разсеян скепсис, с любопитство спрямо чуждостта, но и също с едно свойство, което до някъде противоречи и до някъде допълва тази позиция – свойството да се изолираме пасивно, ала непроницаемо”. Многото възпоменания за спасяването на българските евреи през Втората световна война говорят за българската толерантност спрямо етнически и религиозни различия. България спасява своите 50,000 евреи, живеещи в предвоенните граници на страната, от планираното депортиране в смъртоносния концлагер Треблинка, отхвърля натиска на нацистка Германия, на която  страната е съюзник. Това забележително българско поведение е датирано в хилядолетната история на страната и продължава в днешната етнически и религиозно разнообразна България. Това поведение е още по-забележително, като се има предвид, че България е разположена в средата на иначе завладяните от вражда Балкани, както и в югоизточния ъгъл на Европа, много страни от които в по-малка или в по-голяма степен са завладяни от порока на антисемитизма преди и по време на Втората световна война.

         Гражданите на България се сдобиха с граждански, социални и политически права, каквито в редица държави няма. Останало е в миналото времето, в което да изразиш мнение, което е различно от общоприетото, се наказва. Вече всеки може свободно да изкаже това, което мисли, да пътува, да се образова, да избира европейски университети и училища, в които да се обучава. Неизбежното развитие в посока на все по-голяма индивидуализация на личността  като резултат от стремителното развитие на цивилизацията е не само придобивка,  но и загуба – от гледна точка на чувството за равновесие,  което човечеството е познавало в по-ранните етапи на своето развитие. Затова българите днес като европейците се опитват по нов начин да прочетат битието си.

Общи за България и Европа са въпросите: каква е стойността на човешките ценности в глобализираното пространство, доколко успяваме да запазим старите цивилизационни схеми и доколко обстоятелствата ги разграждат, как да се преодолеят хоризонталните национални бариери в името на пътуващия вертикално европейски влак, който пресича цялото човешко цивилизационно пространство. България и Европа са свързани от стремежа към човешко развитие и съвършенство, свързани са с ценностите на европейската цивилизация, с борбата за тяхното реабилитиране. Тези ценности могат да приемат различни форми в българското и в европейското духовно пространство, но са вечни.

             В един от фрагментите на Лесинг /Готхолд Ефраим Лесинг е емблематично име по отношение на културното европейско пространство на 18 век/ четем: “Ами ако просто е отредено голямото бавно колело,  което приближава човешкия  род до неговото съвършенство,  да се привежда в движение само чрез по-малки и по-бързи колела, всяко от които да дава своя принос в тази насока?” Такова малко и бързо колело е България в Европа!