1. Дон Кихот за рицарството и рицарския дух /защитата му пред висшия духовник, 2 част, 32 глава/

Пред висшия духовник във 2 част Дон Кихот заявява: „Рицар съм и рицар ще си умра, ако такава е волята на всевишния.” И после определя мястото на своята житейска позиция на фона на тези, които го заобикалят: „Едни вървят по широкото поле на надменното честолюбие, други – по пътя на робско ласкателство, трети – по пътя на лъжливото лицемерие, малцина – по пътя на истинската вяра. Аз пък, воден от своята звезда, вървя по тясната пътека на странстващото рицарство”.

Рицарството за Дон Кихот е абсолютната добродетелност. Рицарският дух за него е своеобразен нравствен кодекс, който включва чест и непорочност, а неговата „благородна цел е да правя всекиму добро и никому зло”. Рицарството на Дон Кихот събира в себе си противоречията между идеала и реалността.

Моралният кодекс на рицарството има само един възможен девиз: “Бъдете честни винаги!” Честта е поставена от Дон Кихот редом със свободата. Редът е същият и при Ботев: “пък каквото сабя покаже/ и честта, майко юнашка” /”На прощаване”/ Лирическият герой на Ботев и героят на Сервантес поставят като първо изискване към човешката личност честта и честността. Разграничавайки духовните измерения на гордостта и честолюбието, Дон Кихот е горд и търси мястото на своя “аз” в света на другите, затова казва на Санчо: “Не мисли, че сега сме опозорени, понеже са ни пребили”. Физическото страдание за неговия рицарски дух не е свързано с духовния позор. В реалността, в която господства материалното, подобна идея звучи странно и неуместно.

Героят на Сервантес смята, че “призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата”. Безумна е войната, която той е повел срещу човешкото несъвършенство, срещу човешките недостатъци: “Трябва да изкореним гордостта, като убиваме великаните, да разгромим завистта чрез великодушие и добросърдечие, да обуздаем гнева като запазим самообладание и душевно спокойствие…” Рицарят от Ла Манча не се плаши от великани, лъвове, чудовища, защото неговата задача е “да търси едните, да напада вторите и да надвива всички”.

Възможен ли е абсолютно добродетелният човек, възможен ли е рицарският дух, възможно ли е рицарството извън съветите и действията на Дон Кихот? Как би се вписала абсолютната честност на този странстващ рицар  в реалния живот? Една българска народна приказка разказва, че никой не обичал Истинолюбко, който на пазара обяснил какви са всички недостатъци на магарето, което трябвало да продаде. Но така и не продал. В една реалност със сменени имена на лъжата, кражбата и безчестието с по-подходящи – любезност, учтивост, ловкост, тактичност няма място за истина, честност и чест. През цялото повествование в романа на Сервантес рицарят и неговият оръженосец се движат в тресавището на тази реалност. А тяхното рицарство се очертава от дисонанса между благородството им и действителността.

……………………………………………………

2. Дон Кихот за възвишения човек, за нуждата от героизъм, за доброто и злото в човешкия живот /1 част, 18 глава/

Ако можеше твърдението на Дон Кихот: “Мислите и поривите ми са насочени винаги към благородната цел да правя всекиму добро, никому зло” да зазвучи като пословица, то несъмнено бихме го чули и от Санчо Панса. Девизът на господаря: “Бъдете винаги честни!” е девиз и на неговия оръженосец. По пътищата на Испания те търсят героизъм и в тяхното търсене се оглежда всъщност нуждата от героизъм.

Факт е, че героични дела героите на Сервантес не извършват. Романът идва с посланието, че търсенето на героизъм е по-важно от извършеното геройско дело. Не героизмът, а стремежът към него, не героични дела, а нуждата от тях са истински важните. Защото нуждата от героизъм е нужда от затвърждаване на доброто начало за възвишения човек.

В 1 част, 18 глава Дон Кихот вижда две стада овце и овни, които взема за две враждуващи войски и съответно влиза в битка на страната на по-слабата /според него/ войска. През нощта срещат погребално шествие, което изглежда на Дон Кихот като призраци, които носят смъртно ранен рицар. Героят на Сервантес отново се впуска в битка и разпръсва свещениците из полето. На един от тях Дон Кихот казва, че „неговото призвание е да странства по света, да се бори с неправдите и да наказва злочинствата”. Въображаеми или истински, неправдите съществуват, злото е реалност и всяка борба с него е героизъм. Пострадалият свещенослужител не разбира: „Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите, защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло”. Така намеренията и делата на Дон Кихот разкриват размитите граници на понятията добро и зло в човешкия живот.

