„Под манастирската лоза” – жизнелюбивата и антифанатична философия на Елин Пелин

    „Под манастирската лоза” /1936г./ е последната разказна и единствената циклична книга на автора. Тя е определена от Емилиян Станев като „най-хубавата българска книга”. Първият разказ /”Отец Сисой”/ е публикуван през 1909г., последните разкази са писани през 1934г., а книгата е отпечатана през 1936г. Писана близо четвърт век, тази книга е най-дълго обмисляната книга на писателя.

    Десетте разказа от сборника „Под манастирската лоза” разкриват ценностната система на българина, за когото грехът от гледна точка на църквата не е грях, ако е продиктуван от естествените човешки потребности, такива, каквито са те в природата /отец Никодим, свети Спиридон/, а „прекаленият светец и богу не е драг” /свети Христофор/. Светът и човешкият живот са пъстри като белите и черни бобени зърна на отец Никодим – в него има раждане и смърт, радост и мъка, грях и прошка. А грехът може да бъде третиран и като необходимост. Сборникът разкрива жизнелюбивата и антифанатична философия на автора. Основните теми в него са: религията и фанатичните елементи в нея, езическите особености на българската психика, философията на доброто и злото, грехът и възмездието, чудото в неговия религиозен смисъл, страданията, които неизменно съпътстват хората, утвърждаването на любовта, красотата, труда.

    Героите в тази „манастирска книга” са разположени не в килиите си, а „под лозата” и са жизнелюбиви грешници. Но това не е протест или изобличаване на църковния морал, а жизнелюбиво утвърждаване на човешката природа от епикурейски позиции. В същото време Елин Пелин явно не е съгласен с „прекалените светци“, с фанатиците, които не разбират неговия хуманистичен витализъм. Антифанатични са разказите „Огледалото на св. Христофор“ и „Пророк“. Загубвайки мярката в борбата срещу злото, св. Христофор разбира, че да нямаш мяра е по-голямо зло и само ако правиш добро, можеш да запазиш човешкия си облик. Господ Бог взема думата в разказа „Пророк“: „Не ме познава оня, който с гняв изпълнява заповедите ми“. Отричайки фанатизма, Елин Пелин утвърждава естествените житейски ценности. Невинна или греховна, любовта е тази, която ражда живот, тя е вечен природен закон. Пред нея злото е безсилно. Отец Никодим от разказа „Изповед“ се възхищава на овчаря за любовта му към жените, възхищава се и от неговите звънчета по краката, които го предпазват, за да не убива дребните божии твари. Замисляйки се за любовта, отецът казва: „Тоя човек е може би по-близо до божията истина. Той живее под само звездите“. В този разказ крайностите /биологична и духовна/ не се толерират, стига се до идеята, че истината е някъде по средата.

     На въпроса какво нещо е човек отец Сисой от разказа „Чорба от греховете на отец Никодим“ отговаря: „и черно, и бяло зърно“. Този израз би могъл да стане мото към цялото Елин-Пелиново творчество, разглеждащо противоречивата човешка природа. А образът на отец Никодим би могъл да се разгледа като символ на вечно съмняващия се човек. Евангелската притча от „Занемелите камбани“ за бедната, която дава много, понеже дава всичко от нищото, което има, е призив за човечност, който писателят отправя в дехуманизиращото се съвременно общество.

      За Елин Пелин еднозначни духовни категории няма. „Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен“ – ще каже авторът в разказа „Жената със златния косъм“. В композиционен план това обобщение разделя разказа на две части. Първата част ни представя чистата истина – Смарайда, която „…не беше грозна, не беше и красива“ и „нищо не желаеше, нищо не мечтаеше и никъде не излизаше“. Това е спокойствието на истината, която приема живота в неговата баналност и всекидневност. Павел Блажения е от хората, които пробождат истината с фантазия – „фантазията му беше изострена като игла“. Така граничният контур между истината и лъжата е определен от Елин Пелин – фантазията. Човешкото въображение не може да рисува само в бяло и черно. То не може да създава само графики. Човешката фантазия е автор на най-цветните и живописни картини. А в търсене на щастието има място и за „хубавата лъжа“, защото само с нея смарайда успява „за първи път след толкова години да повдигне очи едно стъпало по-високо“.

       Разказите – жития са трансформирани като жанр. Притчово-иносказателният стил и алегорията правят възможно осмислянето на разказите. Лозата, под която стават разговорите, е библейски символ на творчеството и отправна точка на вложения от автора подтекст. Творчески тип личности са отец Сисой и отец Никодим със записките си, дори и Павел Блаженият /от „Жената със златния косъм“/ с анекдотите и клюките си и теорията, че „гоненето, а не улавянето на птичката носи поезия“. Условната библейско-фолклорна жанрова форма помага на автора да стигне до идеята за Господ като регулатор на природосъобразния живот на човека в обществото. Затова в „Светите застъпници“ се опровергава официалната теза за светото зачатие съобразно авторовото разбиране. Пародийният замисъл е да се разкрие авторовата философско-хуманистична позиция. Легендата и реалността, съчетани пародийно от автора, оформят спецификата на сборника. Композиционната стегнатост на творбите разкрива умението на Елин Пелин да създава къси разкази – импресии.

       Сборникът развенчава и демитологизира вечни истини и постулати, за да извика преосмислянето им и проверяването им в житейски ситуации. Времената и проблемите се повтарят, непреходни остават само нравствените истини, които ни правят по-добри.