„Не се гаси туй, що не гасне” – размисли за общочовешкото съдържание на Вазовата поезия ЕСЕ

      Естетическите възгледи на Вазов са изложени в някои негови изказвания пред проф. Шишманов. Откриваме ги и в предговора на автора към сборника „Легенди при Царевец”, където той споделя: „Аз знам, че тенденциозните произведения не живеят дълго, но какво от туй. Стига поетът да е изпълнил своята най-пряма обществена линия, мисия. Можеш да бъдеш уверен, че и аз ценя като художествени произведения повече своите стихотворения с общочовешки мотиви, но патриотичните бяха по-полезни за времето си. Аз ги писах, за да възпитавам народа в гореща отечествена любов. Впрочем на общочовешкото в мене малко се е обръщало внимание. Ето, казва ли някой дума за сбирката ми „Под нашето небе”, в която съм вложил най-хуманните си песни”.

     Тази изповед на Вазов извиква днес противоречиви чувства и ред въпроси. Въпреки многото страници, които литературната критика е отделила на Вазовото творчество, поетът смята, че не е отделено необходимото внимание на общочовешкото, създадено от него. Така е било, когато поетът е бил жив. А сега? Променила ли се е тази Вазова констатация? Или все още сме длъжници на твореца в това отношение? Обикновено, когато става въпрос за творчеството му, на преден план се изнасят патриотично насочените негови произведения. Очертава се въпроса за необходимостта да се обхваща в цялост Вазовото творчество. В тази цялост неизбежно трябва да открием общочовешките теми и мотиви в неговите лирически и епически платна.

     Към хората, ненавиждащи прогреса, Стоян Михайловски отправя известната си басня „Бухал и светулка“. В алегорични образи той облича прогреса и консервативността. Също алегорични образи, навеждащи към идеята за противопоставянето на светлината и мрака, на прогресивното и регресивното, ще срещнем в стихотворението на Вазов „Не се гаси туй, що не гасне“. Двама забележителни представители на родното слово тръгват към една и съща тема, имат една и съща теза, но избират различна форма за реализиране на замисъла. За Стоян Михайловски адекватна се оказва многозначността на баснята, а за Иван Вазов приоритетът на чувствата, който е характерен за лириката. И при двамата пространството е разделено на две – светлина и мрак. Символиката на тази семантична опозиция се откроява. Силите на доброто, на тези, които обновяват живота, са изправени срещу силите на мрака – на тези, които се плашат от всяка новост, от всеки лъч светлина. Но докато Михайловски не прави категорични заявления за изхода от това противопоставяне, вазов е сигурен: „Не се гаси туй, що не гасне!“ Той стига по-далеч в своите обобщения, не се задоволява само с констатирането на опозицията светлина – мрак. Светлината не може да бъде изгасена. Слънцето огрява цялата земя, но неговите лъчи могат да проникнат и в единичната тъмна килия. Една звезда е достатъчна: „Една звездица – и тя тоже/ моряка води сред морето/ едничка искра нявга може/ пожар да вдигне до небето“. За светлината, за прогреса, за общочовешкия напредък количествените измерения не са съществените. Добре би било, ако цялото небе е обсипано със звезди, но светлината може да дойде и само от една звезда.

       Като част от облика на светлината е огънят: „…в който Хус изчезна,/ огря вселената по-ясно“. Пламъците, огънят, светкавиците са най-силните изяви на светлината, която е вечна: „Едната светлина е вечна:/ една във хаоса грамадни!“ Поетът се обръща към силите на мрака и ги убеждава в безсмислието на техните напразни усилия. Искрата може да прерасне във вулкан, но не може да бъде унищожена. Не е случаен фактът, че Вазов се позовава на имена, превърнали се в символ на човешкия прогрес – Ян Хус, Прометей, Волтер.

        В културната история на човечеството Прометей не е хитрото божество, което е откраднало огъня от Зевс. Така го представя гръцката митология. За човешката култура Прометей е символът, чието начало намираме у Есхил. Той не просто е дал огън на хората в буквалния смисъл на тези думи. Прометей ги е научил на наука и изкуство, на строителство и медицина. Той им дарява цивилизацията. Огненосецът Прометей се превръща през вековете в символ на търсещия напредък човешки дух. Много са неговите последователи: …убийте я във Прометея -/ тя във Волтера ще възкръсне“.

        Вазов защитава идеята за ново самосъзнание, за усъвършенстване и развитие на човешкия дух. В основата на неговия нравствен кодекс е възрожденската безукорност. Критериите на този кодекс включват хуманизъм, всеотдайност, родолюбие, чувство за приемственост между поколенията. Това са общочовешки критерии. Към тях той добавя и оптимизъм: „Не се гаси туй, що не гасне!“