Желанието да се бориш за благото и доброто на другите е разумно, но колкото и абсурдно да звучи, безумно се оказва превръщането на пасивното желание в активна жизнена позиция. Идалгото е защитник на обидените и оскърбените. Той с гордост заявява това – “Аз съм храбрият Дон Кихот де Ла Манча, покровител на обидените и онеправданите”. В илюзорната си реалност възвишеният герой на Сервантес търси доброто и героизма. Продължава да ги търси и нашето съвремие. Човечеството няма да се откаже от  идеята, че човешката доброта е постижима, че тя не е просто една мечта.  

……………………………………….

3. Дон Кихот за свободата като върховна човешка ценност

Сразена от хаоса на живота, днешната модерна човешка душа най-силно изпитва нужда от вътрешно спокойствие, от вътрешен ред на ценностната система. Търсейки такъв ценностен ред, ще намерим помощ от литературната класика, в която са синтезирани достиженията на човечеството в духовната сфера. За Дон Кихот от едноименния роман на Сервантес първостепенно място в човешката нравствена скала се заема от свободата. Неговият път по испанските земи е осеян с въображаеми битки и трудности и всъщност е път към свободата и себепостигането.

         За рицаря на Сервантес свободата е основен принцип в неговата нравствена програма: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”.  Издигането на свободата над всички земни и материални съкровища я превръща в духовно достижение на човечеството. Свободата за Дон Кихот е категория, отнасяща се не само до отделната личност. Тя може да бъде видяна като необходимост за цял един народ, да разшири границите си и да обхване дори цялото човечество.

         Пред олтара на свободата човечеството е положило най-много жертви и сякаш винаги е знаело, че “за свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът”. Всъщност учебниците по история най-често се оказват списъци на жертвите пред олтара на националната свобода, защото хората са разбрали, че “лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Вътрешната човешка потребност от личностна свобода е неразривно свързана с потребността на всеки народ от национална свобода. В родната българска литература аналог с героя на Сервантес ще открием, ако разгледаме ценностната скала на лирическия герой в творчеството на Христо Ботев. Смъртта в името на свободата, за която разсъждава странстващият рицар, се е трансформирала при Ботев в идеята за безсмъртието: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

Героят на Сервантес достига до идеята, че свободата е най-ценното благо за хората, след като е намерил точната граница между преходното и вечното. Материалните блага, “съкровищата, които крие земята” и “тези, които таи морето”, са нетрайни и преходни. Истински трайни са духовните блага, които биха били непостижими за хората, ако те нямаха свободата да ги търсят и да ги открият.

Свободата за Дон Кихот е начин на съществуване и в същото време тя е средство за самоосъществяване. Параметрите на неговото разбиране за свобода са широки. Свободата за рицаря от Ла Манча е преди всичко независимост, право на избор. И като всяко право тя трябва да бъде извоювана и отстоявана с решителност и категорична твърдост.

Свободата е вътрешна и външна. Външната свобода странстващият рицар брани в безброй битки с въображаеми врагове. Въображаеми или реални, свободата винаги е имала врагове, тя е преследвана, гонена, затваряна в тесни пространства. Чудовища и  великани, излезли от фолклорните и митологични текстове и странстващи в повествователното пространство на романа на Сервантес, се опитват да я унищожат. Това, което нейните врагове, за разлика от Дон Кихот, не са разбрали, е, че свободата не е обвързана с материалното, а с духовното човешко пространство, а то не може да бъде ограничено с материални огради. Свободата не може да бъде победена с никакви материални средства.

Вътрешната свобода за рицаря от Ла Манча обхваща духовното пространство на “аза”. Тя е свързана със съзнанието за цената на човешката независимост и достойнство. Дон Кихот прави точна разлика между обидата и оскърблението – “Оскърблението произхожда от лице, което може да нанесе това оскърбление, което го нанася и поддържа, а обидата може да бъде нанесена от всекиго и не е свързана с оскърбление”. Но и при обидата, и при оскърблението се нанасят рани върху човешкото достойнство, което е форма на вътрешната свобода. Затова рицарят на Сервантес, бранейки своята лична свобода и свободата на хората около себе си, се стреми да не нанася обиди и оскърбления и порицава всички, които правят това.

