Кой съм аз?, из „Писма на един дакел“, четвърто писмо, Станка Пенчева

Кой съм аз?

Станка Пенчева

Писмо четвърто

Ако си мислиш, мили бате, че съм предишното глупаво и глезливо софийско паленце – грешиш. Вече съм почти истински селски пес.

Като изчистихме къщата, заловихме се с двора. Баба щяла да си прави в единия край градина. Какво ли пък ще е това? Засега скубем огромните бурени и треволяци, които мислех за гора, когато бях малък… Захапах днес един бурен, дръпнах го яко и го измъкнах с корените. Но по мустачките и муцунката ми се накачиха някакви сутни черни същества. Че като ме защипаха! Кихах, кашлях, плюх, едва се отървах от тях…Тогава опитах да работя с лапички. Заработих енергично, пръст хвърчеше на различни страни. Така се увлякох, че навярно накрая нямаше да мога да изляза от прекрасната дупка, която бях изкопал…

Докато се любувах на моята бездънна дупка, баба започна да разказва такива интересни неща, че наострих уши… Бате, дори ти не подозираш кой съм аз! Знаеш, разбира се, че кучетата сме различни, хората казват – от разни породи. Но не знаеш, че ние, дакелите, сме от най-старите породи! Според баба май че сме живели най-напред далеч, далеч – в страната Индия. Още тогава сме били приятели с хората. А по-късно, вече в страната Германия, ни отглеждали като кучета за лов… на лисици, язовци, еноти. Не ги познавам тези животни, но научих, че те живеели в дупки в земята. Дакелите разравяли пръстта, вмъквали се в леговищата им и ги захапвали я за опашката, я за крака. А захапе ли нещо дакел, пускане няма! Стискат и дърпат звяра навън, право при ловците!

Баба ми разказа още, че човекът е по-голям и по-умен от кучето, но пък то надушва и запомня не знам колко си миризми (каза нещо като половин милион – то пък колко е?) „Кучето „вижда“ с носа си!“ – добави тя и ме чукна по влажния нос…

Тогава забелязах, че през двора минават разни тайнствени пътеки… Протегнах муцуна, поех дълбоко въздух. Главата ми се замая – наистина долавях безброй миризми! Те извираха от пръстта, от растенията… Един ден ще тръгна по някоя от тези пътеки. Баба беше споменала, че любопитството и смелостта водели човечеството напред. Не ми е ясно какво е това човечество, влизаме ли в него и ние – приятелите на човека. Но усещам, че съм роден за големи открития и подвизи. Един ден ще чуеш за мен! Джери, дакел любопитен и смел.

Из „Писма на един дакел“, Станка Пенчева