„История славянобългарская“, Паисий Хилендарски – Интерпретативно съчинение със задачи за членуване, правопис и пунктуация
„История славянобългарская“, Паисий Хилендарски
Интерпретативно съчинение със задачи за членуване, правопис и пунктуация
Изтеглете като файл от тук!
- В този текст липсват запетаи – вашата задача е да ги поставите.
- На мястото на долната чертичка в текста _ трябва да поставите пропуснатия определителен член.
- От поставените в скоби 2 букви например /е-я/ изберете правилната.
ТЕМАТА ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ И РОДОВАТА ПАМЕТ-РОЛЯ НА ПРЕДИСЛОВИЯТA В „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ”
Първата българска история започва с увод за ползата от историята който е зает от труд_ на Цезар Бароний римски кардинал и историограф. Едва след този увод е заглавието което е дълго и об/е-я/снително: “История славянобългарска о народе и о светих българских и о всех деяния и бития болгарская…” Във втори_ предговор който следва заглавието автор_ отново подчертава своите задачи: “Внимавайте вие читатели и слушатели роде български…За вас е потребно и полезно да знаете известното за деянията на вашите бащи както що знаят всички други племена и народи своя род и език имат история и всеки грамотен от тях знае разказва и се гордее със своя род и език.”
Историческото съзнание на Паисий се изразява от една страна в предназначението на неговата творба /за цели_ български народ/ от друга страна в стремеж_ му да пише на “прост” т.е. говорим български език за да обхване най-широката аудитория а от трета страна в самата позиция на автор_ /”като прост българин, просто и написах”/. Хилендарски_ монах се чувства отговорен пред историята на сво_ народ защото сами_ той е част от него.
Историческото съзнание и родовата памет Паисий Хилендарски свързва с основни це/н-нн/ости като история език култура традиции. Идеята за с/а-ъ/храняване на родното в паметта на българите е важна за по/д-дд/ържане на националното самочувствие и самосъзнание. Затова двете предисловия поставят проблеми свързани /с-със/ самочувствието на българите като народ миналото и предците на българите и отричането на някои българи от род_ и език_ си. Историческото съзнание в условията на чуждо робство се оказва най – силни_ инструмент за пробуждане на националното съзнание. Историята сочи славното минало и държавност припомня имената и делата на владетелите. А историческата памет е белег на народнос/т-тт/а.
Род_ е общност от хора свързани помежду си с кръвна или брачна връзка но в своята “История” Паисий разширява значението на това понятие. За него “български род” означава всички българи които са свързани чрез общата си история и култура произлизат от едно племе имат обща територия и общи традиции говорят на един и същ език и затова трябва да имат обща историческа и родова памет. Без такава памет българите са обречени да нямат бъдеще. Ако се съхрани в паме/т-тт/а на живите историята гради живот_ на идващите поколения.
Паисий е категоричен че българин_ от онова време “читатели и слушатели, роде български” и преди всичко “безхитростните овчари и орачи” трябва да обичат и да имат “присърце своя род и своето българско отечество”. А това означава че те трябва да обичат историята на сво_ народ. Това би им дало кураж и сили за да се борят за свободата си и да тръгнат по пътя към възстановяване на загубената си държавност. Към родовата си памет трябва да се обърнат всички. Затова призив_ “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език” е отправен към в/а-ъ/зможно най-широки_ социален адресат. Малко са грамотните българи по това време но автор_ разчита на тях /”Преписвайте тази история”/ и очаква “любомъдрите” да разберат посланието на неговата “История”. Те могат да продължат започнатото дело. Но съчинението е адресирано и към “безкнижните” – “Преписвайте тая история и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат”. Текст_ трябва да стигне до “простите орачи копачи овчари и прости занаятчии” и това об/е-я/снява отношението на автор_ към език_ на съчинението – “за простите българи просто и написах”. Историческо съзнание и родова памет според Паисий трябва да се градят на основата на говорими_ език. По този начин автор_ решава и проблем_ за език_ в раждащата се българска литература.
