Oбразите на ренесансовите герои Дон Кихот и Хамлет - прилики и разлики

   Ренесансът започва през втората половина на 14 век в Италия, около 2 века след това във Франция, Англия, Германия и други страни. Докато през Средновековието в центъра на вселената е Бог, Ренесансът поставя в центъра на мирозданието Човека. Това е идеен прелом в съзнанието. Етапите са: ранен Ренесанс /Петрарка, Бокачо, Донатело, Мазачо и др./, висок Ренесанс /Леонардо да Винчи, Микеланджело, Франсоа Рабле, Еразъм Ротердамски и др./, късен Ренесанс, при което се откроява криза в хуманизма /Шекспир, Сервантес/ Основните прилики на образите на Дон Кихот и Хамлет произтичат от факта, че те са образи, създадени в епохата на късния Ренесанс.

    В литературата на страните от Западна Европа през късното Възраждане се отразява сложен духовен процес, протичащ в тогавашното общество. С приближаването на изкуството и литературата към действителността настъпва отказ от идеализация. От една страна, се осъзнава колко прекрасен е нравственият идеал на хуманизма, от друга, се разбира, че идеалът и реалността са полярни полюси. И Хамлет, и Дон Кихот разбират, че идеалите им са несъвместими с действителността. Тези герои разкриват на стремежа на ренесансовия човек към благородство, красота и неговия интерес към пъстрата и многоцветна предметно-сетивна страна на реалния свят;

     Като герои на Ренесанса Дон Кихот и Хамлет отразават новите представи за съвършена личност. Аскетът и отшелникът, които са герои от средновековната литература са изместени от нови герои, които са хора на делото, от активни и борбени личности. През Средновековието рицарят е идеал за човек, носител на обществени добродетели. През Ренесанса този рицар предизвиква смях. Достойнството на героя от Ренесанса се цени не по „синята кръв”, а по делата, постъпките и характера. Този нов герой е хармонична личност, надарена с прозорлив и действен ум, нравствена красота и човешко обаяние. Хамлет  например е типичен носител на новите идеи от епохата на Ренесанса и вярва, че със своята деятелност човекът може да постигне един по-добър, по-съвършен свят. Немският писател Гьоте нарича слабост борбата на Шекспировия герой с дисхармоничната реалност. Колкото е по-висок моралният идеализъм на човека, включващ спазването на нравствени закони и идеята за всечовешка справедливост, толкова е по-трудно неговото разпадане и съответно по-тържествена е победата му над бездуховността.

   Докато през Средновековието в центъра на вселената е Бог, Ренесансът поставя в центъра Човека. Средновековната идея за преходността на човешкия живот е заменена от идеята за земния живот. Смисълът на съществуването вече не е на небето, а е тук, на земята. Човекът се разглежда като най-съвършеното творение на природата. Според хуманистичните идеали на Хамлет и Дон Кихот човекът има нужда от вътрешна и външна свобода, човешката природа е доброжелателна и затова човекът няма да се възползва от свободата си, за да извърши зло, благородството на човека не зависи от произхода му /това многократно е повтаряно от Дон Кихот/, щастието не зависи от съдбата, а от самия човек.

  Пред лицето на смъртта героят на Шекспир стига до прозрението, че „останалото е мълчание”. За умиращия Хамлет е важно всички да узнаят истината и преди да настъпи мълчанието Хорацио трябва да „обясни всички причини” на другите. След себе си Хамлет не иска да остави опетнено име, опетнена чест. В ценностната скала на принца на дания и на неговия духовен двойник от романа на Сервантес честта заема челно място, както и разбирането, че човек трябва да остане чист в паметта на хората. Ако истината е станала достояние на всички, ако честта му е неопетнена, ако в паметта на живите героите на Шекспир и на Сервантес ще продължат да живее с чисто име – тогава може да настъпи „мълчание”.