Свободата е очертала точните разделителни контури между трайното и нетрайното, между преходното и непреходното и в така разграничените пространства всички духовни категории придобиват реални измерения. Поставянето на точна граница между истински стойностните неща, сред които е свободата, и нетрайните и преходни земни блага напомня епизода “Смърт Александрова” от старобългарската повест “Александрия”, когато Александър възкликва: “О, суетна слава човешка, едва що се вести, за да изчезнеш! Право е речено: няма радост на земята без скръб, нито трайна слава”. Осъзнаването на преходността на човешкото битие е необходима стъпка по пътя към осъзнаването на свободата като начин на самоосъществяване на човешката личност.

Сервантес е мъдър творец, който облича опита на другите със слова, в които отгатва от малкото, което е почувствал, толкова много от постигнатата през вековете общочовешка мъдрост.  Романът “Дон Кихот” е повествование за пътя към свободата и себепостигането, защото предлага много размисли за постигането на вътрешна хармония и ред, за градирането на нравствената ни скала и за откриването на точното място на свободата в тази скала.

……………………………………………………

4. Съветите на Дон Кихот към Санчо Панса /2-ра част, 42-43 глава/

 В съзнанието на читателите на романа на Сервантес ‘Дон Кихот”  до високия рицар, възседнал Росинант, неизменно живее и образът на дебелия оръженосец Санчо Панса. Тази двойка е неразделна. Субективните истини, до които двамата достигат след много приключения по испанските земи, са всъщност общочовешки, защото романът е синтез на достиженията на човечеството в духовната сфера.

Рицарят на Сервантес провъзгласява цяла нравствена програма, заложена в съветите, които дава на Санчо Панса. Основните положения в тази програма са: няма по-скъпо благо от свободата, благородството не зависи от цвета на кръвта, хората трябва да бъдат разумни и справедливи. Добродетелта е принцип в тази програма, а гордостта е необходима дотолкова, доколкото очертава контурите на духовното пространство на „Аза”. Непризнателността и неблагодарността нямат място в човешките отношения. Вярата трябва да обхваща всички човешки дела. Славата може да е преходна, но може и да е вечна, но сърцето трябва винаги да е пълно със състрадание към чуждите нещастия.

Свободата е основният принцип в нравствената програма на Дон Кихот: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората.” А човешките дела имат духовни граници, очертани както от свободата, така и от вярата: „Ето защо Санчо, нашите дела не бива да прекрачват границите, които поставя изповядваната от нас християнска вяра”. През призмата на вярата славата придобива за този рицар други измерения: „…по-скоро ни подобава да се стремим към славата на бъдните векове, слава, която е вечна и небесна, отколкото към суетната слава, която може да се постигне в днешния греховен век”. Така пред Санчо Дон Кихот разкрива делата на личности и герои като Юлий Цезар, Александър Велики, Херкулес. Този обстоятелствен разказ е въведен с думите: „Забележи Санчо, че навсякъде добродетелта, щом се издигне, почват да я преследват. Малцина, а може би и никой от прославените в миналото мъже, не са били пощадени от злостни клевети.” Добродетелта за Дон Кихот е достояние на малцина, тя носи прослава на тези, които я притежават, но се оказва, че прославата върви ръка за ръка с клеветата в този „черно-бял свят”.

Дон Кихот обявява война на човешкото несъвършенство, на човешките недостатъци и пороци: „Трябва да изкореним гордостта, като убиваме великаните, да разгромим завистта чрез великодушие и добросърдечие, да обуздаем гнева, като запазим самообладание и душевно спокойствие, а лакомията и сънливостта да излекуваме с оскъдна храна и безсънни нощи, да се борим срещу сладострастието и похотливостта, като останем верни на тези, които сме направили господарки на мислите си”. Този дълъг списък от човешки недъзи е обобщен с думите: „Ето Санчо, средствата, чрез които се спечелват високи похвали и добро име”. Рицарят от Ла Манча не просто чертае целите, към които е насочил оръжието си, той предлага и средствата, начините за постигане на успех в тази война с човешките недостатъци.

