"Оправдано ли е поведението на Горио? Той добър баща ли е?"

ЛИС

"Дядо Горио" - Оноре дьо Балзак

        Дядо Горио от едноименния роман на Оноре дьо Балзак е забогатял човек и баща, който е готов да направи всичко, за да са щастливи дъщерите му. Той става жертва на своята неразумна и самопожертвователна любов, на фанатичната си готовност да даде всичко на децата си. Жертвите му остават неоценени. Анастази и Делфин ги приемат като даденост, срамуват се от вида му. В предсмъртния си час старецът разбира, че те всъщност никога не са го обичали и изпада в отчаяние. Той стига до извода, че  с пари не може да купи любовта на децата си.

     Поведението на дядо Горио е неоправдано, защото фанатичната му любов го кара да загуби своето достойнство, да престане да уважава себе си. Сам признава това: „направих глупост, че се отказах от правата си.” Преди смъртта си той казва, че се е влачил на колене пред децата си, защото „дъщерите ми бяха моят порок”.  

    Фанатизмът е крайност, която е пагубна и затова не може да бъде оправдана. Родителите не трябва да са крайни при възпитанието на децата си, трябва да имат чувство за мярка. Крайност е да задоволяват всяко желание на своето дете, както е крайност да не се интересуват от желанията на детето си. Всяка крайност е пагубна. Човек може да е фанатик на някаква идея, на някакво чувство, но фанатизмът винаги е пагубен. Фанатичната обич към децата пречи на тяхното възпитание. Дядо Горио признава: „Прекалено голяма беше моята обич, затова те не можеха да ме обичат”. Старецът се самопожертва – самоизгонва се от живота на децата си.

     Твърде късно бащата си дава сметка за своята вина: „Вината е моя, аз ги научих да ме тъпчат”.  Той е разглезил децата си и това не може да бъде оправдано: „Моя е вината за несполуките на дъщерите ми, аз ги разглезих…Нищо не им отказвах”. Разглезването на децата е продължило през целия им живот: „Сега те искат удоволствия, както навремето искаха бонбони”. Родителите, които задоволяват всички желания на своите деца, мотивирайки се с обичта към тях, имат вина, носят отговорност, защото по този начин не научават децата си на труд и доброта. Дядо Горио разбира това преди смъртта си: „И двете имат каменни сърца. Тъжна ирония има в думите му: „Това е то добре да възпиташ децата си”. Като баща дядо Горио раздава на децата си всичко, каквото има – богатството, сърцето и душата си, но „след като лимонът бил изцеден до капка, дъщерите хвърлили кората на пътя”.

      Той не е добър баща, защото е задоволявал всеки каприз на децата си, разглезил ги е, превърнал ги е в съучастници на престъплението, което е нарушаване на връзката между родители и деца. Неговата безгранична  и фанатична любов остава невъзнаградена. Дъщерите му се интересуват от него само когато имат нужда от пари. Безразлични са към болестта му. А на погребението му  са само празните карети на граф Дьо Ресто и барон Дьо Нюсенжан.

     Дядо Горио е прав, че „обществото, светът се крепят върху бащинството, всичко ще се провали, ако децата вече не обичат бащите си!” но в същото време носи своята отговорност, защото не е научил децата си да обичат. Бащината му любов го довежда до пълно разорение и преждевременна смърт. Авторът напомня на своите читатели, дъщери и бъдещи бащи, че „Сърцето е като съкровищница. Изсипете ли я изведнъж, вие сте разорен.”