“Страданието в последната картина от цикъла „Зимни вечери“

ЛИС

Хр. Смирненски

Страданието в последната картина от цикъла „Зимни вечери“, Хр. Смирненски

     Между двете световни войни Х. Смирненски, Г. Милев, Е. Багряна, А.Далчев, Й. Йовков, Н. Вапцаров очертават контурите на родното литературно пространство. Смирненски е най-младият от тези автори.В „Зимни вечери” той  извежда темата за социалното страдание.

      Проблемът за  страданието събира и разделя различни гледни точки. Смирненски защитава позицията, че градското пространство е разделено на два полюса, два свята – светът на бедните и светът на богатите. В тази урбанистична действителност бедните са обречени на страдание. Последната картина от цикъла „Зимни вечери“ рисува образа на децата паралелно с падащите в калта бели снежинки. Така аналогията с природната картина показва липсата на изход за страдащите в несправедливо устроената социална действителност.

   Финалната картина от цикъла  „Зимни вечери” Смирненски се състои от пет четиристишни строфи и представя художествено платно, в което оживява проблемът за страданието. Картината включва описание на бедни, смълчани хижи в периферията на градското  пространство, които са в „бледосиня мъгла“. През „мътните стъкла“ надничат „бедност и грижа“. Представени са образите на две деца, които стоят „до фенеря“, „треперят“ и „дреме в очите им скръб“. Край тях падат снежинки, които „блестят кат кристал“, докато са във въздуха, но когато паднат „в локвите“, вече не са „бели и чисти“, а „стават на кал“. Така Смирненски прави паралел между „белите снежинки”, които „в локвите стават на кал” и бедните деца, които са с души като тези „бели снежинки”, но попадат в общество – „локва” и ще се превърнат в „кал”. С този финал Смирненски отрича съществуването на такова градско пространство и извежда необходимостта от промяна. Чистотата на детските образи най-силно откроява несправедливостта в социалното устройство на света. Внушава се мисълта, че свят, изпълнен с толкова детски мъки и страдания – такъв свят не трябва да съществува.  Такава е присъдата на поета над социалната действителност, в която му е отредено да живее и да твори. Предадената чрез детски образи поанта в последната картина от “Зимни вечери” концентрира категоричността на тази присъда. Снежинките са бели и чисти като детските души, но обществото е “локва“, в която тези души ще се превърнат в кал. Превърнатият в кал сняг се оказва своеобразна критика над действителността. Паралелът между природата и съдбата на децата извиква по художествен път обобщението – притиснати от неумолимата и жестока действителност загиват чистите детски души. Изчезва и се топи белотата, превръща се в тъмнина и доказва всевластието на страданието и злото в света на хората. Принципът на контраста е водещ в идейното възприемане на тази картина.

Пространственият модел в тази картина включва следните пространствени ориентири – „хижи“, „затвора“, край фенеря“, „в очите“, „в локвите“. Те са натоварени със символни значения.  Времето в текста също е подчинено на авторовия замисъл. Заглавието „Зимни вечери“ свързва темата за страданието със зимата – сезонът, който е най-тежък, най-труден за бедните и бездомните. Вечерите през зимата биха били топли и уютни за хората с дом. Но за бездомните са мрачни, студени и тъжни.

Градът на Христо Смирненски и в тази картина е пространство на социалното страдание. В това е съществената разлика между него и останалите градски поети – символистите, Дебелянов. За тях градът е мястото, където лирическият герой потъва в собствената си самота, затваря се в себе си. Градското пространство на Смирненски е изпълнено със страдание, родено от безправието на лирическия “аз” в конкретната социална действителност. Градът за поета е символ на убитата човешка индивидуалност, на обезличените и отчуждени хора. Градът при символистите отнема човешката духовност. Градът на Смирненски е враг на хората не само защото им отнема духовността, а и защото ги убива, превръща ги в „кал”.

Естетическите и етическите представи на Смирненски за красиво и грозно, за добро и зло се оглеждат в проблема за страданието. Семантичните опозиции в този текст са : грижа-безгрижие, вечна-кратка, бедност-богатство, угаснат-блеснат, скръб-радост, сняг-кал. Всички те изграждат смисловото пространство на текста. Многозначността и преносните значения на думите са подчинени на задачата да представят авторовата позиция. Логическият акцент е поставен върху думите с абстрактно значение – бедност, беди, скръб, почуда. Това е така, защото тези абстрактни думи ни насочват към обобщаването на въпросите, свързани с проблема за  страданието.

Особено място за изграждане на образността, характерна за стила на Смирненски, в тази картина имат сравненията /„като че злорадствени песни“, „и сякаш натрошена слюда“, „блестят кат кристал“/, епитетите /„смълчаните‘, „бледосиня“, „вечната“, „злорадствени“, ‚смътна“, ‚сребристи“/, метафоричните глаголи /„вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла“, „дреме в очите им скръб“/ Фигурите и тропите са подбрани така, че да провокират читателското въображение в съответствие  с авторовия замисъл.

В тази картина Смирненски ни напомня, че човекът не може да избяга от проблема за страданието, който е част от изпитанията, пред които е поставен от живота и съдбата си. Градското пространство тук е очертано с цветовете на “вечната бедност и грижа”. Единственият изход от това безкрайно социално страдание за хората се оказва смъртта. Като белите снежинки , които се топят в калта, се топят и човешките души в града на Смирненски.