 Моралният кодекс на свободната и благородна личност издига като основен принцип истината. В 42 глава, 2 част Дон Кихот съветва Санчо Панса: ”Стреми се да откриеш истината както сред обещанията и подаръците на богатия, така и сред риданията и досадните придиряния на бедния”, защото едно от основните положения в нравствената програма, заложена в съветите, които Дон Кихот дава на Санчо Панса, е необходимостта да търсим истината и да се стремим към нея.  С издигането на необходимостта от истина в човешкото битие рицарят от Ла Манча  ни напомня, че истината не е социална категория, тя не е свързана с богатството и бедността, а се отнася до отделната личност. Истината трябва да бъде открита “сред обещанията и подаръците”, “сред риданията и досадните придиряния”.

Съветите на Дон Кихот към Санчо включват решаването на семейни проблеми, разглеждат отношенията между съпрузите, между родители и деца: „Децата са част от плътта на своите родители и трябва да ги обичаме – били те лоши или добри, - както обичаме душата, която дава живот на тялото ни”. Хармонията във взаимоотношенията между родители и деца, към която е насочен идеалът на Дон Кихот, е стремеж на всяко поколение. Проблемът родители-деца не може да бъде решен лесно. Отговорът, който Дон Кихот дава на тази трудна задача, е посочен точно - обичта. А вековният опит на човечеството показва, че това е вярната формула за постигане на хармония в семейството.

Излизайки от сферата на семейството, съветите на Дон Кихот навлизат в сферата на властта. Отправеното „Писмо на Дон Кихот де Ла Манча до Санчо Панса, губернатор на остров Баратария” съдържа съвети към властника: „За да спечелиш обичта на народа, който управляваш, трябва между другото да правиш две неща: първото е да бъдеш учтив към всички – това съм ти казвал и друг път, а второто е да се погрижиш продоволствието да бъде изобилно, защото нищо не терзае сърцето на бедния толкова, колкото гладът и лишенията”. Управникът в съзнанието на Дон Кихот обича своя народ, учтив е и се грижи за него. Подобно на Аристотел, който в своята „Реторика” издига тезата, че „средата е златна”, Дон Кихот съветва Санчо: „Не бъди всеки път строг, нито винаги мекушав, а избирай средния път между тези две крайности, защото там е истинската мъдрост”.

Съветите на Дон Кихот разкриват индивидуалната воля на самотника, а отговорите на Санчо Панса представят словото на масовия аноним, изказано с „кошове пословици”. Така докато Дон Кихот разсъждава за добродетелите на семейната вярност, Санчо тълкува тези съвети така: Отвързаният вол по-трудно се ближе”. Диалогът Дон Кихот – Санчо Панса е сблъскване на два типа гледни точки. В двойката господар и слуга си дават среща мъдростта на селските низини и цивилизованият пласт в обществото.

       Вървейки по пътищата на Испания, оръженосецът търси мъдростта на рицаря: “Искам да кажа, че разговорите с ваша милост са били торът, който пада върху безплодната почва на сухия ми ум, а времето, откакто ви служа и общувам с вас, е било обработката. Така че аз се надявам да се родят от мене благословени плодове.” Усмивката на Дон Кихот над тези думи на оръженосеца заразява и читателите на романа. Към Санчо Панса или към читателите са отправени тези съвети, които са извлекли мъдростта на миналото, но са откровено отправени към бъдещото човечество.

………………………………………………….

5. Дон Кихот за своето желязно време /2-ра част, 1 глава и 1-ва част, 2/2/глава/

В романа „Дон Кихот” от Сервантес контрастът между господаря и неговия оръженосец е физически, външен и социален, еднаквостта им е духовна, защото и двамата са рожба на едно и също време, рожба на дисхармонията между мечта и реалност. И двамата търсят духовните граници на човешките дела. А рицарят от Ла Манча споделя с тъга: “Боли ме сърцето, загдето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното”.

Дон Кихот извежда характеристиката на своето време, като отчита подмяната на стойностите: „Днес обаче тържествуват мързелът над прилежанието, безделието над труда, порокът над добродетелта, нахалството над доблестта, теорията над практиката…Точно обратното е било през златните векове”.

