Многозначност на думата

Способността на думите да притежават повече от едно значение се нарича многозначност или полисемия. Многозначните думи съставят около една пета част от лексикалните единици на съвременния български език. Най-голямо е количеството на двузначните думи. С увеличаване броя на значенията количеството на многозначните думи намалява. Това е така наречения закон за „убиване на полисемията”. Полисемията възниква в контекста, защото всяко ново значение е резултат от поставяне на думата в ново словесно обкръжение. Например многозначната дума мост реално съществува в три лексико-семантични варианта: 1/съоръжение, по което се преминава над река, пропаст и т.н.; 2/метална пластинка със зъби по нея; 3/гимнастическо упражнение, при което тялото заема дъгообразно положение.

Омонимите са с еднакъв звуков състав, но различни по значение. Според степента на звуково съвпадение в различните им граматични форми и принадлежността им към една или различни части на речта омонимите се делят на пълни и непълни /частични/. Пълни са тези, които са от една и съща част на речта и всичките им граматични форми съвпадат /например /кран1-а, -ът, -ове/ ‘приспособление, с което се пуска течност или газ от резервоар или тръба’ и /кран2 -а, -ът, -ове/ ‘машина за вдигане и преместване на тежести’/. Непълни са омонимите при които няма съвпадение между всичките им граматични форми /например /дроб1 –а, -ът, -ове/ ‘вътрешен орган у човек или животно/ и дроб2 –та, -и/’число, което е част от единицата’/.

Омонимите трябва да се разграничават от омографите. Омографите имат еднакъв звуков състав, но ударението им е върху различни срички /въ’лна – вълна’; па’ра-пара’/.  Омографите съвпадат само в писмената реч, тъй като не е прието да се отбелязва мястото на ударението. Не се отнасят към омонимите и омофоните /фонетични омоними/. Те се изговарят по еднакъв начин, но имат различен звуков състав /под /м.р./ и пот /ж.р./

Паронимите са близки по звуков състав думи, но различни по значение /афект-ефект, Ботеви-ботевски, група-трупа, превързвам-привързвам, фактура-фрактура/. Реално изявената паронимия има индивидуален характер, понеже зависи от езиковата култура на говорещото лице. Паронимите могат да са от една и съща област в живота /адресат-адресант/ и пароними от различни области /хипотеза-хипотенуза/.

Синонимите са думи с различен звуков състав, но близки по значение /знаме, флаг, трикольор, байрак – те се отличават помежду си по експресивната си окраска и по принадлежността си към различни стилове и жанрове на речта./. Синоними, които са напълно еднакви по значение се наричат абсолютни синоними или лексикални дублети. Има ги най-често в научната терминология  /езикознание-лингвистика/. Източници за възникване на синонимията са:  народните говори, диалектите, словообразуването, полисемията, евфеминистичната употреба на думите/. Думите, между които има синонимна връзка се обединяват в един синонимен ред или синонимно гнездо /виждам, гледам, съзирам/.

Антонимите са с различен звуков състав и са противоположни по значение /болен-здрав, висок-нисък, богат-беден/. Те са думи, които заемат крайни /полярни/ позиции в една семантична парадигма. Антонимични двойки образуват думи само от една и съща част на речта. Разграничаваме речникови и контекстови антоними. Речникови са тези антоними, при които поляризацията е заложена в основните им значения.  При контекстовите антоними поляризацията не е заложена в основните им значения, а между основното значение на едната дума и някое от производните значения на другата дума. Например зной и скреж не са антоними, но в стиха от Яворов „Аз съм зной и скреж” те се превръщат в думи с противоположно значение.