Легенда за мартеницата

Към края на живота си хан Кубрат повикал петте си сина. Той им дал последен завет – да бъдат заедно, защото само единството пази народа от поробване

След смъртта на хана, прабългарите били нападнати от хазарите. Те пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Хан Ашина поставил условие: ако братята го признаят за владетел, сестра им ще бъде освободена.

Най-големият брат Баян останал при сестра си, за да я пази. Другите братя тръгнали да търсят свободна земя. Преди да се разделят, те тайно се уговорили – щом намерят нов дом, ще изпратят знак за бягство.

Един ден при Хуба долетял гълъб със златна нишка на крачето. Това бил знакът. Баян и сестра му избягали и стигнали до бреговете на Дунав.

За да покаже пътя, Хуба вързала бял конец за крачето на птицата. Но преследвачите ги настигнали. Стрела ранила Баян и бялата нишка се обагрила в червено от кръвта му.

Точно тогава на отсрещния бряг се появил Аспарух със своите войници. Хуните побягнали, а братята отново се събрали.

Аспарух взел конеца и завързал белия му край с червения. Той го разделил между воините и им заръчал никога да не забравят, че разединението се плаща с кръв, а единството дава сила.

Оттогава червено-белият конец свързва българите. И всяка година, на първи март, той ни напомня за силата на единството, живота и надеждата.