Светът и човекът в трагедията „Хамлет”, Шекспир, ЛИС
В литературата на страните от Западна Европа през късното Възраждане се отразява сложен духовен процес, протичащ в тогавашното общество. С приближаването на изкуството и литературата към действителността настъпва отказ от идеализация. От една страна, се осъзнава колко прекрасен е нравственият идеал на хуманизма, от друга, се разбира, че идеалът и реалността са полярни полюси.
От 1600 – 1601 г., когато е написана трагедията “Хамлет”, в драматургията на Шекспир има завой към жанра на трагедията и търсене на вечните и непреходни ценности в човешкото битие, които влизат в сблъсък с ценностната скала на съществуващата действителност. Непостижимостта на идеала и непостигнатата морална висота са в основата на Шекспировия трагизъм. През три духовни етапа минава сблъсъкът на ценностите между света и човека в “Хамлет” – хармония, разпадане на тази хармония и възстановяването й.
Разпадането на духовната хармония на Хамлет обяснява цялостната промяна на неговите възгледи за живота и света около него. Идеалите на принца са предишните, мечтата му за морал в човешките взаимоотношения е същата, но всичко в обкръжаващата го реалност им противоречи. Враговете на неговитве идеали превземат живота му. Сблъсъкът на ценности се осъществява в съзнанието на Хамлет. Душата му се раздвоява и се изпълва с мъка по убития баща, заради измяната на майката, заради подлостта на Клавдий. Да отмъсти за своя баща е негов свещен дълг, необходимо е да унищожи Клавдий и защото той въплъщава силата на злото. Но за да осъществи стоящата пред него задача, Хамлет трябва да извърши същото зло, от което се възмущава, с което не може да се примири – убийството. А зад това противоречие се крие другото. Ако злото е въплътено единствено от Клавдий, решението на проблема се оказва просто. Но Хамлет вижда, че от злото са подведени и други хора. Той се пита заради кого светът трябва да бъде изчистен от злото. Заради Гертруда, Полоний, Розенкранц, Гилдещерн? Злото е разпростряло своите пипала навсякъде.
Поставен между сблъсъка на две ценностни системи, между ценностната скала на заобикалящия го свят и своята собствена ценностна скала, Хамлет води борба срещу неправдите на силния, потъпкването на законите, безчовечието на властта. Героят на Шекспир се нагърбва да се пребори с различната ценностна система, въпреки че съзнава безсилието на отделната личност. Монологът “Да бъдеш или не” е роден от сблъсъка на ценностите и е върховата точка в съмненията, колебанията и размишленията на Хамлет:
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи…”
Дилемата е ясна: “да бъдеш” – означава да се изправиш срещу морето от злото, да се бориш срещу силите на злото и да отстояваш своята ценностна система. А “да не бъдеш” – да се покориш на “камшиците”, на “стрелите на бясната съдба”. Сблъсъкът на ценностите намира отражение в конкретната ситуация, в която се намира Хамлет: или да се противопостави на морето от зло, или да се примири със съдбата, да се откаже от борбата. Личността на Шекспировия герой е изтъкана от съмнения. Колебанията са свойствени за характера на Хамлет. В своите герои Шекспир запечатва сложната човешка личност, нейната сила и слабост. Той не търси идеалния човек и знае, че бялото и черното не са достатъчни, за да се нарисува богатата на нюанси човешка природа. За да се предадат противоречията, които неизменно разкъсват човешката душа, два цвята не са достатъчни. Пред настояванията на баща си Офелия дава отговор: “Аз ще съм покорна, господарю мой!”, който разкрива липса на воля, на твърдост, на способност за самостоятелно вземане на решения. Ако Офелия беше героиня със силна воля, навярно твърдо щеше да отстоява позицията си, любовта си.
До известните ни от трагедията събития Хамлет е бил хармонична личност, надарена с прозорлив и действен ум, нравствена красота и човешко обаяние. Хамлет е носител на новите идеи от епохата на Възраждането и вярва, че със своята деятелност човекът може да постигне един по-добър, по-съвършен свят. Но възприемателите на трагедията се срещат с него в момента, когато е разрушен неговият хармоничен свят. Немският писател Гьоте нарича слабост борбата на Шекспировия герой с дисхармоничната реалност. Колкото е по-висок моралният идеализъм на човека, включващ спазването на нравствени закони и идеята за всечовешка справедливост, толкова е по-трудно неговото разпадане и съответно по-тържествена е победата му над бездуховността.
Всички тези противоречия завземат съзнанието на Хамлет. От университета във Витенберг той попада в замъка Елсинор. Ценностите, които са изградили неговата нравствена скала в университета, влизат в сблъсък с ценностите, които са на почит в Елсинор. И оценката на принца е категорична: “Дания е една тъмница”, “Да, и хубава тъмница, в която има много решетки, има и затвори: Дания е една от най-лошите”. Мисълта за самоубийство се настанява в съзнанието на Шекспировия герой, който не вижда ценности вече не само в земния живот, но и в цялата вселена. Земята с нейната природа му се струва безкрайна пустиня, а човекът, който е украшение на природата, се оказва просто прах. Вместо с радости, животът е пълен с горести, несправедливост и различни форми на липса на човечност, с “гавра с човешкото доверие” и “с чест удостоени подлеци”. В „Хамлет” се отразява сложен духовен процес, протичащ в тогавашното общество. С приближаването на изкуството и литературата към действителността настъпва отказ от идеализация. От една страна, се осъзнава колко прекрасен е нравственият идеал на хуманизма, от друга, се разбира, че идеалът и реалността са полярни полюси.
