Mалкият човек от разказите на Елин Пелин в света на своите грижи и радости – “Задушница”

       Като творец Елин Пелин/Димитър Иванов/ никога не напуска границата, очертаваща пространството, в което живее малкият човек. Неговите герои разкриват персонажното многообразие на българския селски живот – във възрастово, професионално, темпераментно и индивидуално отношение. Ако в разказите му се появят герои, които не са селяни, те са пришълци в селото – учители или бирници. А ако малките хора от неговите творби поемат към града, художникът не проследява пътя им натам.

       Литературната критика определя творческия метод на Елин Пелин като “реализъм без химери”. Творецът ни внушава, че в човешкия живот има неизбежно зло – нещастия, болести, смърт. Изправен пред злото, човек е безсилен. Но редом със злото има и толкова много добро – семейство, деца, празници. Разказът “Задушница” е метафора за двойствеността в човешкия живот – за радостта и скръбта, за доброто и злото, за живота и смъртта, които вървят ръка за ръка.

            Природата в разказа извежда самотата и тъгата в човешкия свят. Мъглив и влажен е есенния ден, който е “сподавил малкото селце”. Оголелите тополи са “печални и тъжни като вдовици”. Писателят рисува една картина на безнадеждност , натрупвайки образи и художествени детайли – обезличените и буренясали гробове, изкривените и зеленясали каменни кръстове, каращият се поп Серафим, просякът Богдан, Христо, който “постоянно прибира скъсаните поли на широкото си палто, из което прозират посинелите му от студ меса”. Сравненията и епитетите, с които е изградена картината, сполучливо рисуват изпълненото с мъка и тъга човешко пространство. Природата в разказа е пейзажна миниатюра, в която чувството се засилва от детайлите.

            Сред тази картина на безнадеждност авторът ни представя срещата на двама самотници – Станчо и Стоилка. Човешките им истории са обикновени. Станчо изглежда смешен с вехтите си дрехи, “които сам е прал и сам кърпил, като залепвал кръпките отвън” . На гроба на покойната си жена той тъгува , а очите му се навлажняват при всяко споменаване на името й. Стоилка, “вдовицата на покойния Яначко” разбира неговата мъка. Самотата им е внушена от Елин Пелин чрез мотива за кукувицата – “Едната кукувица ни закука”. Пестеливо описва авторът душевното им състояние, но над тях е “сивата влажна мъгла”, която става все по-гъста и сякаш разказва за мъката им.

            Портретните описания в разказа показват обезличената човешка същност. Очите на Станчо са “тъмни и страдалчески” и често се изпълват със сълзи, а очите на Стоилка са влажни и сиви като мъглата. Болката от нерадостното им съществуване пари в  душите им. Но намерили сродна душа, постепенно тъгата им е изместена от светлината на надеждата. В света на своите грижи, героите на Елин Пелин откриват радостта. Усмивка и игриво фитилче се появява в очите на Стоилка. “Нашето цвете е прецъфтяло” – така мисли Станчо, но Стоилка му напомня, че “може пак да разцъфти”. Лицата им вече са одухотворени.

            Диалогът в “Задушница”  движи  сюжета, който е максимално изчистен от коментаторски отклонения. От литературната критика писателят е признат за майстор на лаконичната и пределно изразителна реплика. В разказа животът сякаш сам се разказва. От тъжното “Бог да прости” за мъртвите се върви към “Бог да пази” от злото в света, за да се стигне до “Бог взел, Бог дал”. Такава е всепобеждаващата сила на живота. Той е по-силен от смъртта, защото доброто и злото вървят заедно. В човешкия свят има и грижи, и радости. Изконната истина на природното битие, която е утвърдена в разказа, е: “умрелите – лека им пръст, с живите живей”. На тази истина се подчиняват Станчо и Стоилка, решавайки да съберат децата и неволите си, да съберат грижите и радостите си. Героите не стават по-красиви, не ги свързва любовта, но усмивката и пламъчето в очите им ги правят по-одухотворени, показват връщането на вярата и надеждата, че животът е над смъртта. Героите на Елин Пелин разбират, че животът е дар Божи и затова трябва да се изживее по Божията воля. Те приемат света такъв, какъвто е – едновременно лош и добър и осъзнават човешкото безсилие пред неизбежното

      Макар че заглавието “Задушница” ни насочва към света на мъртвите, разказът е за живите, за малките хора, чийто свят е изпълнен с грижи, но в него може да бъде открита и радостта.