Във втора част, първа глава Дон Кихот определя времето, в което съдбата му е отредила да живее като „покварен век”: „Ала нашият покварен век не е достоен да се радва на това велико благо, на което се наслаждаваха миналите векове, когато странстващите рицари смятаха за свой дълг да бранят кралствата, да закрилят девиците, да помагат на сираците и невръстните, да наказват надменните и възнаграждават смирените”. В този „покварен век” Дон Кихот не открива хора с „юначни сърца”, които биха извършили „подвизи, достойни да бъдат описани не на пергамент, а да се излеят от бронз”. Липсата на добродетел, прилежание, труд, доблест и практически умения във всяко дело превръщат времето в покварено.

Размислите на Дон Кихот за „нашия покварен век” обобщават мисловния опит на изминалите векове и изпращат послание към бъдещото човечество за необходимостта от оцеляване на идеалите в неидеалната действителност. Странствайки в своето желязно време Дон Кихот вярва, че „Щастливо ще бъде времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията.”

…………………………………

6. Смъртта на Дон Кихот /защо умира и признава ли се за победен/

Като свободен човек умира Дон Кихот. Умира от тъга. Според някои  критици умирането на героя е неподходящ край, според други е трагичен изход, според трети така се затваря рамката на романовото повествование за мъдрата лудост на героя. В началото на романа Алонсо Кихана е здрав, той е пасивен и съвсем не е съвършен, но се вписва в средата и времето си. После той се поболява и се превръща в Дон Кихот, който е действен, активен в борбата със злото и съвършен в стремежа си да бъде рицар на доброто. В края на романа Дон Кихот оздравява. Така се очертава своеобразна рамка в романовото пространство. Разболяването е свързано с раждането на съвършената личност, а оздравяването – със смъртта й.

Пред умиращия Дон Кихот Санчо Панса казва: “…не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години! Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да скъсят дните му”.      

Санчо се опитва да разбере мъката на своя господар: „А ако умирате от мъка, че са ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре подпругите на Росинант. Освен това ваша милост знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено рицар да събори противника си, а победеният днес ще бъде победител утре.”

Но Дон Кихот не умира от мъка, че е победен. Неговият философско-обобщаващ поглед  отдавна е разкрил, че в комедията на този свят “едни играят роли на императори, други – на папи и на всички други лица, които могат да се срещнат в една комедия. Не смъква ли смъртта, когато настъпва краят, сиреч когато се свърши животът, всички дрънкулки, които отличават едните от другите, и не стават ли те равни пред гроба?”  Изравняването на човешките същества пред смъртта, обезсмислянето на човешката суета – това са прозренията на Дон Кихот за смъртта. Обезсмислят се всъщност противоположностите, които са поставени на физическа или социална основа. Утвърждава се еднаквостта на човешките същества, която е изградена с непреходната духовна сила, затова Дон Кихот не може да бъде победен. Сравнението на човешкия живот и смъртта с играта в комедия е оценено дори от Санчо, който отбелязва: “Прекрасно сравнение! Но то не е толкова ново…”

Преди смъртта си Дон Кихот заявява: „Умът ми е трезв и бистър” и съжалява единствено за това, че „просветлението ми идва толкова късно.” Желанието му пред прага на смъртта е: „искам да умра така, че да не смятат хората живота ми за много лош и да не оставя име на луд човек. Аз наистина бях луд, но не ми се ще да потвърдя това със смъртта си”.

От живота си отива не само Дон Кихот де Ла Манча, а и Алонсо Кихано Добрия: „Поздравете ме, сеньори, аз не съм вече Дон Кихот де Ла Манча, а Алонсо Кихано, заслужил със своите нрави и дела прозвището Добрия”. Оказва се, че единствената титла, която има значение за умиращия Дон Кихот е Добрия. Заради тази титла „го обичаха не само домашните му, но и всички негови познати”.

  Последното желание на Дон Кихот, отправено към изпълнителите на неговото завещание, е „…ако им се случи да се запознаят някога с автора, който – казват – е съчинил една книга, озаглавена „Втора част на подвизите на Дон Кихот де Ла Манча”, да го помолят най-настойчиво от мое име да ми прости, задето му дадох неволно повод да напише такива големи глупости, с каквито е изпълнена книгата му”. Така в епизода със смъртта на Дон Кихот героят влиза в своеобразен диалог със своя автор и напомня на читателите, че на романа трябва да се гледа с осъзнаване на художествената условност в света на изкуството. Всеки буквален прочит на романа ще го лиши от смисъл.