Да се познава историята според Паисий е не само полезно но и потребно – “Познаването на станалите по-рано в този свят неща и делата на ония които са живели на земята е не само полезно но и твърде потребно любомъдри читателю…”. Макар че увод_ за ползата от историята е зает от полска преработка на съчинение Цезар Бароний идеята за значението на историята е привлякла вниманието на Паисий подтикнала го е към историографски_ жанр който се е оказал най-съответен на епохата и най-необходим на народ_ му.
Идеята за необходимос/т-тт/а от историческо съзнание и родова памет определя основни_ емоционален патос на съчинението и е родена от демократизм_ във възгледите на Паисий. Той търси историята на своя народ а не на неговите царе /както често днес е в нашите учебници/. Затова хилендарски_ монах казва: “Този цар беше лош и българите го смениха”, а друг цар “бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от кралски_ престол”. Царете могат да бъдат сменени, ако не защитават интересите на българския род. Те остават в историческата памет на своя народ с делата си.
Като син на своето време Паисий обяснява историческите събития с божията промис/а-ъ/л бог е първопричината за всяко историческо събитие той може да възкачва и да сваля владетели и царе. Бог също учи да обичаме своя род – “Виж как бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”.
Но когато преминава към главните изисквания на които да отговарят неговите съвреме/н-нн/ици той извежда на преден план не бог_ а необходимос/т-тт/а да имат “присърце своя род и българско отечество”. Отговорнос/т-тт/а за отсъстващото историческо съзнание и липсата на родова памет е не на бог_ а на хората. Те са тези които се отричат “от своя род и език” и избират път_ към следване на чужди езици и обичаи. Българското възрожденско съзнание расте от религиозното през етническото до националното и това израстване е невъзможно без изградено историческо съзнание. Срещу тези които са загубили своята историческа памет и са забравили своя род и език Паисий въ/з—зс – с/тава с най-силните думи които до днес звучат в съзнанието на неговите потомци: “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свой език! Или не са имали българите царство и държава!” Причината българите да се срамуват от своя род според Паисий е в /неизграденото – не изграденото/ историческо съзнание. Непознаването на историята води до липса на бъдеще за българския народ. Така предисловието за ползата от историята се превръща в същото време в слово за вредата от непознаването й.
Необходимос/т-тт/а от родова памет се откроява в конкретната историческа обстановка при която съществува български_ народ. Чуждото робство е нетърпимо силно е и желанието за църковна независимост от гръцката патриаршия. Примерите от славното минало които Паисий дава в “История славянобългарска” превръщат неясната и замъглена от безпросветните векове на робството историческа памет на българите от 18 век в ясно историческо съзнание. Легендите историческите сказания и народните песни са превърнати от /х-Х/илендарски_ монах в цялостна историческа представа за славното минало на български_ народ. Коментарите тълкуванията и оценките на Паисий правят от неговата “История” не просто разказ за отминали дни и за време останало в историята а разказ който е откровено отправен към бъдещето което е немислимо без наличието на родова памет.
Преди да завърши ръкописа си Паисий се премества от /х-Х/илендарския в /з-З/ографския манастир. След като го завършва тръгва да го разнася из България улеснен от длъжнос/т-тт/а си на манастирски таксидиот. Днес литературните изследвачи и историци отбелязват че “История славянобългарска” се превръща в българска библия с която български_ народ тръгва по нов исторически път. А в тази библия се оглежда и личнос/т-тт/а на нейни_ създател неговото историческо съзнание и исторически мечти.
Иван Вазов патриархът на българската литература е прав когато влага в устата на Паисий думите: “От днес нататък български_ род история има и става народ!” В тези думи откриваме /в-В/азовата оценка на изключителното значение на “История славянобългарска” за изграждане на историческото съзнание и родовата памет на българите.
